Възстановяване на Зограф. Ограбването на българския манастир от Стефан Душан. Света Гора по време на турското робство

VІ.

Към 1313 г. Атон бил окончателно очистен от латинците, отново присъединен към Византийската импе­рия и подчинен на Цариградския патриарх. Наследникът на Михаил Палеолог — Андроник Старши, както и неговите приемници Андроник Младши и Андроник ІІІ, се захванали да поправят всичкото зло, причинено от не­щастния им баща на църквите и манастирите. По тях­но време в България царувал силният Михаил Шишман, с когото те побързали да сключат съюз. По негово искане Андроник Старши издал на Зограф по­следователно няколко хрисовули, в които се потвърждавало правото му да владее свободно своите имоти, придо­бити от старо време, както в самата Света Гора, така и извън нея: в Солун - метох „Св. Никола”, наричан „Сладка вода” и метосите „Сгуру” и „Киру”; в Йерисо - метох „Св. Никола”; при Струма - метоси „Св. Богородица”, „Черквица” и „Сотириху”; в Ормилия - метох „Св. Влас”; край Оврес - метох „Св. Георги”, наричан „Лозник”; метох „Правища”, метох (ниви и лозя) „Иваница” и др.

Трябва да се предполага, че през времето на Михаил Шишман Зограф е бил въздигнат за трети път след повторното му разрушаване от латинците, но за това не са останали никакви определени исторически све­дения. Обаче фактът, че тъкмо през негово време Зо­граф се сдобива с всички свои имоти и привилегии на царски манастир, говори, че той не е могъл да остане дълго време без съответните жилищни и църковни пост­ройки, отговарящи на неговото външно и вътрешно поло­жение.

С още по-голяма любов към Зограф се отнесъл предпоследният български цар Иоан Александър. От него се пази в зографската архива един хрисовул, даден през 1342 г., от който се вижда, че този цар придобил за манастира село Хандак при Струма „заедно с всичките му придобивки и владения”. По негово искане Андроник ІІІ с четири последователни хрисовули признава пра­вото му на собственост над всичките му дотогавашни имоти, както и на село Хандак, а освен това и на току що купения от българския болярин Стратимир и подарен на Зограф имот „Мармарион” пак при Струма.

На българския цар Иоан Александър принадлежи най-широкият и дълбок възглед за значението на Света Гора, това, което проф. Успенски нарича „велика вселенска идея на Атон”^[1]. Тази идея е изложена в тържествения увод на хрисовула на Иоан Александър. Атон, според схващането на Иоан Александър, е прибежище не само за монасите на един народ, но за всички право­славни народи, пристанище за спасението на всяка православна душа, подирила попрището на монашеския подвиг. На светата Атонска гора от древност са построени манастири от всички православни народи, та живущите в тях монаси „да споменават православните царе и всички блажени ктитори и целия християнски род. Защото не само от един род или от два се намират в това свето място строители, но то е общо място за спасение на всички же­лаещи. Затова именно там се намират здания от всеки православен род и народност и най-първо и най-много гърци и българи, след това сърби, руси и грузинци, и всеки според възможностите си и старанието си”.

Ето идеята, към която Атон трябва да се възвърне и в наше време, ако иска да играе ролята, която Бог му е отредил. Необходимо е да се даде възможност на всички православни народи за свободен творчески религиозен живот там. От хрисовула на Иоан Александър се вижда, че през XIV век българският елемент в Света Гора е бил твърде многочислен, след гръцкия, но преди сръбския, руския и грузинския. Придобиването на два нови и то големи български манастира, съществували като български чак до 1721 година, т. е. цели 4 века подред, свидетелства, че българите са били представе­ни на Света Гора не само числено, не само с повече монаси, но и с по-голяма творческа духовна мощ^[2].

