Цариградският патриарх Вениамин

Константинополският събор от 1872 г. Как любовта и истината бяха принесени в жертва пред олтара на една велика идея

Коментар на обосновката на обвинението срещу българите. - Противоречи ли народностното начало на „постоянния начин на действие на Църквата” и на светите канони. - Фактори оказали влияние върху решението на Константинополския събор. - Възраждането на истината и любовта

Коментар на обосновката на обвинението срещу българите

Може би съборните отци са били ръководени от убеждението, че при влизането си в Църквата племената някак тайнствено се преобразяват и загубват своите племенни различия. Звучи абсурдно, но въпреки това тази хипотеза не може да се отхвърли с лека ръка. Още повече че е налице безспорно нейно потвърждение. Едно окръжно послание на Цариградската патриаршия от 27 април 1872 г. гласи: „… учението на нашия Господ отменило всяко различие на народи и племена и обединило всички народи, давайки им една обща майка – светата Църква”.

В Христовата Църква нещата обаче съвсем не стоят така, както ни ги представят от Цариградската патриаршия, но тази патриаршия не от вчера е широко отворена за всевъзможни авангардни еклесиологии. Съборът не се е позовал изрично на въпросното окръжно послание, но логично може да се приеме, че в разсъжденията си стъпва върху него, тъй като 28 от 32-та участници в събора са архиереи на Цариградската патриаршия.

Да видим библейските основания за този безспорно „прогресивен” цариградски еклесиологичен модел. Според написаното в окръжното послание въпросните „племенни различия” се изпарявали яко дим в купела на светото Кръщение и сега „няма вече иудеин, ни елин; ни варварин, ни скит; няма роб, ни свободник; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Кол. 3:11). Според написаното в окръжното против това „наистина божествено учение” въставало „гибелното учение на филетизма и националните различия…”^[1]

Само че тъкмо учението, което заявява, че при светото Кръщение се унищожават племенните и националните различия, е небожествено учение, защото е основано на едно съвсем по човешки злонамерено изопачаване смисъла на библейския текст. Никой от светите отци^[2] не тълкува този текст буквално.

В тази връзка е чудно защо съборът е пренебрегнал почти идентичния текст от Посланието до Галатяни: „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (3:28). Може би защото от казаното тук, че „няма мъжки пол, ни женски”, става ясно, че този текст не бива да се тълкува буквално. Всеизвестно е, че след Кръщението половите различия между мъжа и жената остават непроменени и в Църквата има ясно разграничение на двата пола във връзка с различните им служения. Ако авторите на съборното определение отхвърлят „племенните различия” на базата на това че „няма ни иудеин, ни елин”, то дали биха отишли още по-нататък и на базата на това че „няма ни мъжки пол, ни женски” да заявят, че отхвърлят и „половите различия”, които продължават да съществуват, въпреки равноценността на мъжа и жената в християнството? Впрочем такова буквално тълкуване на този текст се появява едва към края на ХХ в. във връзка с „обосновката” на женското свещенство. Наистина твърде „прогресивен” е еклесиологичният модел на събора от 1872 г. и особено библейската му „обосновка”...

Интересно е, че от цитирания текст на Кол. 3:11 е изрязана точно частта „няма... ни обрязване, ни необрязване”, от която също става видно, че текстът не бива да се тълкува буквално^[3]. Изобщо цариградските екзегети всячески са се постарали да избегнат вярното тълкуване, пренебрегвайки един новозаветен текст за сметка на „удобно” редактиран друг. Но дори всичко да бяха цензурирали и да бяха оставили само „няма ни иудеин, ни елин”, в Новия завет има достатъчно други текстове, които доказват неправилността на буквалното тълкуване на този стих. Ето само някои от тях:

Въпреки че св. ап. Павел казва за себе си, че е служител Христов (2 Кор. 11:23), това не му пречи да заяви, че е иудеин, израилтянин и семе Авраамово (11:22), а също и че по природа е иудеин (срв. Гал. 2:15). За своя помощник апостол Тит пък отбелязва, че бил елин (Гал. 2:3). За майката на св. ап. Тимотей, която била кръстена, в Деяния се казва, че е иудейка (16:1). Значи благодатта на помазанието от Духа не отмива особеностите на природата.

