Deprecated: Methods with the same name as their class will not be constructors in a future version of PHP; plgContenthdflvplayer has a deprecated constructor in /home/budivere/public_html/budiveren4641/plugins/content/hdflvplayer/hdflvplayer.php on line 50
За домостроителството на Въплъщението на нашия Господ Иисус Христос
…още и за благодатните дарове, произтекли от това за истинно вярващите в Него; и за това, защо Бог, Който можеше по многобройни начини да освободи човека от тиранията на дявола, употреби именно това домостроителство.
Предвечното и неописано Слово Божие и Вседържител и Всемогъщият Син можеше и без да се въплъти по всякакви начини да избави човека от тлението, смъртта и робството на дявола, защото всичко се държи от словото на Неговата сила и всичко е послушно на Неговата Божествена власт, както казва Иов: нищо не е невъзможно за Него. Защото на властта на Твореца не може да противостои силата на тварта и няма нищо, което да е по-силно от Вседържителя. Но по-добре съответстващ на нашето естество и немощ и най-подобаващ за Извършителя бил този начин, който благодарение на Въплъщението на Словото Божие, бил начин заключаващ в себе си и принципа на правосъдието, без което нищо не се извършва от Бога.
„Господ е праведен, - обича правда; лицето Му гледа праведника” (Пс. 10:8), според Пророка и Псалмопевеца. Но тъй като човекът в началото бил справедливо оставен от Бога, защото човекът първи Го оставил и доброволно прибягнал към началника на злото (дявола), доверявайки се на онзи, който измамно го съветвал да постъпи противоположно на Божията заповед, то той справедливо бил предаден нему. И по такъв начин заради завистта на лукавия и по справедливото допущение на Благия (Бог), човекът въвел смъртта в света, която вследствие изключителната злоба на злоначалника се усилила: защото тя не само станала естествена, но също под неговото действие всяка смърт се явила като насилствена.
И тъй, след като ние справедливо сме били предадени в робство на дявола и смъртта, то подобавало, разбира се, и възвръщането на човешкия род към свобода и живот да бъде извършено от Бога според принципа на правдата. Но по Божественото правосъдие не само човекът бил предаден в робство на завиделия му дявол, но и сам дяволът, като отстранил от себе си праведността, беззаконно ставайки любител на властта и самодържавието, по-добре да се каже – тиранията, противейки се на правдата, с насилие действал против човека. И тъй, Богу било угодно отначало според принципа на правдата да низвергне дявола, точно защото той се явява неин нарушител, а след това вече и със сила да го низвергне в деня на общото възкресение и Бъдещия Съд; защото това е най-добрият порядък: правдата да предшества силата и делото на спасението да е дело на истински благото владичество, а не на тирания, където правдата би могла само да следва силата.
Получава се известен паралел: както от началото човекоубиецът-дявол въстанал срещу нас заради завист и ненавист, така Началникът на живота пострадал за нас поради преизобилие на човеколюбие и благост; както онзи беззаконно жадувал унищожението на Божията твар, така Творецът силно желаел да спаси делото на Своето творение; както онзи, действайки с беззаконие и измама, спечелил победа за себе си и падение за човека, така Избавителят в праведност и премъдрост нанесъл пълно поражение на началника на злото и извършил обновление на Своето създание. И тъй, Бог можел да действа със сила, но не направил това, а постъпил така, както подобавало Нему – именно действайки според принципа на правдата. На това основание самият принцип на Правдата (Правосъдието) придобил особено значение именно по причина на това, че тя била предпочетена от страна на Този, Който обладава непобедима сила; подобавало и хората да научи, така че те чрез дела да проявяват праведност сега, в това време на тлението, за да могат във времето на безсмъртието, като приемат сила, да имат правдата неотделимо от себе си.
За това било нужно победеното да стане победител над победилия и надхитрилият да бъде надхитрен. Било нужно и необходимо човекът да стане непричастен на греха. А това било невъзможно. Защото никой не е безгрешен „дори един ден да е живял” (Иов. 14:5 – слав.), и „кой може каза: "очистих сърцето си, чист съм от греха си"” (Притч. 20:9). Никой не е безгрешен – само Бог. По тази причина съществуващото от Бога Бог Слово, съществуващо от вечност, но и в Него пребиваващо (защото е невъзможно и немислимо да си представим някога Бог без Слово, и с Него съществуващо, бидейки Един Бог, защото както слънчевото сияние не е някаква друга светлина, а именно светлината на това слънце, нито слънчевият лъч се явява проявление на някакво друго слънце, но на едно определено слънце, на това слънце, така и по тази причина единият безгрешен Син и Слово Божие станал Син Човечески, неизменен по Божество, безупречен по човечество, Който, както предвъзвести Исаия „не бе сторил грях, и в устата Му нямаше лъжа” (Ис. 53:9), Който не само това, но и бил единственият, Който не бил заченат в беззакония, нито носен в грешна утроба, както свидетелствал Давид за себе си, а по-добре да се каже – за всеки човек. Защото плътското въжделение, бидейки независимо от волята и явно враждебно на закона на духа, макар у целомъдрените чрез силата на волята да се държи в подчинение и да се отпуска само за целите на детераждането, някак си отначало привнася осъждане, бидейки тление и наричано така, и ражда, разбира се, за изтляване и се явява страстно движение на човека, несъзнаващ честта, която нашето естество приело от Бога, но след това се уподобило на животинското естество.
