Сега – позитивната страна на борбата! Каква добродетел насажда истинският пост върху оплевената нива на човешката душа? Коя ли добродетел вирее без неговата помощ? На първо място обаче оная, която сам Господ поставя в мощен съюз с него — молитвата! Нали сдружението на молитвата с поста е най-тежкото оръдие срещу фронта на беса?

Ето какво казва за това богоутвърдено добродетелно сдружение сладкодумният Иоан Златоуст: „Постът насажда в душата голяма добродетел и прави от човека ангел, така щото той става в състояние да се бори срещу силите на бесовете. Обаче сам по себе си постът е недостатъчен, изисква се още молитва, и то на първо място. Смятай сега колко добро се ражда от двете! Който редовно се моли и пости, той няма много нужди; комуто малко е нужно, той лесно не ще стане алчен; който не е алчен, той е по-склонен към благотворителност. Затова и апостолите постоянно се упражняваха в пост. Който с поста свърже и молитвата, той има две крила по-леки от вятъра!”^[1]

А по-нататък, по силата на правилото, че няма добродетел без постни усилия, св. отци изтъкват с голяма вещина и про­никновение близкото духовно родство на поста с много и почти всички други християнски добродетели. Св. Исаак Сирин прави това така: „Постът е крепост на всяка добродетел, начало на подвига, венец на въздържанието, красота на девството и светостта, светлост на целомъдрието, на­чало на християнския път, майка на молитвата, източник на целомъдрие и разум, учител на мълчанието, предшественик на всички добри дела!”^[2] Същото намираме и у св. Иоан Лествичник: „Постът е насилие над есте­ството, отричане от сладостите на вкуса, погасяване на плътското разпал­ване, прогонване на лукавите помисли, освобождение от скверни сънища, чистота на молитвата, светило на душата, опазване на ума, край на сър­дечната безчувственост, врата на умилението, смирена въздишка, радост­но съкрушение, юзда на многословието, причина на мълчанието, страж на послушанието, облекчение на съня, здраве на тялото, виновник на безстрастието, прошка на греховете, врата за рая и небесно наслаждение!”^[3]

Но налага се отделно и специално да изтъкнем връзката, в която светите отци поставят поста особено с милосърдието и благотворителността, не защото сега е модно да се говори за социални прояви, а защото в са­мите основи на нашата богодарувана вяра е залегнало древнохристиянското правило, че „любовта покрива много грехове”^[4]. А практическата проява на любовта към ближния е милостинята. Следователно тя най-добре подсилва поста в неговата главна задача да преодолее човешката греховност и да очисти човека от сторените грехове. Още римският тайновидец св. Ерм от средата на ІІ век слуша своя Пастир така да му говори за християнския пост: „Така дръж поста, който искаш да съблюдаваш: Преди всичко пази себе си от всяка лоша дума, от всяка зла похот и дръж сърцето си чисто от суетите на тоя свят! Ако опазиш това, твоят пост ще бъде съвършен. При това ти трябва така да постъпваш: най-напред изпълни писаното; после в постния ден ще ядеш само хляб и вода, а връхнината от стойността на храните, които би изял през този ден, пресметни и я дай на вдовица, сираче или бедняк и тъй се смири, та с пълно сърце и да се помоли на Господа за тебе оня, който е получил нещо от твоето смирение!”^[5]

Св. Иоан Златоуст, който сам раздал на бедните своето голямо наследство и цял живот бил техен защитник заради страданията им и противник на богатите заради техния жесток егоизъм, казва за това спасително съчетание на поста с милостинята: „Който пости без да раздава милостиня, това не е пост!... Който живее въздържано и девствено, ако не е давал милостиня, ще дойде да стои вън пред вратата на брачния чертог”^[6]. Особено продължава да набляга на милостинята като помощница на поста Рим, който още от дълбока християнска древност се отличава повече със своето практическо богословие, отколкото с умозрение: „Лекарството на поста служи само тогава за здравето на нашата душа, когато чрез нашето въздържание бъде утолен гладът на бедния”^[7]. И още: „Какво по-действено от поста, чрез съблюдаването на който ние се доближаваме до Бога, противим се на дявола и печелим господство над всички измамни пороци?... Чрез доброволния подвиг умира похотта на плътта, а добродетелите припечелват нов живот. Но понеже спасението на душата се постига не само с пост, затова ние ще трябва да допълним нашето въздържание с милосърдие към бедните. Нека употребим за тая добродетел онова, от употребата на което лишаваме себе си! Въздържанието на постещия да послужи за поддръжка на нуждаещия се!”^[8]