Следователно интерпретацията на този текст на събора от 1872 г. категорично не съответства на църковното учение. Тълкуванието на текста „няма... ни обрязване, ни необрязване” логически е същото, каквото и на „няма ни иудеин, ни елин”. Смисълът на тези думи се изяснява в тълкуванието на бл. Иероним: „Нито иудеинът е по-добър, заради това че е обрязан, нито елинът е по-лош, заради това че не е обрязан”, което пряко кореспондира с казаното по въпроса за филетизма в статията на архим. Григорий (Папатомас), а именно, че в Църквата няма „даване на предимство (к. м.) на принадлежащите към определена националност (φυλετές)...”. Но още веднъж ще кажем, че при такава дефиниция на етнофилетизма – „даване на предимство на принадлежащите към определена националност” – обвинението към българите трябва да бъде снето и да бъде анатемосана Мегали идеята и нейните последователи.

Тук ще отворим една скоба, за да вметнем, че родните антиикуменисти допуснаха грешка, като се обърнаха към гръцки антиикуменисти за изработване на критика срещу Критския събор. Защото елинистката Мегали идея е неизменна точка на съгласие между гръцките икуменисти и гръцките антиикуменисти. Едва ли е целесъобразно в борбата срещу едни врагове на истината (елинистите-икуменисти) да се съюзяваш с други врагове на истината (елинистите-антиикуменисти).

Болшинството гърци срещат големи затруднения да подходят към събора от 1872 г. и проблема с етнофилетизма честно и непредубедено и все още отказват ревизия на историята от онова време. Защото ако го направят, ще бъдат принудени да признаят, че освен българите под осъждане за етнофилетизъм попадат и някои видни техни сънародници. Ако конституирането на отделна църква на народностен принцип е подсъдно, тогава под осъждане попадат и онези цариградски патриарси, които не само са изразили съгласие за конституиране на такава църква, но са сложили и подписите си под проекти за създаване на отделна от Фенер българска църква. Ферманът на султана от 1870 г., който допълнително нажежава страстите в българо-гръцката църковна разпра, е всъщност леко изменен вариант на одобрен преди това от патр. Григорий VІ проект.

Под осъждане също така би трябвало да попадне и самата Цариградска патриаршия, задето през 1945 г. признава автономната Българска църква, основана както и други поместни църкви на народностен принцип. А според събора от 1872 г. и според Критския събор тъкмо конституирането на църкви на народностен признак е ерес на ересите.

Нека припомним за какво всъщност се разправят българи и гърци в тази българо-гръцка църковна разпра. Нима за това дали може или не може да се създаде самостоятелна българска църква? Не, разбира се. Разправиите съвсем не са по този въпрос, а са върху различни детайли от споразумението и най-вече по въпроса за териториите, върху които ще се разпростре юрисдикцията на Българската екзархия. Трябва да се каже, че цариградските патриарси и особено патр. Антим VІ правят значителни отстъпки на българите.

Малко известен факт е, че опитите за постигане на съглашение между патриаршията и българите продължават и след фермана от 1870 г. С риск да бъде обявен за изменник от своите сънародници Антим VІ дал златен шанс на българите да получат кажи речи същото, което им давал ферманът, без това да им коства попадане под осъждане. Бидейки подучени обаче, че патриархът е склонен на още по-големи отстъпки, българите издигат нови вече съвсем нереалистични искания, каквото е например територията на Екзархията да се разпростре досами Цариград. Патриархът, разбира се, не удовлетворил подобен максимализъм, но пък запазил сговорчивостта си, като продължил с отстъпките, макар и в границите на възможното и разумното. За благодарност, намерили се българи, които действали като провокатори, с което сложили край на патриаршеската отстъпчивост. При въпросния проект за съглашение за екзарх вероятно е щял да бъде назначен Иларион Макариополски. Неговият съперник за поста Панарет Пловдивски обаче решава да действа против такова евентуално съглашение и въпреки забраната на патриарха на 6 януари 1872 г. в Цариград отслужва богоявленска литургия, последвана от молебен за султана. Патриархът остава толкова поразен от безочливостта на българите, че отива в другата крайност, ставайки от този момент нататък послушно оръдие в ръцете на елинските великошовинисти^[4].

Противоречи ли народностното начало на „постоянния начин на действие на Църквата” и на светите канони

Остава да разгледаме още две твърдения в Определението на събора от 1872 г., първото от които е: „Ние при съпоставката на началата на племенното деление с евангелското учение и постоянния начин на действие на Църквата забелязахме, че то не само им е чуждо, но е и съвсем противно.”

От направените съпоставки по-горе се видя обаче, че на евангелското учение е чуждо и противно именно „отхвърлянето на племенните различия”, тоест това ново учение, което се проповядва в самото Определение. То е противно и на „постоянния начин на действие на Църквата”.

