Deprecated: Methods with the same name as their class will not be constructors in a future version of PHP; plgContenthdflvplayer has a deprecated constructor in /home/budivere/public_html/budiveren4641/plugins/content/hdflvplayer/hdflvplayer.php on line 50
Гръцко-българският църковен въпрос и неговото решение – част 2
По заповед на правителството гръцко-българският църковен въпрос бил обсъждан най-напред в така наречения национален съвет на гръцката нация, който презрително отхвърлил всичките искания на българите; после бил обсъждан в цял ред комисии, които се назначавали ту само от средата на гърците, ту от гърци и българи, протакали се дълго време, отличавали се с бурни препирни и при упорството на гърците завършвали без никакъв резултат; неведнъж така също бил обсъждан въпросът и в патриаршеския синод и в нарочни събори от архиереи — и бедните българи постоянно чували отказ след отказ.
Доведени до крайно раздразнение, българите на някои места престанали да се покоряват на архиереите си гърци, не искали да слушат тяхното богослужение, не им плащали владичнина и даже ги изгонили, а на други свои архиереи-българи или на такива, които им съчувствали, понякога забранявали да поменават името на патриарха при богослужението и ги принуждавали открито да се отказват от подчинение на патриарха: така през 1860-та година, в деня на Светата Пасха, когато българският епископ Иларион извършвал тържествено богослужение в цариградската българска църква във Фенер, народът поискал да не се поменава името на патриарха. Иларион послушал народа.
Гърците, от своя страна, грозно хулели българите и техните обични църковни архипастири, като ги наказвали (например патриарх Иоаким през 1861 година низвергнал споменатия епископ Иларион и митрополит Авксентий, които после били изпратени на заточение по настояване на патриаршията), преследвали тяхното богослужение, изисквали от турската полиция да възстанови изгонените гръцки архиереи и насила да събира от народа за тези необични владици омразната владичнина.
Живо участие в борбата взела журналистиката на двете страни и със своите резки съждения, пристрастни и безцеремонни присъди, с разпалена полемика и понякога с псувни още повече вълнувала умовете, възбуждала страстите и усилвала раздразнението сред двата народа.
Патриарх Григорий V наскоро след завръщането си на патриаршеския престол (на 10 февруари 1867 година) пръв проявил готовност да направи някои отстъпки на българите. В своя известен проект, подаден до правителството, той се съгласявал да даде на българите някаква църковна самостоятелност, като им предостави няколко български епархии с архиереи българи, при условие тези епархии да образуват в патриаршията отделен окръг и да се управляват от събор на собствени епископи под председателството на екзарх за цяла България, но да си остават в подчинение на патриаршеския престол и в зависимост от него, както е определено в членовете на проекта.
Българите не се задоволили с този проект, тъй като зависимостта от патриарха според проекта им се струвала все още твърде голяма, а отстъпената им църковна област с няколко епархии твърде малка и съвсем не обхващаща всичките български селища. Тогава по молба на българите самото правителството съставило и представило на патриаршията два нови проекта за съгласуване, които в същината си били съвършено съгласни с проекта на патриарх Григорий, но само повече разширявали църковната област на българския екзарх и подчинявали под неговата власт всички българи.
Патриархът енергично протестирал против двата проекта и, което било за учудване, нарекъл ги „противоречащи не само на църковните канони, но на самата същина на християнската вяра, разрушаващи православното изповедание, нанасящи смъртна рана на църковния догмат”; след това заявил в своя протест, че за решаването на българския въпрос е необходимо да се свика вселенски събор, за което наскоро (към края на 1868 година) разпратил свое окръжно послание до всички самостоятелни църкви. Тоест в това да се предостави на българите някаква църковна самостоятелност и да се отдели за български екзархат неголямо число български епархии патриархът не намирал нищо противоканонично, нито антирелигиозно и бил готов да направи това само по силата на своята власт, а да се предостави на българите същата тая самостоятелност, с единствената разлика да се отделят за техния екзархат по-голямо число епархии, с причисляването към него на всички българи, намерил дотолкова антиканонично и противно на самите догмати на вярата, че сега се иска вселенски събор!
