Отзив от архим. Серафим (Алексиев) относно книгата на Станислав Ваклинов „Гласът на ангелчето" — раз­кази и легенди за деца

Едва ли има човек, който следи църковно-художествената книжнина у нас и не е запознат с наложилото се от­давна вече име на Станислав Ваклинов, псевдоним на по­хвално трудолюбивия и безспорно талантлив наш църковен белетрист — Станчо Визирев. Аз го познавах отдавна вече като автор на сериозните, прекрасни и известни религиозни разкази, излезли в няколко спретнати книжки. Но като дет­ски писател, право да си кажа, не го знаех, защото по една или друга случайност, не бях се загледал в творчеството му из тая област.

Новоизлязлата негова книга „Гласът на ангелчето” повдигна една завеса пред очите ми — именно завеса! Защото каквато е изненадата на зрителя, когато се вдигне в театъра тежката завеса и се открият пред погледа му чудни­те картини на пресъздадения от декорите приказен свят, та­кава беше и моята изненада, когато прочетох простичките, но трогателни разказчета, съставящи съдържанието на книжката „Гласът на ангелчето”. Не че съм смаян от неочак­вани постижения на един познат писател, когото може би са подценявали, защото аз лично всякога съм чувствал колко много може перото на Станчо Визирев, а просто ня­как си съм изненадан и трогнат от детската простота и искре­ност, с която той тук разказва. В разказите си, предназначе­ни за възрастните, нашият автор е по-друг — по-изискан, по-задълбочен, по-важен, по-строг, а тук е наопаки — той е топъл, безизкуствен, благ и затуй така затрогващ. Там той влияе не само на сърцето, но и на разума, а тук той не­прекъснато разговаря със сърцето на читателя. Там той често извиква размисъл, а тук събужда умиление и извиква сълзи. А какво по-сигурно доказателство за един автор, че е по­стигнал целта си, от сълзите на читателя!

Ст. Визирев не твори, за да запълва празното си време с приятна занимавка. Та той няма празно време. Аз знам отлично това. Той пише, за да изпълни един върховен дълг. С това съзнание се обясняват високите тенденции, скрити майсторски в разказите му. И в „Гласът на ангелчето” той остава верен на своето призвание — чрез изкуството си да възпитава и облагородява. И тук във всяко разказче блести по някой скрит духовен бисер. Само че тук той е постигнал най-голямо майсторство в предлагане на духовната поука, без да се чувства, че чете морал. Той просто ти разказва за някое добро дете и ти, затрогнат до сълзи, пожелаваш сам да ста­неш добър като простото овчарче, като скромния Славко, като тайно-добродетелния Христо и пр. Ето тъкмо поради тия си високи художествени и етични качества аз вярвам, че „Гласът на ангелчето” ще има голям успех, какъвто и на­пълно заслужава. Нищо така добре не може да облагородя­ва детските сърца както подобни книги. Затуй ние най-го­рещо препоръчваме книгата „Гласът на ангелчето”, като желаем тя да стане приятел на всяко дете.

Бог да благослови успеха й!

Православен мисионер, год. ХІV – 1946, кн. 1.

***

Първият урок

Беше първият ден на новата учебна година. Към училището отиваха трима другари-ученици: Стефко, Веско и Христо. И тримата бяха весели и оживено разговаряха.

— По колко добри дела отбелязахте в тетрадките си? — попита Стефко другарчетата си. — Моите са повече от десет.

— Не съм ги броил, но и моите не са по-малко! — каза Веско със самодоволство.

При този разговор лицето на Христо се помрачи. Като видяха, че той замълча, Стефко и Веско го подканиха:

— А ти, Христо, не каза колко свои добри дела си отбелязал!

Христо погледна смутено към земята и тихо продума:

— Аз... нищо... — запъна се и не се доизказа.

Стефко и Веско го изгледаха с насмешка.

— Ами днес учителят, като ни поиска тетрадките, какво ще му дадеш? Нали помниш какво ни заръча той преди да ни разпуснат: да се стараем през лятото да извършим колкото се може повече добри дела, които да записваме в една тетрадка, и тази тетрадка да му я дадем днес, когато почваме новата учебна година. Ти май че си забравил това!