Българи, гърци, руси, сърби и всички други народи могат да изповядват една православна вяра и да бъдат едно в Христа, но в същото време всеки от тези народи може да изповядва вярата на своя природен език, който е първото и главно отличие на един народ, както се спомена по-горе. Всеки отделен народ може да има пастири от своите съплеменници, които да извършват богослужението и да го учат на неговия природен език. Изпращайки Своите апостоли на всемирна проповед, Христос им изпратил и Дух Свети, за да могат те, получили този чудесен дар, да възвестяват светата вяра на всеки народ на неговия език. От Деянията знаем, че апостолите действително проповядвали Евангелието на всички народи на техния език.

Затова желанието на българите да имат апостолски приемници, които да им проповядват светата вяра и да извършват богослужението на понятен за тях език, е желание напълно законно и съгласно с Евангелието^[5]. И тъй като и българи, и гърци, и руси, и сърби в предишни времена, пък някои от тях дори и тогава (края на ХІХ в.), са имали отделни от Цариградската патриаршия църкви с духовенство, проповядващо и служещо на езика на народността им, то твърдението в Определението, че племенното начало противоречало на „постоянния начин на действие на Църквата”, е невярно и антиисторично.

Второто твърдение, на което ще обърнем внимание, гласи:

„Затова с наслада приемайки заедно с нашите свети и богоносни отци божествените правила и придържайки се изцяло и непоколебимо към тези правила, изложени от всехвалните апостоли, свещени тръби на Духа и от седемте свети Вселенски събора и поместно събралите се събори за издаване на такива заповеди и от светите наши отци,… постановяваме...”

Интересно към кои точно божествени, апостолски или съборни правила са се придържали участниците в събора от 1872 г., защото не са посочили нищо конкретно. В същото време не са известни правила, недопускащи образуването на отделни поместни църкви на народностен принцип. По-скоро е точно обратното. В хода на преговорите за екзархията българските участници неколкократно доказвали, че народностното начало изобщо не противоречи на църковните правила и в миналото е имало такива църкви като Етиопска, Арменска, Грузинска, Българска, Руска, Сръбска и пр., в които свещениците и епископите се избирали с болшинството от гласовете на духовници и миряни, както повелява 6-то правило на І Вселенски Събор^[6] и в 19-то правило на Антиохийския събор^[7]. А в 34-то апостолско правило е казано: „Епископите на всеки народ (етнос) (Τοὺς ἐπισκόπους ἑκάστου ἔθνους – (sic!) трябва да познават първия изпомежду си, когото да признават като глава”. Налице е значи и апостолска санкция на народностното начало.

Пак ще повторим, че самата Цариградска патриаршия дава съгласието си по няколко проекта за създаване на самостоятелна българска поместна църква, което не би могло да стане, ако тя наистина считаше, че създаването на отделна поместна църква на народностен принцип е в разрез с „евангелското учение, постоянния начин на действие на Църквата и божествените правила, изложени от св. апостоли, Вселенските и поместни събори и светите отци”. Между другото във всички официални изявления от гръцка страна по време на преговорите за сваляне на схизмата се подчертава, че „схизмата, разбира се, не е догматична”, а някъде дори се казва, че е разделение „по чисто формални причини”^[8].

Фактори оказали влияние върху решението на Константинополския събор

И тъй, друга, а не евангелска е основата и друг е духът на учението, проповядвано в Определението на събора от 1872 г. Това особено добре си личи по реакциите след това. В Константинопол решението на събора предизвикало всеобщо ликуване. След литургията в патриаршеската църква един мирянин произнесъл разпалена реч за току що удържаната победа над панславизма. Речта на оратора била прекъсвана от възторжени викове от страна на фанатизираната тълпа: „Да живее султанът, покровителя на православието срещу панславизма! Да живее синодът! Да живее архиепископ Ликург!”

Както се вижда, налице е една твърде съществена подмяна: под православие гърците разбирали великоелинския шовинизъм. А споменатият Ликург, архиепископ на о. Сира, бил толкова ревностен елинист, щото заявявал, че вижда в съюза на Православната църква с англиканската „надеждна опора срещу панславизма”. Явно за него Православие извън елинизма не съществува. Всъщност елинистите малко ги е било грижа за Православието, те просто прикривали зад това достойно название истинската цел на своята борба – борбата за възтържествуване на елинизма.

На всичкото отгоре в края на ХІХ в., когато става ясно, че Османската империя е към залеза на своето съществуване, т. нар. „велики сили” също допринасят за българо-гръцкия конфликт, като работят активно за дезинтеграцията на православните народи на Балканския полуостров. При българо-гръцката църковна разпра се вижда обаче прокарването на една разделителна линия с мащаб далеч надхвърлящ балканските мащаби – разделителната линия между елинство и славянство.