Затова Бог не само станал Човек, но и се родил от Света Дева – Дева, извисила се над скверните помисли, произхождащи от плътта, и бил роден, както било предсказано от пророците, при зачатие, което било произведено не според волята на плътта, а чрез наитието на Светия Дух. Благовещението (на архангела) и вярата (на Пресветата Дева) се явили причина за обитаването на Бога, а не съгласието и опитът на страстното въжделение. Защото такова нещо било напълно отстранено от Пресветата Дева чрез нейната молитва и духовно радостно пребивание. Защото „ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти” казала на благовестителя ангел непорочната Дева, заченала и родила. Така щото Победителят на дявола – Човек, бидейки Богочовек, приел само корен (тоест само естеството) на човешкия род, но не и греха, бидейки единствен, Който не бил заченат в беззакония и не носен в грешна утроба, тоест при плътско услаждане на страстите и нечистите помисли на (човешкото) естество, зацапано вследствие на престъплението, за да бъде в пълния смисъл на думата съвършено чист и непорочен и не защото заради Себе Си имал нужда от тази чистота, но заради нас Той всичко мъдро възприел и така наистина се нарекъл Нов Адам, по никакъв начин неостаряващ, за да може и стария Адам в Самия Себе Си и чрез Себе Си да възсъздаде и навеки да съхрани млад, бидейки в сила съвсем да отстрани старостта. Защото и първият Адам бил създаден от Бога непорочен и бил млад, докато доброволно доверявайки се на дявола и обръщайки се към услаждането на плътта и попадайки в сквернотата на греха, не се състарил и не паднал в състояние, което било противно на естеството.
Затова (естеството) не само с ръката си по чудесен начин Владиката го обновил, но и го усвоил в Самия Себе Си, не само възприемайки човешкото естество, спасявайки го от падение, но и всецяло обличайки се в него по непостижим начин и неразделно съединявайки се с него и раждайки се, бидейки Бог и заедно с това – човек. Той се родил действително от жена, за да възвиси естеството създадено от Него, но похитено поради злия умисъл на лукавия. Родил се от Дева, за да направи нов човек, защото ако би произхождал от семенно зачатие, тогава Той не би бил Началник и Вожд на новия и никога неостаряващ живот и бидейки стара щампа, не би било възможно за Него да възприеме в Себе Си пълнотата на чистото Божество и да направи (Своята) плът неизтощим източник на освещаване, тъй че чрез преизобилието на сила да отмие прародителското осквернение и да стане Началник на освещаване на всички идещи след Него. Затова не ангел и не човек, но сам Господ до такава степен благоволил по милостта Си да ни спаси и възсъздаде, пребивавайки неизменно Бог, ставайки съвършен по наш образ човек.
Ражда се така от Светата Дева един от века неподвластен на греха, един съществуващ, достоен за това никога да не бъде оставен от Бога. И преди да познае злото, Той избира доброто, както е казано в пророчеството; и живее съвършено непорочен живот Този, Който справедливо и заслужено не заслужи това да бъде оставен от Бога, тъй като и Сам Той не остави Бога, както първият Адам Го остави, престъпвайки заповедта, но Той, бидейки Изпълнител на всяка Божия заповед, на целия Божий закон, с това бе освободен от дяволското робство. И по такъв начин победилият някога човека дявол бива победен от Човека и някога победилият създаденото по Божий образ естество и затова силно превъзнасящ се, се низвергва със самохвалството си и ето, човекът въстава от душевна и истинска смърт, от тази смърт, с която умрял веднага, след като вкусил от забраненото дърво, от смъртта, с която Бог заплашил Адам и Ева преди престъплението казвайки: „В който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:17). Затова след престъплението ние сме били осъдени на телесна смърт, тъй като Бог тогава казал на Адам: „Пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19). Защото както напускането на тялото от страна на душата и нейното отделяне от него се явява смърт на тялото, така и оставянето на душата от Бога и нейното отделяне от Него се явява смърт за душата, макар по друг начин тя да остава безсмъртна, защото макар тя, бидейки отделена от Бога, да става гнусна и негодна дори повече отколкото труп, в същото време тя не се разтваря след смъртта, както това става с тялото, защото тя има своето независимо от съставните елементи битие.
Това всеки може да види и при неодушевените неща. Защото тези от тях, които са по-прости, те са и по-здрави и трайни. Затова разумната душа, бидейки отделена от Бога, не само става инертна по отношение на благодеянието, но и сама по себе си става деятелна в обратното направление, живеейки нещастна до такава степен безпорядъчно (а след това така продължава да живее и след раздялата с тялото), че накрая по времето на съда свързана с тялото в неразрешим и непоносим съюз, ще бъде предадена на вечно мъчение, приготвено за дявола и неговите ангели, защото и всички те са мъртви, макар и действени в злото, защото те справедливо били отхвърлени от Бога, Който е Самият Живот.
Първият, който поел тази смърт, бил сатаната като справедливо отхвърлен от Бога вследствие на непослушанието, който след това чрез зъл съвет увлякъл и нас в непослушание към Бога, като ни направил участници в смъртта заедно с него. Но Христос чрез Своя живот като човек, чрез дела явил всяко послушание, освободил нашето естество от тази смърт. Подобавало, разбира се, не само самото това човешко естество, което било възприето в Него, но и целият човешки род да се обезсмърти и да бъде възведен към общение с онзи живот, който с времето и за тялото ще бъде ходатай за вечния живот, както напротив, онази смърт на душата се оказала причина за смъртта и на тялото. Затова било едновременно и много необходимо, и много полезно, както да се покаже това домостроителство, така и да се представи Неговият образ на живот за подражание. Защото Бог предстои за съзерцание и за подражание Нему както за човека, така и за добрите ангели. Тъй като от висотата на това съзерцание ние някога сме паднали, сами лишавайки се от него, то по преизобилието на човеколюбието Си към нас снизхожда всевишният Бог, без никак да умалява Своето божество и като поживял заедно с нас, представя Себе Си като пример за обратния път нагоре към живота.