Малцината архиереи, които държали страната на българите, счели за потребно да привлекат вниманието върху хода на спорното дело и подали на патриарха колективно оплакване, в което, като посочвали своето непоносимо положение вследствие на усилилата се крамола между патриаршията и техните духовни паства и съвършената невъзможност да изпълняват обязаностите си по отношение на едните и на другите, заявили, че решили да се откажат от служенето на вселенския престол и посвещават своето архиерейско служене на престола на древната канонична, автокефална българска църква.
През 1869 година по разпореждане на турския министър на външните работи Али паша били съставени последователно две специални комисии, още три проекта, повечето въз основа на проекта на самия патриарх Григорий, но патриархът обявил всичките тези проекти за антиканонични.
Като срещнало такова непреклонно упорство от страна на Патриаршията, турското правителство признало за нужно да сложи край на крамолата чрез собствената си власт. През февруари 1870 година е издаден султански ферман, в основата на който е положен същият проект на патриарх Григорий. Според тоя ферман на българите се дава самостоятелност и независимост, но непълна, а именно: учредява се отделен български екзархат с определено число епархии, които са изброени във фермана, и управлението на екзархата се предоставя на синода на самите български епископи под председателството на екзарха; този синод обаче се задължава по най-важните дела на вярата и православието да се отнася до вселенския патриарх и неговия синод; след избирането на своя екзарх да изпросват за него от патриарха утвърдително писмо; да получават свето миро за целия екзархат от вселенския патриарх, а българският екзарх се задължава да поменава името на патриарха при богослужението и да се подчинява заедно със своите епископи на съществуващите наредби в случаи на посещение в Цариград и изобщо в пределите на Патриаршията.
Българите с радост и благодарност приели султанския ферман. Но патриархът протестирал остро против него, като даден само от светската власт и нарушаващ правата на Църквата, и настоятелно молил правителството да разреши да се свика вселенски събор, за което и разпратил ново окръжно писмо до поместните църкви, ала тъй като правителството не се съгласило да даде исканото разрешение, той решил да напусне патриаршеската катедра.
Новият патриарх Антим, избран на патриаршеския престол за трети път (през август 1871 година) със самото си встъпване показвал наглед искрено желание да се примири с българите, влязъл в непосредствени преговори с техните представители и изработил нов проект, който в главните си черти бил съвсем сходен с фермана на султана, но само донякъде. Той по различен начин определял епархиите и териториите за българския екзархат.
По-умерените от българите били доволни от проекта и готови да го приемат; но други, които били мнозинство, не се задоволявали и подали до султана прошение да се признае независимостта на българския екзархат въз основа на долния ферман, а за да направят открито и тържествено заявлението си в тоя смисъл, принудили тримата свои архиереи (Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски и Иларион Макариополски), без да се гледа на пряката забрана на патриарха, да отслужат в деня на Богоявление (през 1872 година) литургия в българския метох в Цариград.
Виновните епископи незабавно били осъдени от патриаршеския Синод и първите двама били низвергнати, а третият, който преди това бил низвергнат, сега бил отлъчен от Църквата; след това по настояването на Патриаршията изпроводените от турското правителство на заточение епископи даже не поканили на събор, не изслушали техните обяснения и оправдания, както те молили още преди събора и както изискват църковните канони. Ако постъпката на българските епископи в голяма степен раздразнила гърците, то осъждането на тези епископи твърде строго и не напълно канонично, според мнението на българите, в голяма степен раздразнило последните. Те се вълнували и открито заявявали своето недоволство. Великият везир молил и изисквал от патриарха да се съгласи с българите, и по тяхна молба скоро възвърнал заточените архиереи.
Патриархът, съвършено отказващ се сега от своята самостоятелност и от предишните свои планове, се подчинил под силната гръцка партия и от името на свикания от него народен събор отговорил на везира, че само тогава ще поднови преговорите с българите, когато те тържествено и всенародно осъдят нечестивите постъпки на своите архиереи. Везирът, като признавал участието на народния събор в решаването на църковния въпрос за незаконно, още веднъж помолил патриарха да даде своето мнение относно начина за окончателното решаване на българския въпрос. Патриархът не бързал да отговори. Везирът чакал дълго време, но напразно и накрая, като прехвърлил цялата отговорност за последствията върху патриарха, издал на българския събор в Цариград определение, с което обявявал за решението на Портата да приведе в изпълнение султанския ферман и предписвал на събора да пристъпи към избор на екзарх. Българите незабавно избрали екзарх.
