Тези дни стана известно, че католическият свещеник Паоло Кортези от Белене, който реши да демонстрира гостоприемство на чужд гръб, приютявайки семейство сирийски бежанци против волята на местните жители, е отзован от своя орден и напуска България. Тутакси в българските медии, интернет пространство и общество се разнесоха жалостиви вопли, които скоро се извисиха в истеричен вой. Воят на либералите, които се нахвърлиха върху своя народ, обвинявайки го в липса на любов и гостоприемство, в жестокост и омраза към чужденците.

Време е да замълчат обаче, понеже цял свят вече видя що за бежанци са хилядите мигранти, прииждащи на огромни пълчища от юг, изток и югоизток. Реакцията на сънародниците ни, които не искат заселването на тези другоземци по нашите земи, е напълно разбираема и естествена, и няма никакво значение, че тук става дума за едно или две семейства, които може и да са истински бежанци. Колко пък да са истински, след като вместо да дойдат в България са можели да се заселят в близките до Сирия страни, но въпреки това са похарчили стотици евро, за да пропътуват хиляди километри, предпочитайки уредена Европа. Което от бежанци, спасяващи живота си, ги превръща автоматично в икономически мигранти, търсещи по-добър и по-лесен живот, паразитирайки на гърба на местното население. Челният европейски опит досега показа, че това е процес, който обикновено така започва – с едно-две семейства, за да се стигне после до стотици хиляди другоземци, които напират да се възползват от европейското гостоприемство.

Има също така сериозни основания да се съмняваме в безкористната любов на о. Паоло Кортези. Защото след като гражданите на Белене излезли на протест срещу приютените от него бежанци, католическото кюре побързало да им изнесе нагледен урок по „християнска” „любов”. Отец Паоло започнал „стачка”, стигайки чак дотам да отмени службите през седмицата, оставяйки само неделната меса, и спрял помощите за гражданите на Белене. После поставил изискване да получи 30 минути медийно време всеки ден в общинското радио и половин страница в местен всекидневник, за да известявал оттам нататък публично гражданите за намеренията и действията си. Накрая поискал и оставката на местната власт^[1]. Ярък пример за „християнска” любов и хазяйничене в чужд дом!

Впрочем католическата църква открай време е образец на двойните стандарти, така че „стачката” на о. Паоло си е съвсем в реда на нещата. Кой ако не един католик може по-добре да съчетае любов към друговерци и омраза към братя-християни! Та нали неговата църква все рони сълзи за онеправданите и бедните по света, както и за жертвите на войните, но в същото време задкулисно е подпалвач на не един и два конфликта и то в християнски страни, а поредната „перла” в окървавената й корона е гражданската война в Украйна, запалена и провеждана именно от папистите. Докато католиците и униатите там систематично избиват и мачкат православното население, грабят и разоряват православните храмове и манастири, папата-йезуит лицемерно се моли за мир на Украйна и пуска бели гълъби в небето.

Католическата църква открай време питае обаче особена любов към последователите на исляма. Ето някои показателни примери от книгата на Ориана Фалачи „Силата на разума” за изключително топлото отношение на католическия клир към „нашите братя мюсюлмани”, както ги нарича папа Франциск.

През 1979 г. Кордобският епископ в Испания разрешил на членовете на испанската „Асоциация за възвръщане на Андалусия към исляма” да празнуват в тамошната католи­ческа катедрала Курбан байрам – празникът, на който се колят стотици жертвени животни. По време на жертвоприношението червата на убитите животни били изсипвани в кръщелните купели, а Христовите разпятия и изображенията на Богородица - хвърляни на пода. Такива са плодовете на безпринципния междуконфесионален диалог, такива са и неговите перспективи.

Също така в Италия католическата църква управлява държавните помощи за имигрантите. Католическите организации се противопоставят на експулсирането на имигранти, дори когато са заловени с наркотици или бомби. Католическите организации дават на имигрантите политическо убежище, което е новото оръжие на окупаторите. Но ако политическо убежище се дава на преследвани по политически причини в страните им, то кой под­лага на политическо преследване имигрантските мюсюлмански орди? Същата тази църква укрива ислямските имигранти в хотели, дава им политическо убежище и социални придобивки, противопоставя се на експулсирането им.