Наскоро след това Света Гора паднала под властта на Стефан Душан. Този крал решил да въздигне Хилендар, като го снабди с повече имоти и привилегии и го приравни с другите царски и патриаршески манастири. За тая цел той лично дошъл в Света Гора и прекарал около половин година в Хилендар. По вре­ме на това свое пребиваване там той отнел една част от зографските имоти и ги предал на Хилендар. Зографската летопис от онова време описва подробно как е станало това. Душан извикал зографския игумен Григорий в Хилендар и му заповядал да му донесе хрисовулите, които Зограф има „от прежните времена от благочестивите царе и преосвещени патриарси”. Игуменът, придружен от манастирския старец Иоан му донесъл два хрисовула: един на гръцки и един на български език; в тия хрисовули били описани всички манастирски имоти. Започнал крал Душан да чете и препрочита и нищо не можел да реши, „защото беше свързано с проклятие от благочестивите царе и преосвещени патриарси, щото никой да не се докосне до манастирска собственост”.

За да прикрие насилието си, Душан си послужил с дипломатическа хитрост. Той свикал на общ събор монасите от Зограф и Хилендар и направил „побратимяване”, щото те „да имат общо житие и обща любов помежду си”. И за ознаменуване на това побра­тимяване между двата манастира, той взел част от зо­графската гора и я предал във владение на Хилендар, но за да не останат следи за това с нищо неоправдано при­свояване, той трябвало да унищожи ония вечни паметници, хрисовулите, в които тази гора е фигурирала като зографска и които никой човешки закон не е можел да отмени въпреки волята на манастирското братство. Душан го сторил. Въпреки всичкия външен блясък на това „побратимяване”, зографци останали недоволни и в една бележка в същата летопис отбелязали: „Да ест ведомо в лето 6859 (1351), индикта 9-го, како разсипа нам цар сръпски Стефан 6 хрисовуле, али ни е му бист на добро и не приде во своя” (намеква се за скоропостижната смърт на Душана в 1353 г.). Кога и как е могъл да вземе тези 6 хрисовули и да ги „разсипе”, летописът мълчи. Сигурно това ще да е ста­нало през време на опиянението от „побратимяването” и сигурно самото побратимяване ще да е било за това именно измислено от този крал, който иначе не се е спирал пред нищо в своята необуздана грубост.

VII.

Около тридесетина години след смъртта на Душан, след чирменската битка през 1371 г., Света Гора, заедно с цялото беломорско крайбрежие на Тракия и Македония (Кавала, Сер и Кукуш) паднала в турски ръце. Виж­дайки разкапаността както на византийците, така и на славяните и невъзможността им да окажат резултатна съпротива на силния и добре организиран противник, монасите решили да действат и да изпреварят събитията, за да могат да запазят повече права за себе си. Една делегация от името на всички светогорски манастири (без руския) се явила при султан Мурад ІІ с най-твърди предложения: признаване на върховната султанска власт и плащане на данък, какъвто се определи. Делегацията се завърнала с ферман, който определял по-нататък турското владичество, подобно на византийското и противно на латинското, като твърде благоприятно. Ферманът давал пълна вътрешна свобода и вероизповедна автономия на Света Гора и дори правото да се бият камбани – това, което било забранено под страх от смъртно наказание из целия християнски свят, покорен от турците.

Срещу един малък личен данък „харач” монасите били напълно свободни в религиозно и гражданско отношение. Специален каймакамин с група заптиета в Карея имал грижата като представител на султанската власт да пази Света Гора от външни врагове и от вътрешни смутители. Някои султани проявявали интерес и взимали участие дори в изграждането. Така манастирът Ксиропотам счита за един от своите най-големи благодетели султан Селим ІІ, който със специален хатишериф от 9 март 1520 г. направил голямо дарение на тоя манастир. Това е един много ценен документ за историята на религиозния живот по онова време^[3].

<< предишна  || следваща >>

Православен мисионер, год. ХІІ (1943), № 3-4.

[1] Второе путешествие по Св. Гор. Атонской, Москва, 1880, стр. 177.

[2]  А. В. Соловьов: История русскаго монашества на Афоне — Белград, 1932, стр, 148; Маевский, II, 232-233.

[3] Alexandre Maximovitch, Les Destinées historiques du Mont-Athos № 90, p. 20.