И боговдъхновените поети на нашата Православна Църква богато застъпват в своите песни тоя мотив за спасителното сдружаване на поста и милостинята: „Да предочистим, братя, себе си чрез царицата на добродетелите (милостинята)…” „Като постим, братя, телесно да постим и духовно… да дадем на гладните хляб и нищите и бездомните да заведем в домовете си!”^[9] По такъв начин Църквата в миналото и сега задължава християните да вършат усилена милостиня периодически през седмицата и годината, както ги задължава и да постят периодически!

Но колкото по-богато по съдържание е понятието за поста, толкова по-многочислени стават задълженията на християнина във връзка с него. И толкова по-тежък става постният подвиг. Навярно за това и най-вече по внушение на лукавия враг имало и има възражения против поста тъкмо поради непосилната му тежест: „Лишаването на тялото от храна или от известен род храни подлага човешкия организъм на рискове и болестни опасности! Каква полза от поста, когато постникът ще се разболее? Ме­дицината съветва, напротив, да подхранваме организма със силна храна”.

На тия опасения и противоречия още св. Василий Велики отговаря така: „Не се оправдавай с телесна слабост и невъзможност! Защото тия извине­ния не на мен ги говориш, а на Оногова, Който знае това! Как да не мо­жеш да постиш? А можеш ли цял живот да преяждаш и да мориш тялото си с излишна храна? Аз зная, че лекарите предписват на болните не все­възможни храни, а повече пост и въздържание!”^[10] И св. Амвросий Медиолански слушал такива възражения против поста, затова и той ги опро­вергава така: „Ти посягаш към медицината, а се отклоняваш от поста, като че ли би могъл да намериш друго по-добро лекарство!”^[11] Наистина „цве­тът на постещия, пълен с достойнство, не блести с безсрамна червенина, а има красотата на скромна бледност. Неговият поглед е кротък, ходът отмерен, чертите на лицето му сериозни, не разкривени от необуздан смях, речта му премерена, сърцето чисто!”[12] Той е по-скоро одухотворен, от­колкото кръвен и угоен! И все пак, напук на всички враждебни клевети против поста, св. Иоан Лествичник провъзгласява: „Въздържанието е майка на здравето!”^[13]

Разбира се, постният канон прави снизхождение на действително болните: нарушението се наказва, освен ако е наложено „по причина на телесна немощ”^[14]. Понеже „постът е установен за усмиряване на нашето тяло”, то когато тялото е усмирено от някаква немощ, разрешава се приемането на храна и питие според желанието и нуждата^[15]. Затова именно „болен, който е съвършено изтощен от силна болест”, пред св. Пасха не е непременно длъжен да пости, а поради силното му изтощение свещенослужителите трябва да му разрешат храна и питие според неговата възможност^[16]. Нещо повече дори: постът трябва да бъде такава дисци­плина и навик за християнина, щото организмът да не слабее от него болезнено!