Но не е само това. Той става и наш учител, със слово посочвайки пътя, водещ в живота и с големи чудеса доказва достоверността на словата на Своето учение. По този начин човешката природа бива оправдана. Защото сама по себе си тя не е носител на зло (порок). Оправдан е и Бог, защото Той не се явява виновник за никакво зло. Защото ако съвечното Слово на Отца не се беше въчовечило, то така би било очевидно, че грехът се намира в човека по силата на самата природа, тъй като от века нямало човек свободен от греха и така можеше да има основание за упрек към Твореца, че Той не е Творец на доброто, или Самият Той не е добър. И още, че Той е и несправедлив Съдия, тъй като неправедно осъдил човека, който така и бил създаден от Него – заслужаващ осъждане. Затова Бог възприема човешкото естество, за да покаже до каква степен то е непричастно на греха и е толкова чисто, че било възможно да го съедини със Себе Си по ипостас и неразделно то да пребивава във вечността с Него, като по този начин на дело става ясно за всички, че Бог е благ и праведен, Творец на добро и наблюдател на справедливата присъда. Защото макар сатаната и отстъпилите заедно с него ангели да паднали от небесата, но на основание на запазилите своя чин ангели може да се види, че злото в ангелите не е по естество, а напротив, че естествено за тях е доброто и техният Творец е Добро, от Което сатаната чрез праведна присъда се осъжда на вечен мрак като такъв, който по своя воля станал виновник за злото, с това, че се отклонил от прекрасното Добро. След като Адам паднал с това, че се отклонил от добро към зло, се оказало, че няма никой, който да е неподвижен към злото и след Адам не се намерил такъв човек.
Затова се явил Новият Адам – Христос, Който, както казва Исаия, „не бе сторил грях” и не помислил, а колко повече и не казал (нищо греховно), защото „в устата Му нямаше лъжа” (Ис. 53:9). Не казва „от устата Му”, а „в устата Му”, за да даде да се разбере безупречността на Неговите мисли, както на друго място Исаия казва, че преди да познае злото, Той избрал доброто. И по такъв начин Бог се оправдал, както по-горе бе казано, и бил показан като истински благ и Творец на благи дела, тъй като човекът бил създаден безгрешен и явилата се в Христа чистота от Него била присвоена на самото човешко естество. И така, тъй като подобавало да се яви и да стане явно това неизречено домостроителство, от пустинята се изпраща Иоан, символично наречен Предтеча, който кръщава идещите при него и възвестява на хората да бъдат готови да повярват в Идещия, Който, казва, ще ги кръсти в Светия Дух и огън, Който при това е толкова по-голям от него, колкото Светият Дух превъзхожда водата. Защото Той, свидетелства Иоан, е Владиката и Творецът на всичко, Повелителят на ангелите и хората, Този, чиято духовна нива са всички люде и веялната лопата, тоест служебните сили, се намират в ръката и във властта на Самия, Който предстои да дойде. Не само сам от себе си свидетелства Господният Предтеча, казвайки, че Такъв се явява Идещият, но се позовава също и на Исаия, който Го предвъзвестил като Господ, а самия себе си обявява за слуга, изпратен да предвъзвести Неговото пришествие и за увещание на вярващите, щото те да се приготвят да Го приемат, казвайки: „Аз съм глас на викащия в пустинята: оправете пътя Господен” (Иоан 1:23).
Свидетелства още и за това, че Той преди да бъде заченат и да се роди, вече е бил. „Преди мен беше”, казва, „Който дойде след мене” (Иоан 1:15 - слав.), макар Неговото зачатие и рождение да били след Иоановото. И тъй, ако Той бил първи, то било не по плът, а следователно преди Той да стане Плът. Иоан свидетелства, прибавяйки, че Той е Агнецът Божий, Който взема греха на света, предвъзвестявайки, че Той е Жертва заколвана за прошка на нашите грехове, но свидетелства също, че Той е Всевишният Бог, слязъл от небесата, безпределно силен, както и не с мяра приел Духа от Отца. И на вярващите в Него обещава вечен живот, а невярващите заплашва с неизбежния Божий гняв. Бидейки запитан от своите ученици за себе си, Иоан казва: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам” (Иоан 3:30). И показвайки по каква причина не само той самият, но и всичко дотолкова Му отстъпва, колкото земята е по-ниско от свръхнебесното, казва: „Който иде отгоре, той е над всички” (ст. 31); извън реда е на всичко и съхранява в целокупност Отеческото съвършенство като Син Възлюбен. И още: „Отец люби Сина, и всичко е дал в ръката Му. Който вярва в Сина, има живот вечен; който пък не вярва в Сина, не ще види живот, и гневът Божий пребъдва върху него” (ст. 35–36).
И тъй, Христос пристъпва към кръщението, първо, за да изпълни послушанието към Изпратилия Иоана, както и Той Самият казал: „Тъй нам подобава да изпълним всяка правда” (Мат. 3:15); второ, заради Своето явяване, което било и за това Той да положи началото на спасителния път и да го направи достоверен за последователите и кръщаваните. Освен това Той Сам дал пример и дал да се разбере, че в него се подава Дух Свети и от Него е установено кръщението като очистително средство срещу нечистотата, появила се в нас вследствие на страстното раждане и живот. Самият Той дори като Човек не се нуждаел от очищение, бидейки роден от непорочна Дева и през целия Си живот непричастен на греха, но заради нас Той се родил и заради нас се очиства (в кръщението). Затова се кръщава от Иоан и излизайки от водата, за Него се отварят небесата и ето, чува се тогава гласът на Отца: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение” (Мат. 3:17), и като гълъб слиза над Него Божият Дух, явявайки пред присъстващите това, което се свидетелства свише. И така Той става явéн като истинен Син, става явéн и на небесата Отец като истински Отец, става явéн също и Светият Дух, произхождащ по битие от Отца, а по естество почиващ върху Сина на Отца, присъства във водата на кръщението Неговата благодат, благодатта на Отца и на Духа, за да може по Негов образ тази благодат, усвоявана от кръщаваните, по божествен начин да ги възроди, обнови и тайнствено да ги възсъздаде като съществуващи не от стария Адам, от когото навлекли на себе си проклятие, но имащи рождение от Новия Адам, откъдето имали благословение, бидейки вече не чеда на плътта, но чеда Божии, които не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, но от Бога се родиха.