Патриаршията първо протестирала от лицето на своя народен събор, но когато везирът отново признал такъв протест за незаконен, побързала да представи (на 3 март) на Портата свой нов проект за съгласие с българите — проект, в който се отстъпвали на българите много по-малко епархии, отколкото се назначавали в предишния проект на патриарх Антим, и на българския екзархат се давало име не български, а хемуски. Било обаче вече много късно.
Новоизбраният български екзарх, бившият видински митрополит Антим, наскоро пристигнал в Цариград и на 19-ти март бил приет от великия везир, на 2 април получил султански берат, а на 4 април бил представен на самия султан. Патриархът не се съгласил, въпреки всички просби, не само да признае, но и да приеме у себе си екзарха, и поискал, щото „този самозван екзарх” да се разкае за всичко извършено, да осъди тези, които осъдила Великата църква, и вместо султанския ферман, да приеме без всякакво изменение последния проект, представен от Патриаршията на везира. Не само това. След няколко дни патриархът не позволил на екзарха даже да извърши божествената литургия в най-великия от християнските празници, макар за това да молили всички българи чрез особена депутация и сам екзархът с две свои писма.
Такива тежки откази произвели потресаващи действия; народните страсти се вълнували; взаимното озлобление и ожесточение на гърците и българите достигнали последната степен. От ден на ден трябвало да се очакват страшни избухвания и най-печален край. И краят наистина не закъснял.
В петък на Пасха екзархът се обърнал към патриарха с нова просба да снеме църковното наказание от тримата български епископи и да им позволи да представят оправдание за своята постъпка, като обяснявал, че тяхното осъждане е незаконно и по същество на работата и по форма. Патриархът отхвърлил и тая молба.
В същата неделя (на 23 април) екзарх Антим произнесъл в българската църква реч, в която, като изказал своето огорчение от постоянните откази на Патриаршията във всичко, обявил, че отсега той не признава повече за действително низвержението на тримата български епископи. Патриархът и неговият синод намислили да заплашат екзарха със закана да го накажат църковно и му дали 30 дни за покаяние, но такива заплахи не могли вече да му въздействат.
Настанал великият за цялото славянство ден на светите славянски апостоли Кирил и Методий (11 май); в този ден екзархът извършил тържествено богослужение в българската цариградска църква, заедно с останалите български епископи и многобройно духовенство. По време на литургията, след евангелието, бил прочетен пред целия народ обширен акт, който провъзгласявал независимостта на Българската църква, съставен по-рано и подписан от събора на седем български епископи. Българите тържествували; актът за независимостта бил разпратен из целия български екзархат и до всички православни църкви с окръжно послание от екзарха. Екзархът започнал да ръкополага за своя окръг епископи и изобщо започнал да действа самостоятелно.
Но дошъл ред да тържествуват и гърците. На 15-ти май се събрал патриаршеският Синод и провъзгласил българския екзарх Антим за лишен от сан и низвергнат, българските епископи Панарет Пловдивски и Иларион Ловчански, по-рано низвергнати – за отлъчени от църквата, а епископ Иларион Макариополски, по-преди отлъчен, обявил „виновен за геенна огнена и предаден на вечна анатема”, като разпоредил съответни църковни наказания и върху всички клирици и миряни, намиращи се в общение с осъдените епископи. Като не се задоволявал с това, патриархът решил да свика поместен събор, на който трябвало да присъстват, освен самия патриарх и неговия синод, всички други патриарси и всичките епископи, пребиващи в Цариград.
Още преди откриването на събора станали редица шумни манифестации от страна на фанариотските гърци, които изисквали незабавното осъждане на българите и провъзгласяването им за разколници. Всички миролюбиви гласове на някои архипастири, особено на Иерусалимския патриарх Кирил II, които съветвали и убеждавали да има придържане о справедливостта и умереността като единствено средство за съгласие на двете страни, се заглушавали и даже се придружавали от оскърбления за архипастирите. Най-накрая съборът бил открит (на 29 август) без участието обаче на иерусалимския патриарх, и в третото свое заседание, на 16 септември, утвърдил определение или акт, според който всичките български архипастири заедно духовенството и миряните се обявяват за схизматици и цялата Българска църква за схизматична. Този акт, подписан от 32-ма присъствали архиереи, бил прочетен във всичките цариградски църкви, а после разпратен до всички самостоятелни православни църкви. И гърците празнували своята победа над българите с най-голяма тържественост не само в Цариград, но и в Атина и навсякъде другаде!
