Малката птичка подхвръкна и запя:

— Нося много песнички в сърцето си. На всеки, който се смили над мене и ми даде малко храна, ще посветя една песничка. Ще политна из простора и ще запея за неговата доброта.

През улицата премина хубаво, с румени бузи, момченце, топло облечено. С охота ядеше кифла. То чу песента на птичката, изрони няколко трошици от кифлата и й ги подхвърли. С радост птичката ги изкълва, подхвръкна пак нагоре и продължи да чурулика.

Минаха още няколко деца, които отиваха на учи­лище. Всички бяха зачервени от студа, но радостни, защото се гушеха в топли дрешки. Някои дочуваха молбата на птичката и й подхвърляха трошици от кифлите си.

Наситила глада си, птичката се изви към небето и започна да пее за добрите деца, които бяха помислили за нея.

Цял ден тя летеше и пееше от доволство. Над­вечер пак огладня.

И запрехвърча пак от клон на клон, от покрив на покрив, с все същата своя песен, като предлагаше частици от нея за няколко трошици.

Но улиците бяха вече почти пусти. Рядко се случ­ваше да мине някой по тях.

Огладнялата птичка съзря отдалече малко дете, което беше приседнало до един стобор. Подхвръкна тя, кацна върху стобора и зачурулика високо, за да бъде чута.

Детето чу песента й, вдигна очи и я погледна. Погледна го и тя. И щом го видя, изведнъж песента й се прекъсна: от неговите очи струяха сълзи. То цяло трепереше от студ, премръзнало в дрипите си, които покриваха слабото му тяло. Цялото му лице беше посиняло от студ.

В мокрите очи на детето птичката прочете молба. То беше по-нещастно от нея и също се нуждаеше от състрадание.

Трепна мъничкото й сърчице. В миг тя се спусна от стобора, прилетя над нещастното дете и запърха около него. Приближи се до лицето му и с разперените си крилца поглади посинелите му, хлътнали от слабост бузи. Топлият й дъх сгря премръзналото лице на детето. То престана да трепери, протегна бавно вкочанясалата си ръчица и с благодарност погали малката птичка, която единствена се беше съжалила над него. В клюна на птичката попадна една сълза от очите му. Изведнъж тя се почувства сита, тъй сита, като че ли не е знаела що е глад.

Дълго птичката милваше детското лице, после леко хвръкна из простора. Издигна се високо, високо до небето и пак се сниши надолу.

Сега вече идваше с нова песен. Тя пееше:

— Нося много песнички в сърцето си. На всеки, който ми подхвърли храна, ще подаря по една... Но имам и друга, само една, която е най-хубава. Нея ми подари Бог, когато видях бедното дете, на което аз дадох малко топлинка, на което отрих сълзата от очичките, която пък сълза утоли големия ми глад. Чуйте тази песен, мили деца, тя е най-хубавата, която съм пяла досега.

И като звън от златни камбанки се понесе из простора новата чудна песен на малката птичка:

— Отривайте сълзите на бедните си братчета, стопляйте ги с обичта си! И ако аз, бедната птичка, която сама се нуждая от състрадание, се почувствах щастлива, когато можах да сторя това, колко по-щастливи бихте се почувствали вие, добри деца, които се радвате на по-светла участ в хубавия Божи свят! Колко щастие бихте изпитали, когато до сърцето ви се докосне топлата сълза на премръзналото гладно ваше братче! Елате с мене, мили деца! Помогнете ми да се разнесе по целия свят тази златна песен, която Бог вложи в моето сърце и в която има призив за помагане на тези, които са бедни, които са гладни, които зъзнат в студа! Станете и вие птички, добри мои приятелчета, и огласете света с най-чистата и най-свята песен — песента за добротворството и любовта!

Станислав Ваклинов, „Гласът на ангелчето" — разкази и легенди за деца. Книгоиздателство „Вяра и живот" към Доростолската и Червенска митрополия, Русе, 1945 г.