Защото макар заради упражнение, за изпитание, за изправление, за постигане мизерността на този век, те още да са обременени с тежестта на тази погиваща плът, но те, облекли се в Христа, за да възмъжеят с Него, проявявайки старание тук да станат участници в Неговия образ на живот, а след отшествието си да станат съобщници на Неговото блаженство, сияние и нетление и подобно на това, както чрез единия Адам, по силата на произхода, преминало върху потомците наказанието на смъртта, така от единия Богочовек Словото върху всички възродени от Него преминава благодатта на вечния и небесен живот. Затова и е отворено за тях небето, което ще ги приеме в подобаващото време, ако те бъдат отхранени с вяра в Него и с праведност съответна на вярата, станат наследници Божии, за да приемат власт и да бъдат сънаследници на Христа, ставайки участници в Неговия неизречен живот и безсмъртие и с Него пребивавайки неразделно, наслаждавайки се на Неговата слава. Защото по-рано за нас небето било закрито и ние сме били синове на гнева, който се заключава в това, че ние справедливо сме били оставени от Бога вследствие на нашия грях и неверие. Но заради безгрешността на нашето естество в Христа и послушанието към Бога ние сме станали чеда на благоволението свързани в едно с Христа и възлюбени синове, небето е отворено за нас, за да слезе и над нас Божият Дух и да пребивава в нас, като в подобаващото време ние бъдем издигнати от Него към небето, когато Въздигналият Христа от мъртвите оживи и нашите смъртни тела чрез обитаващия в нас Негов Дух, претворявайки тялото на нашето убожество, правейки го съобразно на тялото на Христовата слава, чрез Което ние сме се обогатили с безсмъртие и сме призвани към небесата, където по-високо от всяко начало и власт, отдясно на Величието е поставено на престол нашето естество.
О, каква бездна богатство, премъдрост и човеколюбие Божие! До такава степен знаел Бог как да преустрои нашето престъпление, произлязло поради доброволното отклонение (от Него), да го преустрои в нещо несравнимо по-добро чрез Своята премъдрост, и сила, и човеколюбие! Защото ако не бе слязъл от небето Синът Божий, за нас не би имало надежда за връщане на небето. Ако Той не се бе въплътил и не бе пострадал по плът, ако не бе възкръснал и не се бе възнесъл за нас, ние не бихме познали бездната от любов на Бога към нас, защото ако още във времето, когато сме били нечестивци, Той не се бе въплътил заради нас и не бе понесъл страдания, ние, които сме възнесени от Него на такава висота, не бихме били удържани от долнопробна гордост. Сега когато не привнесли нищо от себе си, ние сме понесени толкова високо, ние пребиваваме в смирение и съзнателно гледайки величината на обетованията и благодеянията, постоянно се смиряваме още повече, в което е и спасението.
И тъй, Синът Божий станал човек, за да покаже на каква висота Той ни възвежда, за да не се гордеем като че сме победили със собствени сили, за да може Той да бъде истински Посредник, съединявайки в едно посредством всяка (от тези две природи на Своето Богочовечество), двете части, за да разкъса веригите на греха, за да очисти сквернотата привнесена от греха на плътта, за да яви Божията любов към нас, за да покаже в каква дълбина на злото ние сме паднали, тъй че за нашето спасение трябвало да има Божие въплъщение, за да стане пример на смирение за нас, което заключава в себе си живот в плът и страдание и което се явява изцелително средство за гордостта, за да покаже, че нашето естество било създадено добро от Бога, за да стане Началник и Удостоверител на Възкресението и вечния живот, изтребвайки безнадеждността, за да може, ставайки Син Човешки и участник в нашата смъртност, да направи хората синове Божии, като ги направи участници в божественото безсмъртие. За да покаже колко е голямо преимуществото на човешкото естество пред всички творения като създадено по Божий образ, защото близостта му до Бога била толкова голяма, че станало възможно да се съедини с Него в една ипостас, за да почете така Той плътта (и то смъртната плът), за да не смятат високомерните духове, че са по-достойни за чест от човека и да боготворят себе си по причина на своята безплътност и привидно безсмъртие. За да съчетае стоящите разделени поради естеството хора и Бога, Който Сам по естество станал истински Посредник. И каква е нуждата много да се говори? Ако не бе се въплътило Словото Божие, тогава Отец не би се явил като истински Отец, нито Синът като истинен Син, нито Светият Дух, Който Сам произхожда от Отца не би се явил, нито Бог в същество и ипостаси, но би се мислил от създанието за някаква Сила, точно както говорели и древните мъдреци, а днес – последователите на възгледите на Варлаам и Акиндин.
И тъй, Господ явил Самия Себе Си и Своето домостроителство, явил го доколкото, както бе казано, било възможно. Явил и Отца като истинно съществуващ и всевишен Отец. Показал на желаещите както в онова време, така и за бъдещите поколения, пътя на възхода (или възвръщането) към Него, подбуждайки, призовавайки и водейки по пътя чрез Своя Собствен образ на живот и учение, и чудотворство, и пророчество, а по-добре да се каже с премъдрост и всезнание наистина божествено и свръхестествено, за което нищо не е скрито, нито бъдещото, нито сегашното невидимо движение в дълбините на сърцето. И тъй, трябвало тези, които Го послушат, да бъдат освободени от робството на дявола, тъй като човекът изпитал на себе си Божия гняв (а Божият гняв се заключавал в това, че човекът справедливо бил оставен от Благия), бил предаден в плен на дявола, то трябвало и човекът да се примири с Твореца, защото иначе и не би било възможно да бъде освободен от онова робство. Следователно имало нужда от Жертва, примиряваща ни с Височайшия Отец и освещаваща осквернените от общението с лукавия. Значи имало нужда от очистваща и чиста Жертва, но имало също нужда и от Свещеник и то чист и безгрешен. Ние също сме имали нужда от възкресение, не само от възкресение по дух, но и по тяло, заради бъдещите хора, от възкресение, което ще стане по-късно в назначеното време. И тъй, трябвало не само да ни бъде дарувано това освобождение и възкресение, но и да бъде то удостоверено. Освен това и да ни бъде дарувано възстановяване (или „възнесение”) и нескончаемо гражданство на небесата. От всичко това имали нужда не само живелите в това време и бъдещите хора, но и много повече – всички от века родени. Затова, мисля, Христос дошъл в края на времената. Така имало нужда и в ада да бъде проповядвано Евангелието и да бъде явено това велико домостроителство на спасението и да бъде дарувано пълно освобождение от плена на бесовете, освещение и бъдещо обетование. И тъй, разбира се, трябвало Христос да слезе в ада, но всичко това е в духа на правосъдието и правдата, без които Бог нищо не извършва.