Във Франция католическата църква дори продава на ислямските имигранти християнски храмове, които те превръщат в джамии. Известни са случаи, когато продадените храмове или бивали разрушавани „в прослава на Аллах” или обръщани на джамии и училища за изучаване на Корана. В Париж католически прелати подкрепили основаването на ислямския културен институт, а в Лион католически кардинал участвал в строежа на тамошната джамия. Списъкът може още да бъде продължен...

Католическата църква е в чудесни отношения с исляма, тъй като много католически свещеници и прелати първи започнаха да си сътрудничат с мюсюлманите. Те са най-големите предатели, продължава Фалачи, защото без тях нямаше да има евро-арабски диалог, който е в ход от тридесет години. Без католическата църква Европа нямаше да бъде ислямизирана и да дегенерира в Еврабия. Католическата църква никога не протестира срещу полигамията, отхвърлянето на жената в исляма, против робството. Католическата църква оглушително мълчи, когато Христовото разпятие се осквернява, бива изхвърляно от болниците и училищата и подлагано на всякакви оскърбления и издевателства^[2]. Не са един и два случаите, когато Кръстът се сваля от стената в училищната или в болничната стая, в държавните учреждения, та дори от купола и камбанарията на храма, защото накърнявал чувствата на мюсюлманите. И това се прави от християни!

Списъкът наистина може да бъде продължен, но и от казаното дотук става ясно, защо „по-големият патриот от всички българи Паоло Кортези”^[3] е оказал гостоприемство на сирийското мюсюлманско семейство. Той просто е верен син на католическия орден, на който служи.

***

Родните либерали, разбира се, побързаха да извадят старозаветни и новозаветни библейски текстове, с които да внушат на християните, че са длъжни да оказват гостоприемство и да приемат всичките тези ислямски пришълци. Наистина и в Стария и в Новия Завет има текстове, които биха могли да се претълкуват по този начин. Само че либералните проповедници „пропуснаха” да споменат, че тук се касае за инвазия на стотици хиляди хора, и че в свещените книги са указани конкретни изисквания към пришълците, ако последните искали да бъдат добре дошли, а не изгонени или пребити с камъни. Защо са пропуснали тези изисквания? Защото е много по-лесно да размахваш поучително пръст, словоблудствайки със свещените текстове, отколкото да вникнеш в техния дух и да видиш какво наистина говори той. По-долу ще запълним тези пропуски (курсивът в цитатите навсякъде мой, Д. Гл.):

„Една наредба да бъде у вас - и за пришълеца, и за туземеца” (Числа 9:14).

„Един закон и едни права да бъдат за вас и за пришълеца, който живее между вас” (Числа 15:16).

„Един закон да бъде и за туземеца и за пришълеца, който се е поселил между вас” (Изход 12:49).

„Един съд да имате както за пришълеца, тъй и за туземеца, защото Аз съм Господ, Бог ваш” (Левит 24:22).

„А вие пазете Моите наредби и Моите закони и не вършете ... гнусотии, нито вие туземците, нито пришълецът, който живее между вас” (Левит 18:26).

От тези старозаветни текстове се вижда, че пришълците не са били приемани безусловно, а са били длъжни да спазват законите и наредбите на Божия народ. Мигрантите, заселващи се в Европа обаче, не само нямат никакво намерение да се интегрират в обществото. Те твърдо отказват да спазват дори светските закони на това общество, следвайки своите собствени закони - нормите на шариата, бидейки мюсюлмани. Какво остава тогава да се конвертират в християнство. Трябва ли да се допускат такива хора у нас? Не са ли вече предостатъчно и тези наши сънародници, които не спазват закона, та да приемаме и чуждоземни чуждоверци, които ще правят същото и които също ще остават недосегаеми за и без друго немощното ни правосъдие.