Знаменателен е методът на св. отци за постенето с оглед на тоя здравен принцип: те не подхвърляли новия доброволец на постническото житие на голяма постна строгост изведнъж, а постепенно в про­дължение на години го приучвали към по-малко количество и по-слабо качество храна, за да не губи организмът силите си катастрофално и да не стане немощен за по-високите от поста задачи в духовния живот — завоюване на цялото богатство от християнски добродетели!^[17] Дори мярката за правилния пост е тъкмо тази – да не губи организмът силите си! Така сочи тая мярка на правилния пост големият подвижник и учител на християнския подвиг св. Варсануфий Велики: „По отношение на поста изпитай сърцето си дали не е то окрадено, изпитай се още веднъж дали този пост не те прави немощен да си вършиш работите, понеже такава немощ не бива да има; ако и тук не ти вреди, твоят пост е правилен”^[18]. Разбира се, при това положение постът още по-малко трябва да скъсява живота. Иначе Господ на Страшния съд ще иска отговор от такива постници, които се самоубиват с неразумни постнически увлечения^[19].

Всичко това се отнася до истинския пост като личен подвиг. Обаче още във времето на великия апостол Павел животът изтъкнал тенденцията и наложил нуждата постната дисциплина от лично свободно действие да стане общоцърковен режим за известно време или времена на годината. И това било сторено още в апостолския век, както вече изтъкнахме, а следващите векове само възприели тази естествена регламентация като към аргумента на апостол Павел забелязали и изтъкнали нови, които още повече послужили за утвърждаването на общоцърковния постен канон и практика. Свети Лъв Велики така психологически и мистически обосновава общия пост: „Въздържанието, що си налага някой по собствено хрумване, ползва само една много ограничена част от Църквата. Напротив, постът на който се подлага цялата общност на християните никого не изключва от всеобщото очищение! Към това трябва да прибавим още, че тъкмо тогава народът Божий е най-силен, когато сърцата на всички вярващи имат едно и също желание да бъдат послушни на Неговите свети установления, когато в лагера на Христовите воини навсякъде стават еднакви приготовления и навсякъде се взимат едни и същи предохранителни мерки”^[20].

И още по-хубаво е казана същата мисъл тук: „Естествено на всеки от нас е предоставена свободата по собствено желание да измъчва тялото си и да се бори със страстите на плътта си, които кога повече, кога по-малко се надигат срещу духа. Но въпреки това трябва в определени дни всички по един начин да съблюдават и всеобщия пост. Тъкмо тогава покаянието е по-действено и по-осветително, когато цялата Църква с едно сърце и една душа върши благочестиви дела. Това, което прави общността, има предимство пред онова, което прави отделният човек и трябва да се очаква особена придобивка там, където владее навсякъде еднакъв устрем и внимание. Стига само всички да издържат ревността, която дотогава са показвали при самоволно предприемане на религиозните подвизи”^[21].

Следователно освен аргумента на св. ап. Павел за поста като общоцърковна наредба (да бъде избягната съблазънта, когато един в Църквата пости, а друг не, за да може всеки християнин спокойно да си послужи с постното оръжие против буйството на плътта) св. Лъв Велики подчертава ново важно обстоятелство, което налага и утвърждава общия пост: всецърковното единодушие и то особено в поста и молитвата. Тогава наистина Църквата е „най-силна”, когато при общ пост се възнасят към Бога общи молитви. Пръв класически заразителен пример за християнския свят, който все още живее с идеалите на своята вяра представлява в това отношение малката апостолска църква в Иерусалим, която със своето безупречно единодушие в молитвата и поста разтърсваше земята^[22] и която бе в състояние да послужи като неизтощим квас на християнското благочестие за цялата вселена.

Колко продължавал древнохристиянският общоцърковен пост? За св. Василий Велики постът преди празника Възкресение Христово продължавал „седем седмици”^[23]. Същото говори и авва Доротей^[24]. Св. Кирил Иерусалимски говори за „четиридесетдневен пост”^[25]. Същото говорят и всички свети отци от всички времена, щом в своите писания засегнат тоя въпрос. Това показва, че св. Четиридесетница била твърдо възприета традиция в цялата Църква от дълбока древност. Но освен нея имаме и други постни времена: Рождественски, Апостолски (Петров) и Богородичен пост. За тях нищо не се казва в каноните на приетите от Православната Църква Вселенски и Поместни събори. Каква древност имат те и доколко са общозадължителни като Четиридесетницата? Каноните мълчат, но историята споменава достатъчно данни за тях. Например в един мъченически акт на Персийската църква, която срещу невижданата жестокост на персийските езически владетели противопоставя нечуваното мъжество на своето християнско изпълнение, се споменава, че една група мъченици бил избити „на 24 август, петък на шестата седмица подир апостолския пост”^[26].

