Слово на Рождество Христово
„Велика е тайната на благочестието: Бог се яви в плът”.
1 Тим. 3:16
Новият Адам произлиза от девствена земя. Жена, източник на проклятието, произвежда росата на благословението. Явява се истинският „Ной”, който „ще ни утеши в работата ни и в труда на ръцете ни при обработване земята, която Господ (Бог) прокле” (Бит. 5:29). Нямащият родословие „Мелхиседек” (Евр. 7:3), Роденият без майка, Раждащият се без отец идва да наследи вечно Царство и Свещенство. Най-после отминава дългата нощ на страха и всемирното очакване и утринната светлина прониква в мрака на Старозаветното Светилище, което е отворено не толкова към всекидневния, а към вечния Изток. Небесната мана се изсипва от съсъда, в който се таяла. Иесеевият жезъл покарва вместо повяхващия жезъл Ааронов. Христос се ражда.
Дойдете, кротки пастири, и целунете Агнеца и Пастиря – Агнеца, пасящ пастирите и Пастиря, който ще събере в едно мирно стадо агнета с вълци и юнци с лъвове. Дойдете, мъдри влъхви, и се поклонете на тайните на древния младенец; научете се от замълчалото Слово, вкусете от ангелския хляб на трапезата на безсловесните и вижте колко благ е Господ. Множества небесни сили, „възхваляващи” Господа, „когато звездите бяха сътворени!” (Иов 38:7 - слав.), удвоете и утроете вашите славословия пред вашето Слънце, което изгрява и за нас. Христос се ражда.
Христос се ражда във Витлеем. И в това ли само се състои цялата наша радост и цялата слава във висините Богу? Слава Богу, защото Той се ражда и за нас, защото „Младенец ни се роди - Син ни се даде” (Ис. 9:6). При тържеството на Неговото рождение Църквата изпитва родилни мъки, за да се „изобрази” (Гал. 4:19) Той в нас. Да не пропуснем и радостната скръб на нашата Майка, да вземем поне някои черти от образа на Иисусовото раждане и да ги положим в сърцата си.
Витлеем е бил родовият град, отечеството на Иисусовите предци. Но Иосиф и Мария не разполагали в него нито със скромна колиба, нито с педя наследствена земя, нито с някакво място за постоянно пребиваване. Чрез ръката на кесаря Провидението ги довело в това място, от което било предопределено да „излезе Вожд” на Израиля (Мат. 2:6). Чуждите в земята на своите предци, пришълците в своето отечество дали отечество на Сина на Този, „от Когото се именува всяко отечество на небесата и на земята” (Еф. 3:15 - слав.).
Християни! Докато живеем в света с безгрижието на неговите граждани и му се наслаждаваме със самовластието на негови обладатели, Христос не може да се изобрази в нас. Светът непрестанно се опитва да напечата в нашата душа своите преходни образи. Желанията, получаващи насита, раждат други желания, които незабелязано израстват, ставайки исполини и съзиждат Вавилон. „Блажен, който вземе и разбие о камъка” на вярата самите „младенци” (Пс. 136:9) на този Вавилон и отчужди себе си от тукашния град, за да търси идещия!
Ако Авраам по Божията дума не бе излязъл от своята земя и от своя род, той не би получил славния завет, обещанието и наследството. Ако страдащият Израил не се бе решил да се подложи на трудностите на опасния и неизвестен път, Иехова не би го сподобил със сили и не би приготвил в него жилище за Себе Си. Ако прозорливата майка не бе изгонила невинния Иаков от лицето на отмъстителния Исав, той не би дошъл на страшното място на „вратата небесни”.
Само странниците, дето нямат де глава да подслонят намират Ветил и Витлеем – дома Божий и дома на Хляба на живота. Само доброволните изгнаници от земята се приемат за граждани на небето. Който иска в него да се всели Божият Син, той трябва да има отечество в единия Бог и при цялата си привързаност към земното отечество, която привързаност впрочем е съвсем естествена и праведна, да го възприема само като предградие на небесното отечество.
Иисус, не вземайки нищо от света в Своето рождение, видимо не желаел и да му покаже нищо особено. Дърводелецът получил името на Своя баща; тази, която Го носила в утробата си по нейно признание не допринесла към това служение никакво друго достойнство освен чувството на своето недостойнство: „Той милостно погледна унизеността на рабинята Си” (Лук. 1:48).
Той скрил неизмеримата Своя вечност зад деня на Своето рождение; престол за Царя на царуващите станали яслите, одежди – пелените, първи слуги на Царството – пастирите; Божията сила и Божията премъдрост били скрити в немощите на младенчеството.