Такава е накратко печалната страна на гръцко-българския въпрос. А какво представлява тя в своята основа. Българите в продължение на няколко века се ползвали със законна църковна самостоятелност и независимост. После те пожелали тяхната автокефална епископия да бъде присъединена към патриархата; затова молил султана и самият патриарх със своя синод. Султанът предал със свой берат тази архиепископия под управлението на патриарха.
Сега, след 100 години, българите пожелали да възстановят своята самостоятелност и отново молили султана да им я възвърне. Султанът изявил съгласие и след известно време издал дори ферман, който обявява църковната независимост на българите, макар и не в предишната степен. А патриархът в началото съвършено отхвърлял всичките искания на българите, после давал вид, че е готов да им направи малки отстъпки и най-накрая направо протестирал против султанския ферман и обявил българите за разколници.
На какво се основава цялото това право на патриарха над българите? Друго основание според свидетелството на историята няма, освен самия берат или указ, с който султанът подчинил българите под патриарха по тяхното собствено желание. Сега султанът отменил своя предишен берат и го заменил със свой ферман, съответстващ на новото желание на българите. Следователно цялото право на патриарха над българитe отпада и у него не остава никакво право да ги удържа за себе си и да се противи на султановия ферман.
Ако този ферман, който възвръща на българите самостоятелността, не е законен, то за незаконен трябва да бъде признат и онзи берат, с който някога султанът предал тая самостоятелност на патриарха, а следователно незаконна е била и цялата власт на патриарха над българите, която продължава вече цяло столетие; и сега патриархът незаконно се мъчи да я удържи за себе си. Предишният берат на султана Патриаршията обаче признавала за напълно законен и в патриаршеския кодекс (законник), който съдържа в себе си всичките тогавашни решения по този повод, между другото ясно се казва: „Истинните и законни царе, какъвто цар е султан Мустафа, имат право да издават закони, укази, хатишерифи относно подобни дела по църковното управление, именно - да унищожи поменатите Охридска и Ипекска архиепископии, да ги присъедини и да подчини веднъж завинаги техните епархии на цариградския престол”[1]. Следователно и сега Патриаршията трябва да признае за напълно законен и имащ пълна сила фермана на царуващия султан Абдул Азис, който възвръща на българите тяхната църковна самостоятелност и е длъжна безусловно да се покори на този ферман. Поне историята в гръцко-българския въпрос никак не е в полза на патриарха, а е против него...
Но не на историята се е опирал (облягал) патриархът при разсъжденията по тоя въпрос, а на словото Божие и на каноните на Църквата в своите протести против фермана. В окръжните послания до паството и до автокефалните църкви той постоянно твърди, че желанието на българите да се отделят от Патриаршията, а още повече самото отделяне, са противни на учението на Евангелието и на догматите на църквата, противни са на апостолските и на съборните постановления. И на тези именно две основи е стъпило самото определение на Цариградския събор, който обяви българите за схизматици. Нека разгледаме това определение.
Църковен вестник, год. 1911, бр. 47, 49, 51 и 52.
Превод: И. Г. Бакалов
[1] Тези думи са приведени в акта на българските архиереи, които обявяват независимостта на Българската църква, с посочване на страниците на споменатия патриаршески кодекс — 64, 65, 69, 70, 74.
Warning: Parameter 2 to modChrome_artarticle() expected to be a reference, value given in /home/budivere/public_html/budiveren4641/templates/budiveren2/html/modules.php on line 36
Warning: Parameter 3 to modChrome_artarticle() expected to be a reference, value given in /home/budivere/public_html/budiveren4641/templates/budiveren2/html/modules.php on line 36
Други статии от същия раздел:
Warning: Parameter 2 to modChrome_artarticle() expected to be a reference, value given in /home/budivere/public_html/budiveren4641/templates/budiveren2/html/modules.php on line 36
Warning: Parameter 3 to modChrome_artarticle() expected to be a reference, value given in /home/budivere/public_html/budiveren4641/templates/budiveren2/html/modules.php on line 36