След всичко казано, трябвало според справедливостта да бъде надхитрен измамника дявол и да бъде унищожено натрупаното от него богатство, което той придобил чрез измама, при това, като с мъдростта бъде победено злото, в което началозлобният горделиво добил съвършенство. И той не би могъл да бъде низвергнат от своята гордост, ако би бил сломен чрез Божествена сила, а не лишен от владичество с мъдрост и правосъдие. Тъй като всички хора, които се отклонили в зло с действие или слово, или помисъл, или с всичко това, или с две от тези, омърсили чистотата дарувана от Бога на човешкото естество, то имало нужда от освещение, а освещението от самото начало се извършва посредством жертва Богу от страна на всеки отделен човек. Жертвата трябвало да бъде чиста, но ние не сме били способни да принесем на Бога такава жертва. Затова се явил единият и чист Христос и принесъл Самия Себе Си на Отца като Жертва за нас и Начатък, за да можем, гледайки към Него и вярвайки в Него и чрез послушание към Него и съединение с Него да се явим пред Божието лице и като получим милост, всички да се осветим. Това е, за което Господ говори в Евангелието: „И за тях Аз посветявам Себе Си, та и те да бъдат осветени чрез истината” (Иоан 17:19). Защото не само Жертвата, но и принасящият Жертвата Архиерей трябва да бъде чист и безгрешен, както и апостолът казва: „Такъв Първосвещеник ни и трябваше: свет, незлобив, непорочен, отделен от грешниците и станал по-висок от небесата” (Мат. 7:26).
И тъй, заради това и подобни на това неща, Словото Божие не само станало Плът и обитавало сред нас видимо на земята, общувайки с хората, но също така приело плът същата като нашата, която, макар съвършено чиста, била смъртна и с нея като богомъдра „примамка” с Кръста уловило началозлобния змей, освободило от него целия поробен човешки род, защото когато тиранинът паднал, всички, които били под тиранията били освободени. И това е, за което Самият Господ говори в Евангелието: свързан е силният и разграбена е покъщината му[1]. Заграбеното било освободено и оправдано от Христа и изпълнено със светлина и обогатено с божествени дарове. Затова Давид възпява: „Ти възлезе на височината” – на височината на Кръста, разбира се, или ако искаш – на небето, – „плени плен, прие дарове за човеците” (Пс. 67:19). Следователно така Той чрез Страстите и Плътта обърнал дявола в бягство, принасяйки я в Жертва на Бога и Отца като непорочно и всесвещено Заколение, о неописуема щедрост!, примирил ни с Бога, като сме станали един род с Него (Богочовека). Тъй като Той понесъл страданията по волята на Отца, с това Той станал пример за нас, които чрез своето непослушание сме погубили себе си, а чрез Христовото послушание сме спасени. Показал ни и че Неговата смърт е много по-драгоценна от присъщото на дявола безсмъртие, по-лошо от десетки хиляди смърти и подлежащо на бъдещо наказание, защото Неговата смърт се явила виновница за наистина безсмъртен живот, а не втора и вечна смърт, но тя (тоест Христовата смърт), пребивава в небесните скинии с Христа, защото Той Сам възстанал тридневен от мъртвите и след като се представил жив пред учениците, като се възнесъл на небесата и пребивавайки безсмъртен, и на нас дарувал възкресение и безсмъртие, дарувал ни вечен ненарушим и наистина блажен живот, който направил достоверен. С едната смърт на Своята Плът и с едното възкресение, изцелявайки ни от двойната смърт за нас (на душата и тялото) и освобождавайки ни от двойния плен, именно от плена на душата и тялото. Защото лукавият станал мъртъв духом, когато вследствие на съзнателния и самоволен негов грях справедливо бил оставен от Бога, Истинният Живот. Бидейки пълнота на злото и завистлив княз, лъжлив, началозлобен, той не понесъл това, че човешкият живот протичал в мястото на наслаждението, говоря за рая, но чрез гибелен съвет, като прелъстил човека, направил го съобщник на греха и мъртъв по дух. След тази смърт на духа необходимо последвала и смъртта на тялото. И по този начин чрез едната своя собствена смърт ни доставил двойна смърт и като ни низвергнал по-ниско дори от самия себе си, той се самопревъзнесъл, представяйки себе си за велик и високопоставен, тъй като ни надхитрил със замисъла си и поробвайки ни като безсмъртен, уви, в нашата представа той бил като бог. А и след смъртта, ставайки владетел на нашите души, като оставени от Бога и низведени в ада, заключвал в неразрушима, както изглеждало, тъмница.