Христо нищо не отговори. Той съвсем не беше забравил тази заръка на своя учител, но през цялото лято работи в зеленчуковата градина на родителите си, не се виждаше почти с никого другиго, комуто би направил някое добро дело и той не знаеше какво трябваше да отбележи в своята тетрадка. А пък не искаше, както чу преди няколко дни, че други негови съученици направили — да излъже, че уж е направил някои добри постъпки, само и само да има нещо писано в тетрадката. И сега той, единствен от всички, отиваше на училище без тетрадка. Като си спомни за това, стана му мъчно. Другарите му продължаваха весело да разговарят, а той вървеше с тях вече замислен.

Когато наближиха училището, от една съседна улица се зададе свещеникът. Като го видяха, Стефко и Веско се смушкаха със смях. Христо обаче се отдели от тях, приближи свещеника, поздрави го, като свали шапката си и пое ръката му да я целуне.

Свещеникът му каза няколко ласкави думи и го погали по главата…

Училищният двор гъмжеше от деца. По лицата на всички грееше радост. Когато свърши водосветът, всички ученици отидоха в класните си стаи. И Христо плахо прекрачи прага на своето отделение.

Учителят влезе. Всички го посрещнаха с весели гласове, само Христо сякаш се страхуваше да го погледне. Струваше му се, че ей сега учителят ще поиска най-напред неговата тетрадка.

— Сега да видим как сте прекарали ваканцията. Спомняте си какво ви бях заръчал в последния час от миналата година, нали. Идвайте един по един при мен на катедрата и ми давайте тетрадките си. Да видим кой най-много добри дела е извършил.

Христо цял пребледня и се скова на мястото си. Когато дойде неговият ред, той се повдигна разтреперан от чина и устните му промълвиха с мъка:

— Аз нямам тетрадка, защото не можах да извърша нито едно добро дело...

Като чуха това, учениците се раздвижиха и почнаха да шумят. Но учителят веднага въдвори тишина.

— Аз знам, че вие се зачудихте на думите на Христо — обърна се той към всички ученици, — но съм сигурен, че той е направил не едно и две добри дела, само не ги е запомнил. Той е вършил това точно тъй, както е заповядано в Евангелието — едната ръка да върши добри дела тъй, че другата да не знае. Но нека ни каже Христо защо не е могъл да извърши ни едно добро дело.

Понасърчен от благия глас на учителя, Христо отговори вече по-спокойно:

— Цяло лято работих в градината на татко. Имаше много работа там и аз почти никак не идвах в града, с никого не се срещах, никому добро не можах да направя...

Учителят го изгледа с радостен поглед.

— Ето, виждате ли: Христо твърди, че като не се е срещал с никого, не е могъл да прояви доброто си сърце, а не иска да помисли, че през цялото лято той е проявявал само добри постъпки, като е помагал на родителите си. Но аз зная и друго, което той също не е сметнал за постъпка, заслужаваща да се отбележи като добра. Тази сутрин наблюдавах от прозореца идването на всички ви. Видях и Христо, когато идваше. Той вървеше с двама свои другари и докато другите двама, като видяха свещеника, който също идваше насам, се побутнаха един друг с ръка, единствен Христо отиде и целуна ръката му. Ето, това е една постъпка, която говори само добро за онзи, който я направи. Христо единствен не представи тетрадка, но аз ще кажа, че той не по-малко от другите се е старал да бъде добро и възпитано дете. А всички трябва да се стараете да бъдете добри и възпитани. И да вършите добро заради самото добро, а не защото трябва да го посочите като своя заслуга. И помнете, че десет добри дела могат да се провалят дори само от една лоша постъпка. Лошата постъпка на другарите на Христо, когато не само не поздравиха свещеника, който е Божи служител, но се и подиграха със сана му, провали всичките им добри дела, извършени преди това и отбелязани в тетрадките. Нека този ви бъде първият урок през тази учебна година: старайте се винаги да вършите само добро и знайте, че и най-дребната лоша постъпка проваля и най-големия ви запас от добри дела. Затова избягвайте лошите постъпки. Преди ви бях заръчал да записвате в тетрадката добрите си дела, а сега ви казвам да вършите добро и да избягвате злото, без да смятате това за своя заслуга и да го отбелязвате. Защото Бог, Който стои над всички ни и всичко вижда, държи сметка за всичките наши дела и добрите ги записва на небето.

Станислав Ваклинов, „Гласът на ангелчето" — раз­кази и легенди за деца. Книгоиздателство „Вяра и живот" към Доростолската и Червенска митрополия, Русе, 1945 г.