Като се направи сметката на така указаната дата, получава се като край на апостолския пост празникът на светите апостоли - Петровден. И тъй като този мъченически акт датира от 446 г. излиза, че още през пети век апостолският пост бил утвърден дори в една Персия, която не могла да има контакт с останалия християнски свят поради крайната враждебност на своите царе, и то утвърден дотам, щото да служи като популярна календарна величина.

По същото време св. Лъв Велики дава още по-точни данни и за другите постни времена в годината: „Двата завета ни учат да следваме истината и да избягваме заблудата. Обаче не може да постигнем обещаното, ако не вървим по заповедите. А какво по-справедливо от това да върши човек волята на Оногова, Чийто образ носи в себе си и да преборва с пост дремещия в него закон на греха? Тъкмо за това са разпределени дните на постния подвиг според четирите годишни времена, за да се поучаваме от непрестанно подновяващия се годишен кръг, че ние постоянно се нуждаем от просветление и че по цялото протежение на нашия променлив и неспокоен живот трябва да се стремим чрез пост и милостиня към очищение на греховете”^[27]. И още по-определено: „Църковният пост според учението на Св. Дух е така разпределен за целия кръг на годината, щото ние постоянно срещаме заповедта да се подвизаваме през всяко годишно време. През пролетта се подлагаме на пост четиридесет дни преди Възкресение, през лятото – за Петдесетница^[28], есента – през септември и зимата – през декември, в който се намираме сега. С това ние искаме да изразим мисълта, че никое време не е изключено от тази Божия заповед и че цялата природа се поставя в служение на божественото слово за наше назидание”^[29].

При тези ясни исторически свидетелства може да остава още под въпрос продължителността на трите годишни поста без великата Четиридесетница, за която никой никога в древността не е спорил^[30]. Но и да приемем, че сегашната им продължителност не е изначална и че особено Рождественският и Петровият пост са били някога по-кратки, отколкото са днес, все пак тази разлика си има своето историческо обяснение и оправдание. Неслучайно на гръцки постът се нарича гладуване. Като се вземе предвид изключителната употреба на гръцкия език в древната християнска Църква, налага се да приемем, че този термин определя по същество постния обичай на древните християни. Пост през онези времена означавало прекарване на целия ден до залез слънце без храна^[31]. И естествено, когато този режим на поста бил чувствително разхлабен поради спадането на християнското благочестие и морал, когато християните в най-добрия случай се въздържали само от блажна храна, но ядели два или три пъти в постния ден, Църквата промислително била принудена да увеличи броя на постните дни, та поне така да компенсира загубата от намалената строгост и полза от поста.

След този бегъл преглед по въпроса за поста по първоизточниците на Православното християнство – Господа Иисуса Христа, светите апостоли и светите отци – какви могат да бъдат естествените изводи? Твърде нелогично постъпва онзи, който твърди, че обича искрено своята православна християнска вяра, а продължава да бъде противник на постната дисциплина. Защото ако желаем да бъдем действителни членове на Христовата Църква, със синовно послушание трябва да изпълняваме всички нейни богооткровени постановления, включително това за поста. Ако желаем да възтържествува действителната религиозност и в духа на нейната любовна мекота и чудотворна ефикасност да се решават въпросите на живота, трябва да се подчиняваме на общоцърковния постен режим, понеже религията на единия истински Бог, Господ Иисус Христос, не е възможна без целомъдрие, а това последното не е възможно без пост!