Но създалият ни Бог, като се съжалил от това наше бедствено положение, благоволил да снизходи там, където ние сме паднали, за да ни призове, като единствен явил се свободен между мъртвите, слизайки там с жива душа. Но освен това осияващ с Божествена светлина и излъчващ живителна сила, за да просвети седящите в тъмнина и по дух да оживотвори там (в ада) вярващите в Него, да оживотвори също и телата на всички в този ден, в който установил да бъде оживен и да бъде съден целият човешки род, както и нас поучава чрез посланието на корифея между апостолите: „Затова именно и на мъртвите беше благовестено, за да бъдат съдени по плът като човеци, а да живеят по Бога духом” (1 Пет. 4:6). Малко по-напред в това послание, посочвайки кой и по какъв начин е проповядвал Евангелието на мъртвите в ада, казва: „Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете (тоест на душите на от века починалите), които бяха в тъмница” (3:18–19). И тъй, подобно на това както лукавият чрез едната своя смърт по дух произведе за нас двойна смърт (тоест смърт на душата и тялото), така и Благият чрез едната Своя смърт по тяло изцери нас от двойната смърт и чрез едното възкресение на Своето Тяло ни дарува двойно възкресение посредством (Своята) телесна смърт, низвергвайки този, който имал заради силата на смъртта власт над нашата душа и нашето тяло и в едното и в другото, освобождавайки ни от тиранията. Лукавият приема на себе си вид на змия, за да прелъсти човека, а Словото Божие възприема човешка природа, за да надхитри посредством нея измамника и То я възприема непристъпна за измама и чиста, запазвайки я такава до края, принасяйки я на Отца като Жертва (Начатък), за да получим освещение чрез нашето човешко естество. Ако Словото Божие би възприело тяло неподвластно на смърт и страдания, то как би могъл да се окаже надхитрен и как би могъл да се докосне до Него дяволът – самото истинско зло?
Затова и той не се докосвал, докато не узнал, че Христос има плът подвластна на страдание. Защото постил в пустинята четиридесет дни, без да огладнее, тъй като макар да имал тяло способно да изпитва страдание, но тогава не би извършил това и не би издържал, ако това не би допуснала съчетаната с тялото сила на Всемогъщия – Той, както е писано в Евангелието, накрая огладнял. Тогава дръзвайки за пръв път да се приближи, началозлобният поднесъл изкушения, стараейки се да проникне в Неговата душа. Тъй като със сила бил отхвърлен и пак пристъпвайки, изкушавайки с всички способи на услаждането, бил могъщо победен. Тогава отслабен, разбит и посрамен, отстъпил и избягал. Защо се оказал разбит изкусителят, дръзнал да пристъпи заради склонността към страдания на тялото? Защото той подтиквал към извършване на грях безгрешния Човек. И тъй, бяга посраменият и отхвърленият. Но Христос не спрял да го преследва, изгонвайки го от душите на обзетите от него, изцелявайки болните с едно само повеление, възкресявайки мъртви, не само неотдавна умрели, но дори разлагащи се. Освен това, проповядвайки покаяние и обявявайки, че се е приближило Царството Небесно и привеждайки душите към вярата и към образ на живот, противоположен на този, на който учел противникът. След това обръщайки и приемайки грешниците и не само това, но и на Своите ученици, дарувайки власт над бесовете. Нима това било поносимо за сатаната и отстъпилите с него ангели? Нима обмисляйки как да съкруши такава враждебна нему сила, той нищо не би предприел? Нима за него било поносимо това, че живее Такъв Човек, Който го изгонва от хората и премахва многообразната негова тирания над тях? Затова той беснеел срещу Христа, но тъй като знаел от опит, че Тази Богомъжна Душа е непристъпна за никакви страсти, на които той самият бил началник, и съвършено невъзприемчива за смъртта, на която смърт за хората той сам по себе си се явил творец, докато макар Неговото тяло да било подложено на страдания и смърт, то не бидейки допуснат сам от себе си да Му нанесе телесна смърт, дяволът задвижва душите на неверните иудеи към убийство, възбужда у тях завист към Него и неукротимо беснуване, защото и тях Христос изобличавал и отхвърлял като зли. И така, той ги подбужда към Неговото убийство, към наказание безчестно, прилагано само по отношение на злодеи и нечестивци, предполагайки че по този начин и Него ще отстрани от земята и самото Негово име ще опозори. Той твърдо бил уверен, че когато Той умре, то и Неговата душа, както и душите на всички от века починали, той ще държи заключена в ада.
Така измамникът бил измамен, нападайки Христовата плът като подложена на страсти и смърт и ето че против волята си донася Светлина в мрачната и въжделена за него преизподня и на Даруващия живот представил душите, намиращи се под неговата тирания по силата на духовното умъртвяване. Не само това, но и Тялото, от което произтекло възкресение и безсмъртие, той смесил с телата на мъртъвци, като побързал да Го предаде на смърт и гроб. Би могъл Господ наистина и тези негови зли замисли да разруши, но не го направил; напротив, още повече пожелал да понесе страдания заради нас, за което и станал Човек. Защото ако Той не би бил Човек, то за Него не би било възможно и да пострада. А ако не би бил Бог, безстрастен по Божество, то не би могъл по плът заради нас да приеме такава смърт, благодарение на която ни дарувал въздигане или по-добре да се каже, възкресение и безсмъртие. И не би било вероятно (ако Той не би бил Бог), че Той действително можеше да не изпитва страдания, но че доброволно благоволил да пострада, за да покаже, че Неговото смирение трябвало да ни освободи и въздигне и учейки на дело, да покаже, че трябва до смърт да се борим за праведност, и да възвести на вярващите силата и значението на безсмъртието – безсмъртие, което ще се заключава не само във всегдашно пребиваване, а в пребиваване непричастно на вечната гибел, аз говоря за онова ужасяващо мъчение приготвено за дявола; в пребиваване, което ще се изразява във вечно съществуване заедно с благите ангели, в наслаждение на прекрасното и нескончаемо Царство.