Но кой може да измери разстоянието от висотата на Божественото Същество до дълбините на Неговото унижение? Ограниченият ум не може да Го следва както в Неговото възхождане по-високо от всички небеса, така и в Неговото снизхождане до бездните на падналото естество. При такова велико смирение какво би трябвало да чувства сърцето, желаещо да се оприличи на образа на Иисус? – Сило на ума, величие на духа, знаменитост на делата, преимущества на званията, аз не се прелъстявам от вас и не завиждам на онези, които се гордеят с вас. Няма по-висша мъдрост от това да се отречеш от мъдростта заради Иисус; няма по-голяма слава от това да разделиш безчестието с Иисус; няма по-голямо изобилие от нищетата на Иисус; няма друг вход към съвършенството и блаженството от младенчеството на Иисус; няма по-голямо украшение за душата, в която Той трябва да пребивава от това да си чужд на всяко украшение подобно на Неговите ясли. Потокът на благодатта подобно на речните струи се излива в доловете; кедрите в планините биват опазвани от гърмовете и мълниите. Бог твори от нищо: докато ние искаме да сме и се мислим за нещо, в нас Той не започва Своето дело. Смирението и самоотвержението са основите на Неговия храм в нас. Който по-дълбоко полага тези основи, той зида по-безопасно и по-нависоко.
Една от съществените принадлежности на рождението на Иисус била чистотата на Неговата Майка, която чистота не била нарушена нито с поглед, нито с помисъл. Тя трябвало да има обручник не само за да й бъде той защитник и свидетел на нейното целомъдрие, но и за да не се окаже нейното свещено девство осъждане на брака. А тя била, както единодушно изповядва Църквата, Дева преди рождеството, в рождеството и след рождеството.
Гледай нейния пример, стремяща се към Бога душо, и виж в огледалото на нейното съвършенство твоята обязаност. Господ е Бог ревнител и Той с отеческа благост говори на човека: „Синко, дай си мен сърцето” (Прит. 23:26). Неговата праведна ревност повелява в нравствен, а не по-малко и в духовен смисъл: „Не прелюбодействай” (Изх. 20:14).
Този, Който ни е дал нашето сърце, не се задоволява с по-малък или по-голям дял от него. То трябва да принадлежи цялото на Владиката на всичко. Той не признава за достойна за Себе Си любов, която не се основава на любовта към Него. Всяка наслада, в която ние пристрастно угаждаме на себе си, всяка мисъл, насочена към тварите, всяка разсеяност е отделяне от Него. Строгата бдителност над себе си може да възведе човека към блажено съединение с Него и да го удържи в това състояние: „От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” (Прит. 4:23). Небесният Жених се обручава само с мъдри и наистина непорочни девици, които не дремят на прага на Неговия чертог. Девствената и обърната само към Единия Бог душа зачева духовния живот и ражда блаженството на чистото съзерцание. „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат.5:8); и къде ще Го видят? – в самото си сърце. Чистата душа, подобно на чистата вода приема върху себе си живите изображения на слънцето и небето.
Нека не задържаме повече погледа си върху тези черти от образа на Иисусовото рождение, черти, чиято трудност да бъдат начертани в душата може да ни уплаши поради трудността на подражанието. Но има още един поглед към онези черти, в които чрез самото унижение сияела Неговата Божествена слава и които на свой ред благодатта разкрива и в нашето духовно рождение.
При Христовото рождение ангелите възпявали слава на Бога и мир на земята. Те и при нашето възраждане възпяват слава на благодатта и на примирението на човека с Бога. „На небесата радост ще има за един каещ се грешник” (Лук. 15:7). Към Христа пристъпват с благоговение пастирите и влъхвите, независимо от убожеството и неизвестността, които като че Го отделяли от целия свят. Така и съединяващият се с Христа се съединява в Него с всички верни Нему с един колкото неразривен, толкова и непостижим съюз; този Дух, Който образува от тях едно общество, или още по-точно – едно тяло, понякога неочаквано, но винаги благовременно, ги сближава един с друг за взаимно наставление и поучение, за да се утешават и приемат утешение, да изповядват милостта и славата на Бога.
На Христос се принасят дарове: злато като на Цар, ливан като на Бог, смирна като на приел смърт заради смъртните. Но не обещава ли Той и на нас, че на търсещите Царството Божие всичко ще им се придаде (срв. Мат. 6:33)? Не иска ли да „ни направи пред Бога и Своя Отец царе и свещеници” (Откр. 1:6)? Не свързва ли нашето духовно раждане с тази животворяща смърт, след която нашият „живот” ще бъде „скрит с Христа в Бога” (Кол. 3:3)?
О Боже, Който ни даде Твоя Син! Какво не си ни дал с Него?! Дай ни само да приемем в себе си Христовия дух и да живеем с неговия живот. Тогава ако и срещу нас, както някога против Него, да се развълнува Ирод и целият Иерусалим с него, ако и да беснее князът на този свят и целият свят да се въоръжава, Ти ще ни скриеш в тайната на Твоето поселение, ще ни заведеш на тихи води и чрез Ангела на Твоя завет ще ни въведеш на Твоята света планина. Амин.
(Произнесено от архимандрит Филарет в Александроневската лавра през 1811 г.)
Сочинения Филарета, митрополита Московского и Коломенского» в пяти томах (1873, 1874, 1877, 1882, 1885).
Превод: прот. Божидар Главев