Главният учител влезе в стаята на четвърто отде­ление и се обърна към учениците:

— Днес няма да учите. Учителят ви е болен. Идете си в къщи и след два дни елате пак, може би дотогава той ще оздравее.

Дебел пласт сняг беше навалял. Почти всички деца предпочитаха да прекарват деня вън на снега, да се пързалят и да се бият със снежни топки. И, може да се каже, че учениците посрещнаха новината за болния си учител колкото с тъга, толкова и с доволство, че им се дава възможност два-три дни да потичат на воля навън.

Дните, през които нямаше занимания, минаха неусетно за учениците. На третия ден те пак дойдоха в училище. Но вместо да видят учителя си оздравял, посрещна ги пак главният учител.

— Болестта на учителя ви излезе тежка. Разпускаме ви за един месец.

При тази вест учениците се замислиха: добрият им учител бил тежко болен! А до вчера те толкова се радваха, че не учат и могат свободно да играят. И всички като че почувстваха в себе си вина, че са си позволили да се веселят тогава, когато учителят им е бил може би най-много измъчван от болестта.

Доста време стояха замислени по местата си, до­като се решат да излязат от стаята.

— Трябва да отидем да видим учителя си! — обади се едно от децата.

— Да, да, трябва… и да му купим някакъв по­дарък! — предложи друго.

И решиха децата да съберат помежду си пари, да купят някакъв подарък и да го поднесат на своя бо­лен учител.

След няколко дни се събраха в училището всички деца от отделението и вкупом се запътиха към дома на учителя си. Едно от тях носеше пакет — купения подарък.

Учителят ги прие радостен. Той беше претърпял тежка операция и сега лежеше в леглото си — блед, изнемощял. Но намери сили да се усмихне на обич­ните си ученици и да им благодари за обичта, която те проявяваха към него.

— Сигурно най-много Пенчо се радва на отсъствието ми! — погледна шеговито учителят към едно здраво, набито момче — най-големия палавник в класа.

Пенчо се изчерви и заби поглед в земята.

— Ами ти, Славко, защо си толкова смутен? — обърна се учителят към друго от децата. — Сигурно пък на тебе ти е мъчно, че губиш от уроците!

И учителят протегна съсухрената си ръка, та пое ръката на Славко, най-добрия му ученик.

Славко пристъпи още крачка до леглото. Смущението му се увеличи. Той не смееше да погледне учителя си.

— Защо си толкова печален днес, Славко? За мене ли тъжиш? Но аз съм вече здрав! Трябва само да полежа още някой и друг ден — да възвърна силите си. Хайде, позасмей се, кажи ми нещо!

Славко вдигна умния си поглед и го спря върху учителя си.

— Господин учителю... - и нещо запъна езика му.

За да на­сърчи детето да говори, учителят го погали нежно по главата.

— Искам само да ви кажа, господин учителю, че аз не можах да дам нищо за подаръка и ми е мъчно за това...

По очите на детето се показаха сълзи. То захълца.

— Татко нямаше пари! Без работа е, а мама е болна!

— Но нищо от това, милия ми! — приласка го учителят. — Аз познавам твоята бедност, познавам и сърцето ти. Подаръкът ме радва повече, че сте се сетили с добри чувства за мене, а не като предмет, който е купен с пари.

Тези думи вляха успокоение в сърцето на детето. Светлините на очите му блеснаха през сълзите и с преданост погалиха болния учител.

— Аз не можах да дам нищо за подаръка, но аз се молих на Бога, много се молих... да оздравеете.

Слабите ръце на учителя стиснаха здраво ръката на детето и сърдечно я разклатиха.

— Благодаря ти, добро дете! Може би Бог е чул твоята молитва и ми възвърна живота тогава, когато бях само на една крачка от смъртта... Да. Бог е чул думите на чистото ти сърце! Твоята мо­литва ме е излекувала!

Гласът му трепереше от вълнение. Възрастният мъж почувства слабост и извърна главата си към стената. Той искаше да скрие от учениците си това, което преживяваше в този момент. Учителят плачеше.

Станислав Ваклинов, „Гласът на ангелчето” — раз­кази и легенди за деца. Книгоиздателство „Вяра и живот” към Доростолската и Червенска митрополия, Русе, 1945 г.