Ето защо заради това Той предал Себе Си на смърт, на която не бил длъжен, но на която Той се подложил заради нас, за да освободи или да изкупи от робството на дявола и смъртта нас, подложените на смърт по силата на дълга. Като казвам смърт, имам предвид смърт по дух и по тяло, във времето и във вечността, защото за нас поробените по причина на греха, давайки като откуп Своята невинна по причина на безгрешността Кръв, Той ни изкупил от вината, прощавайки ни греховете и разкъсвайки на Кръста тяхното ръкописание, и ни изкупил от тиранията на дявола. Защото дяволът, като се излъгал и като че широко раззинал паст, побързал да пролее Господнята Кръв, която е нашето Изкупление, кръв – не само недължима, но и богата с божествена сила. Той от това не само нищо не придобил, а напротив, оказал се здраво свързан и изложен на поругание чрез Христовия Кръст и по такъв начин ние сме били изтръгнати от неговото робство и преместени в Царството на Божия Син, ние, които преди това сме били съсъди на гнева, а сега благодарение на Него сме станали съсъди на милостта; Божият Син, Който свързал силния (силен в сравнение с нас) дявол и разграбил покъщината му. Който след това, като неправедно умъртвен по внушение на дявола, се възцарил над нас, чрез правосъдието тайнствено побеждавайки началозлобния и явно показвайки всемогъща сила, и преодолявайки телесната смърт, и възставайки тридневен от мъртвите, и възлязъл на небесата, и седнал отдясно на Отца в самата тази плът, която заради нас носил и съгласно която умрял, като направил за нас достоверно възкресението от мъртвите и възвръщането на небето и наследяването на Царството, ако само и ние, подражавайки Му, с праведност побеждаваме княза на греха, отразяваме неговите нападения и подстрекателства към непотребни страсти и доблестно понасяме неговите зли и лукави нападения.
Ето защо макар чрез божественото кръщение Господ и нас да възродил и чрез благодатта на Светия Дух да ни запечатал в деня на Изкуплението, Той оставил да имаме смъртно и подложено на страдания тяло и макар Той да изгонил началника на злото от човешките души, но допуска той да напада отвън, за да може човекът, обновен съгласно Новия Завет, тоест Христовото Евангелие, живеейки в добродетел и покаяние и презирайки удоволствията на живота, понасяйки страданията и закалявайки се в нападенията на врага, да се приготвя в този век за приемането на нетление и за онези бъдещи блага, които ще съответстват на бъдещия век.
Следователно верният трябва да се радва с надежда и тъй като тукашният живот ще свърши, трябва благоразумно с вяра да очаква блаженството, което бъдещият живот ще съдържа в себе си безконечно. В разбирането на вярата трябва с твърдост да понася тази злощастност, която като наказание носи в себе си този живот, и чрез неподатливост на греха, ако се наложи и до кръв, да се противи на началника, на сътрудника на греха и на неговите хитри кроежи. Защото с изключение на греха, нищо в този живот, нито самата смърт, не е бедствие, макар и да прилича на такова. Затова и ако вземем, да речем, лика на преподобните, те сами си причинявали огорчения на тялото; мъчениците понасяли насилствена, причинявана им от други смърт и нея направили много славна и доставителка на живот и слава и Царство вечно и небесно, доблестно и богоугодно използвайки я (смъртта), защото именно затова и след като Той обезсилил смъртта чрез Своето Възкресение, допуснал тя още да действа за Неговите верни, а заедно с нея допуснал да има и други бедствия в този свят, за да може човекът в Христа при тези обстоятелства да се бори за Истината, явявана в образа на живота и в догматите на вярата на Новия Завет, за да подготви себе си за онзи бъдещ, нов и неостаряващ век.
И тъй, самите бедствия принасят полза на онези, които твърдо с вяра ги понасят: за погасяване на греховете, за упражнение, за изпитание, за реално постигане на бедствеността на този живот, за пламенно пробуждане на духовната жажда и постоянно търсене на онова вовеки пребиваващо осиновение и Изкупление и наистина нов живот и блаженство. И тъй като нашето в Христа осиновение и обновление по тяло и душа се явява многостранно, имайки начало и завършек и това което е между тях, то като начало Той установил за нас благодатта на кръщението, подаваща ни прощение на всички съгрешения и наказания, произтекли от проклятието и наричано „баня на пакибитието”; завършекът пък дарува възкресение, на което се уповават верните и обещан живот в бъдещия век; а между тях е животът според Христовото Евангелие, в който преуспяващият в Бога човек се отхранва и възраства от ден на ден в познаване на Бога, в праведност и освещение, което не е много по-ниско от състоянието на ангелите, изгонвайки от себе си пристрастието към низшето, премествайки влечението от видимите, временните и плътските неща върху мислените, духовните и вечните.
Тези три стадия на обновлението в Христа зрителят на неизречените тайни на Духа, избраният съсъд, великият Павел, поучавайки ни, очертава в Посланието до римляни: „Всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме. И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта” (Рим. 6:3–4). Това е началото на нашето обновление, защото ръкописанието на нашите грехове Христос разкъса на Кръста и чрез кръщението погребващите се заедно с Него направи невиновни. Чуй и за средата следваща след началото: „Та, както Христос възкръсна от мъртвите, тъй и ние да ходим в обновен живот” (ст. 4); и след това добавя завършекът на обновлението, казвайки: „Ако сме сраснати с подобието на смъртта Му, то ще бъдем съучастници и на възкресението” (ст. 5). А след това показвайки очевидно началото и рода на обновлението и осиновението, казва: „И ние сами, които имаме начатъците на Духа, и ние сами стенем в себе си, очаквайки осиновение” (Рим. 8:23). „Начатъци на Духа” той нарича освещаването и благодатта на Духа, която приемаме в божественото кръщение, освобождавайки се от греховете и обновявайки се. И даром (без каквито и да било заслуги от наша страна) чрез Христовата благодат биваме оправдани, защото в това се състои начатъкът на бъдещите блага. Казвайки „очаквайки осиновение”, показвайки, че говори не за осиновение на основа на кръщението, а за онова бъдещо, съвършено и трайно осиновение, той прибавя към казаното: „(очаквайки) изкупване на нашето тяло” (пак там), тоест избавление от страстите и разрушаване на неговата тленност, защото тук осиновението често търпи неуспех, докато при пакибитието и възкресението от мъртвите то се явява съвършено и наистина твърдо и трайно.