Колкото до новозаветните текстове, с които либералите също обичат да спекулират, ще припомним една случка от мисията на св. Константин-Кирил Философ при сарацините-араби, когато последните започнали да лукавстват като проповядващите либерали, привеждайки цитати от Евангелието. Сарацините, които били мюсюлмани, попитали светеца: „Щом Христос е ваш Бог, защо вие не вършите онова, което Той заповядва? В евангелските книги е писано: "Молете се за вашите врагове, правете добро на ония, които ви ненавиждат и ви гонят, и обръщайте бузата си на ония, които ви бият." Вие обаче не постъпвате така, а острите и вие оръжието си против ония, които вършат това срещу вас."

Виждайки лукавството им, светецът отговорил: "Когато в закона има две заповеди, кой се явява изпълнител на закона: онзи ли, който спазва само едната заповед, или онзи, който спазва и двете?"

Сарацините отвърнали: "Разбира се, че онзи, който спазва и двете."

Тогава светецът им казал: "Бог е рекъл: "Молете се за ония, които ви обиждат", но Той е рекъл още и това: "Никой не може да покаже на този свят по-голяма любов от тая – да положи душата си за своите приятели." А ние правим това за приятелите си, за да не би заедно с телесното им пленение да бъде пленена и душата им."^[4]

Така св. Кирил затворил „нечестиви уста и уста коварни” (срв. Пс. 108:2).

Ще се осмели ли някой от домораслите ни проповедници, обичащи повече от родните си братя-християни другоземните друговерци и изискващи от първите същата безусловна любов към вторите като лицемерните сарацини, да обвини и св. Константин-Кирил Философ, че не е спазил Евангелието, отвръщайки подобаващо на сарацинското лукавство? Ще се обърнат ли и към него с безумните си упреци, че гласът му не е „истинският, евангелският глас на Църквата”^[5], че е „забравил заповедите на Христос, загърбил Евангелието, и зарязал християнската любов”, „правейки добрини само на хора от нашата вяра, нашата кръв и език”?^[6]

Уви, да, ще се осмелят и ще се обърнат със същите думи и към него. Защото макар и да не си признават, те всъщност са убедени, че тяхната любов – либералната вселюбов – е по-голяма от любовта на светците. Затова не е чудно, „ако стопанина на къщата” нарекоха Веелзевул, „то колко повече домашните му” (срв. Мат. 10:25). Защото преди да презрат своите братя-християни, те презряха по-напред своята вяра и своите светци.

***

Ако някой днес иска да излезе на всенародна проповед, нека си припомни първите слова на Христовата проповед, които са неизменен образец за нас: „Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 3:2). Всяка една проповед, която днес не започва по този начин и не носи това послание, е демагогска, лъжлива, лицемерна, едностранчива, подвеждаща. Било от проповедници в полза на мигрантите, било от проповедници срещу тях. Защото ако първите мило и драго дават да се правят на любещи християни за сметка на своите еднокръвни братя, то другите упорито отказват да видят причините, поради които се стоварва ислямската вълна на Божия гняв върху нас.

Ето вече сме в началото на третата седмица на Великия пост. Колцина българи виждат в променливия месец март не бабомартенски капризи, а скърбящото време, възвестяващо предстоящите Христови страдания? Колцина от определящите се като християни постят, посещават редовно храмовите богослужения, очистват се от греховете и се приобщават с Христовите Тайни? Колцина познават вярата си и я изповядват в чистота, а не затлачена от суеверия и всяка сквернота?

А в храма през този период всеки ден се четат прекрасните и изключително съдържателни великопостни паримии, в които чрез гласа на пророците Бог и нам възвестява причините за всичките ни беди и начина за тяхното преодоляване. Колкото тези пророчески слова някога са били в сила за древния Божи народ Израил, толкова повече са валидни те и за нас – новия Израил – християните.

Причините за нашето страдание са кристално ясни: побунихме се срещу нашия Бог и вече не Го познаваме, и заповедите Му вече не изпълняваме. Станали сме народ грешен, „отрупан с беззакония”, „племе от злодейци”, „синове пагубни” (Ис. 1:4). „Цяла глава е в рани, и цяло сърце е изнемогнало. От пети до глава няма у тоя народ здраво място: струпи, синяци, гнойни рани, неочистени, непревързани и неомекчени с елей.” Земята ни - опустошена, градовете ни - като с огън изгорени; нивите пред нашите очи чужденци пояждат; всичко е запустяло - като след разорение от чужденци (срв. Ис. 1:6-7).