Желаем ли да разполагаме с ка­лено духовно и физическо здраве, трябва да спазваме определените в на­шата църква постни времена! Доказателство за истинността на тези изводи ни предлага нашият собствен народ отпреди той да попадне под развратителното влияние на християнския Запад, който не пости: когато българският народ строго съблюдаваше постните наредби на Православ­ната църква, той беше здрав и прочут със своите мъдри многобройни сто­летници^[32], беше целомъдрен и примерен по своя морал, беше искрено религиозен и предано църковен, беше приказно героичен и крепко единен! И благодарение на тая генетично изградена верига от добродетели, той победи своята тежка историческа съдба и много настървени врагове, докато из отчаяното пепелище на своето многовековно политическо небитие възкръсна за нов живот!

<< предишна

Списание „Православен мисионер”, год. ХV (1947), кн. 1.

[1] Тълк. на Еванг. от Матея, 57:4.

[2] Слово 21.

[3] Лествица 14:33.

[4] 1 Петр. 4:8, Мат. 23:31-46, 1 Кор. 13:1-7 и др.

[5] Пастир, Притча V:3.

[6] Тълкувание на Евангелието от Матея 77:6.

[7] Св. Лъв Велики, Слово 80.

[8] Св. Лъв Велики, Слово 13.

[9] „Слава” на хвалитните стихири от Меспустна неделя и самогласна стихира в сряда от първата неделя на Великия пост.

[10] Слово за поста, 4.

[11] Шестоднев, ІV:28.

[12] Св. Василий Велики, Слово за поста, 9.

[13] Лествица, 26:191.

[14] 69-то Апостолско правило.

[15] Св. Тимотей Александрийски, Канонически отговор 8.

[16] Св. Тимотей Александрийски, Канонически отговор 10.

[17] Интересно в това отношение е житието на преп. Доситей, 19 февруари.

[18] Отговор 841.

[19] Бл. Теодорит Кирски, Благолюбци 13.

[20] Слово 88:2.

[21] Слово 89:2.

[22] Деян. 1:14, 2:1 и 46, 4:24 и 31-32, и пр.

[23] Против пияниците, 1.

[24] Слово за св. Четиридесетница.

[25] ХVІІІ огласително слово, 32. И днес Великият пост се нарича „Четиридесетница”, обаче всъщност продължава „седем седмици”, понеже макар покайното време да завършва в петъка на шестата великопостна седмица, от съботата на същата седмица започват възпоменанията на евангелските събития, предшестващи Възкресението Христово: Лазаровото възкресение, Връбница и пр., и тъй като тия събития са тъжни, то и техните възпоменателни дни продължават да са постни, поради което Четиридесетницата се удължава с още една седмица и става седем седмици.

[26] Bibliothek der Kirchenväter, Ausgewähete Akten per. sischerq Märtyrer, S 184.

[27] Слово 94:3.

[28] Това не значи пост преди Петдесетница, защото както на Изток, така и на Запад между Възнесение и Петдесетница постът е забранен (с изключение на средите и петъците след Светлата Седмица), което се вижда още от Тертулиан (За войнишкия венец 3), от св. Амвросий Медиолански (Тълкувание на Евангелието от Лука VІІІ:25), от блажени Августин (Писмо до Казулана 18). Следователно тук става въпрос за апостолския Петров пост, който е в зависимост от Петдесетницата, понеже започва една седмица след нея.

[29] Св. Лъв Велики, Слово 19:2.

[30] Правила на Православната Църква с тълкуванията им, т. І, София 1912 г., към 69-то апостолско правило виж мнението на еп. Никодим Милаш.

[31] Че именно така се постело някога в Църквата имаме многобройни исторически доказателства.

[32] Преди време някои наши ежедневници проявяваха оправдан интерес към столетниците у нас, издирваха ги и даваха портрети с бегли сведения за режима на живота им. И почти винаги споменаваха, че те редовно „си пиели ракийцата”, но поради слаба осведоменост или враждебност към всичко църковно не изтъкваха същинската причина на тяхното столетие: дисциплина в храненето или редовно спазване на църковните постни времена!