Той и в Посланието до филипяни още по-отчетливо излага завършекът (крайната цел) на това обновление, казвайки: „Очакваме Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа, Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло” (Фил. 3:20–21); защото както Христос умирайки в немощ и безчестие на тялото, възстана в сила и божествена слава, така и живелите в Христа се сеят в смърт, да си послужим пак с думите на ап. Павел, в немощ и безчестие и ще възстанат в сила и слава, приемайки чисто и прославено тяло, каквото имал Христос след Възкресението, ставайки Първенец от мъртвите и Начатък на починалите. Но онова обновление по тяло, тъй да се каже, с вярата се вижда сега, не със самото виждане, не с виждане на самата вещ, но с надежда. И самото обновление приема начало, както беше казано, от божественото кръщение, чрез прощението на греховете, усилва се и възраства, чрез праведността във вярата, все повече и повече се обновява в познанието на Бога и съответните на това познание добродетели; приема завършек в бъдещото отвъд лице в лице виждане на Бога. Защото сега виждаме (като че) през огледало и не явно, затова най-възлюбеният от Христа Иоан (Богослов), съединявайки в едно двете обновления, тоест – на тялото и на душата, казва: „Сега сме чеда Божии”. Това е началото на осиновението, но „още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че, кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е” (1 Иоан 3:2).
Това е завършекът на даруваното ни чрез Христа осиновение от Бога и обновление. За него и в Евангелието същият апостол казва: „на всички ония, които Го приеха, - на вярващите в Неговото име, - даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха” (Иоан 1:12–13). Защото казвайки, че ние не от плът, но от Бога сме се родили, той явява пакибитието и осиновението чрез божественото кръщение, за което и в посланието говори, че „сега сме чеда Божии”. Казвайки, че Той ни дал възможност да бъдем чеда Божии, като че още не сме такива, той посочва завършекът на осиновението. Защото както новороденият младенец има по природа силата да стане мъдър и той потенциално е мъдър, с течение на годините, ако при това бива подпомаган от съдействащи на развитието му обстоятелства, тогава и действително става мъдър, така и възроденият чрез божественото кръщение, наистина възприел потенциална сила, за да стане съобразен на прославеното тяло на Сина Божий. Така че, ако шества в новия живот, живеейки съгласно с Христа и според Евангелието, то при възкресението, благодарение на произхождащата от него сила за съвършенство, вече не с вяра и надежда, но в истински и собствен смисъл ще приеме прославено и най-чисто тяло, каквото и Сам Господ имал след Възкресението. Ще възкръснат и мъртвите тела на нечестивците, но не в обичайната слава, защото те няма да бъдат съобразни на прославеното тяло Христово. Те няма да видят обещаното за верните виждане на Бога, което се именува още Царство Божие, защото е казано: „Да се вземе нечестивият и да не види славата Господня” (Ис. 26:10 - слав.). Но родените и отхранените в Христа и достигналите, доколкото това е възможно, мярата и възрастта на Христовото съвършенство, блажено ще се сподобят с божественото сияние и сами съгласно написаното ще възсияят като слънце в Царството на техния Отец.
И Адам, бидейки преди престъплението участник в това божествено сияние и светозарност, като че наистина бил облечен в тържествената одежда на славата, не бил гол и не се срамувал, че е гол, но бил много повече, неизразимо повече украсен, повече, отколкото днес носещите диадеми са украсени с много злато и скъпоценни камъни. Това наше естество, срамно оголило се от това божествено сияние и светозарност, вследствие на престъплението, Словото Божие, като помилвало и възприело, показало на Тавор на избраните от числото на учениците, отново и в още по-голяма степен облечено в тази божествена светозарност, отколкото ние някога сме били, и ясно показало какви ние вярващите в Него и получаващите в Него съвършенство ще бъдем в бъдещия век.
Ти ще откриеш, че залозите на това съвършенство, принадлежащо на живеещите в Христа, били явно дадени още тук в този живот на Божиите светии, наслаждаващи се още тук на благата на бъдещия век. А преди това ги явил Моисей, славата на чието лице не можели да гледат синовете израилеви и след това още по-нагледно показал Сам Господ, просиявайки на планината в светлината на Божеството до такава степен светозарно, че дори избраните от учениците, макар и тогава приели духовна сила, не могли, гледайки, да издържат. Лицето на Стефан, както е написано, изглеждало като лице на Ангел и самият той, гледайки от земята отвъд небесните предели, където Христос седнал отдясно на Величието, видял наднебесната Божия слава. А и трябва ли да изреждаме и посочваме всички онези, които още тук приели залог на бъдещите блага и блажено получили онова божествено сияние и светозарност, които дано и ние да получим по благодатта и човеколюбието на Въплътилия се заради нас и за нас пострадал, погребан, възкръснал и обновеното наше естество на небесата възнесъл и почел със сядането отдясно на Отца Иисус Христос нашият Господ, Комуто подобава слава, чест и поклонение с Безначалния Негов Отец и Пресветия и Животворящ Дух, сега и винаги и во веки веков. Амин.
Святитель Григорий Палама, Беседы (омилии), Омилия ХVІ.
Превод: прот. Божидар Главев
[1] Виж Мат. 12:29; Марк 3:27.
Warning: Parameter 2 to modChrome_artarticle() expected to be a reference, value given in /home/budivere/public_html/budiveren4641/templates/budiveren2/html/modules.php on line 36
Warning: Parameter 3 to modChrome_artarticle() expected to be a reference, value given in /home/budivere/public_html/budiveren4641/templates/budiveren2/html/modules.php on line 36
Други статии от същия раздел:
Warning: Parameter 2 to modChrome_artarticle() expected to be a reference, value given in /home/budivere/public_html/budiveren4641/templates/budiveren2/html/modules.php on line 36
Warning: Parameter 3 to modChrome_artarticle() expected to be a reference, value given in /home/budivere/public_html/budiveren4641/templates/budiveren2/html/modules.php on line 36