Управниците ни и те - „законопрестъпници и съучастници на крадци; те всички обичат подаръци и ламтят за награда; не закрилят сирак, и тъжба на вдовица не стига до тях” (Ис. 1:23).

Затова справедливо отне от нас Господ „жезъл и тръст”, „всяка хлебна и всяка водна подкрепа”, „храбър вожд и воин, съдия и пророк”, „старец, велможа, и съветник”, а ни даде „момчета за началници”, „жени и деца да владеят” над нас. „И в народа един угнетява другиго, и всякой - своя ближен; момче безсрамно се големее пред старец, и простак - пред велможа” (Ис. 3:1-5).

Затова и ни сполитат бедствия от всички страни и други народи заплашват да ни погълнат. Ала напразно викаме и ридаем, че „сме съвсем разорени”, че „делът на народа е даден на други", и нивите ни са притежание на чужденци (срв. Мих. 2:4).

Защото кога някои кажат: Да се обърнем „към ония, които извикват мъртъвци, и към магьосници, към обайници и коремоговорници”, колцина отговарят: „не трябва ли народът да се обръща към своя Бог? допитват ли се до мъртви за живи?” (Ис. 8:19).

Господ неуморно продължава да зове към нашия народ с устата на Своите пророци и да ни пита с висок глас, като казва: „Докога ще се противите да пазите заповедите Ми и законите Ми, докога ще Ме огорчава тоя народ, и докога тоя зъл народ ще роптае против Мене? Докога, невежи, ще обичате невежеството? Докога буйните ще се наслаждават с буйство? Докога глупците ще мразят знанието?”

Наистина докога? Какво чакаме още да стане? Не се ли наситихме на тъга? Приемаме земята си като даденост, приемаме благата й като даденост, приемаме неприкосновеността на държавните ни граници като даденост, но нима заслужаваме всичко това? Днешните синове на България най-малко от всички нейни синове през хилядолетното й съществуване полагат усилия да заслужат и опазят това, което са получили даром в наследство. И съвсем логично то може да им бъде отнето, ако продължава така. Независимо от това какво сме постигнали през вековете, днес парещият въпрос е какво от постигнатото ще съумеем да задържим.

Ние, които презряхме нашия Бог и отеческата си вяра, загърбихме Божиите заповеди, тръгнахме след чуждоземни вери и божества, и след похотите и прищевките на сърцата си. Но какво получихме в замяна? Пламтящият Божи гняв, защото след като Той чака толкова дълго правосъдие и правда, а не ги получава, вече отвръща глава от нас.

Останаха ли още слепи, които да не виждат накъде вървим? Не проповед за любов към чуждоверни чуждоземци и не меч срещу тях ще ни спасят, ако преди всичко не се върнем към нашия Бог и нашата вяра и не започнем да вършим богоугодни и добри дела. Защото истинско е обещанието на Господа, когато казва: „Покайте се и се отвърнете от всички ваши престъпления!” „Покайте се и обърнете се, за да се заличат греховете ви!” (Иез. 18:30). Чак тогава ще има за нас и земни и небесни блага. Но ако не проповядваме тези Божии слова, и ако не започнем с покаяние, то значи, че тънем в гъста тъма и няма в нас светлина (срв. Ис. 8:20). Няма в нас светлина...

[1] Вж. статията в Новини.бг „Отецът, приютил сирийски бежанци, започна стачка”

[2] Ориана Фалачи, „Силата на разума”, изд. МаК, 2008.

[3] Вж. статията в Уебкафе.бг „Ариведерчи, отец Паоло!”

[4] Пространно житие на Константин-Кирил.

[5] Вж. статията в Двери.бг „А като дойде в себе си”

[6] Вж. статията в Православие.бг „Когато ние станем бежанци”