Гърците били непрекъснато плашени с това, че съществувала опасност да бъдат побългарени или пославянчени. През 1868 г. след неудачния изход на Критското въстание в Гърция започнало да се разпространява фалшиво завещание на руския император Петър І, което било издадено в огромен тираж с цел народът да бъде „просветен” относно завоевателните планове на Русия. Появили се множество статии и листовки, в които се прокарвала идеята, че Русия е естественият враг на Гръцката църква. Виждайки, че руснаците оказват поддръжка на българите, бленуващите своето възраждане гърци в обятията на антиславянска Европа, решили да прибягнат до духовно оръжие, за да се отделят от славяните и да провъзгласят за разколници първо българите, а след това по възможност и останалите славяни. Старанията на гърците били облекчени от обстоятелството, че политическите им стремежи и интереси съвпаднали с интересите на Цариградската патриаршия, която не желаела да изгуби територия, носеща й богати приходи, и ето как духовници и политически ангажирани миряни започнали да работят дружно в едно направление^[9] не без помощта на „великите сили”.

От друга страна, българите, които от години били подлагани против волята им на елинизация, натрупали силна неприязън към гърците и в частност фанариотството, та нямало особена нужда да бъдат насъсквани. Всички техни усилия да се еманципират били приемани на нож от фанариотите, които не пропускали жестоко да се саморазправят с несъгласните с принудителното погърчване.

На Балканския полуостров по това време се пресичат множество имперски интереси като тези на Австро-Унгария, Великобритания, Франция, Турция, които имали изгода да се подклажда разпрата между гърци и българи. А Русия, която през цялото време действа като помирител, движена от църковния интерес за запазване единството на Православната Църква, бива обвинявана в преследване на „имперски интереси”. За отбелязване е, че руските политически дейци (посланиците например) действат по църковному, докато при гърците и българите дори духовните лица действат и разсъждават като политици.

Всъщност не всички гърци и българи били завлечени в този саморазрушителен водовъртеж. Няма да бъде честно, ако не отбележим, че и сред гърците и сред българите имало хора на сговора, предпочитащи целостта на Църквата и нейното добруване пред верността към съмнителни идеологии и оси на стратегическо противопоставяне.

Освен Цариградската патриаршия твърда и последователна антибългарска линия в своето поведение по време на разпрата следва Гръцкото княжество и автономната Еладска църква, към която принадлежи и споменатият по-горе архиепископ Ликург. Оттам през цялото време на разпрата бива оказван натиск по отношение на патриаршията и в пропаганден, и в политически, и във финансов план. Оттам идва токът, който наелектризира фанатизираната елинистка шовинистка тълпа в Цариград. Не бива да бъде подценявана и ролята на горделивите фанариоти, но за това е писано на друго място^[10].

Възраждането на истината и любовта

Ще завършим този обзор с възпоменание за една наистина светла личност. През 1945 г., годината на вдигането на схизмата, на цариградската патриаршеска катедра е патр. Вениамин. „Българският народ трябва да бъде вечно признателен, пише присъствалият на събитието архим. Методий (Жерев), за тия чисти, благородни чувства на любов, които патриарх Вениамин прояви към него в такъв изключителен момент. Трябва да се има пред вид, че патр. Вениамин е доста възрастен и тежко болен (полупарализиран), за да се разбере цената на неговите усилия за благоприятното разрешаване на българския въпрос. Историята подчертано ще говори за неговата изключителна заслуга в това отношение”^[11].

Веднага след избора на екзарх Стефан Светият Синод на Българската църква изпраща в Цариград делегация за водене на преговори с патриаршията за вдигане на схизмата. Първите няколко дни след пристигането на делегацията били доста трудни. Имало е моменти, когато положението е било просто отчайващо и продължаването на преговорите се е смятало за невъзможно. Причините за това били някои фактори от средата на патриаршията, които смятали политическия момент за съвсем неподходящ и били категорични противници на свалянето на схизмата. Най-голямо разбиране и пълна готовност за нейното сваляне и признаването на българската автокефалия българските представители срещнали в лицето на патр. Вениамин, който още от самото начало погледнал благосклонно на българските искания. Той мъдро употребил цялото си влияние върху някои от членовете на своя синод, за да ги привлече на своя страна. И успял. Бог му помогнал и изпълнил доброто желание на сърцето му^[12].

„Το σχίσμα εἰναι πείσμα - схизмата е (плод на) инат/злоба”, казвал патриарх Вениамин. Колко много истина има в тези думи! И още казвал: „Говорете ми на български, искам да слушам българска реч.” А също: „Кажете на българския народ, че аз го обичам. Кажете му, че го благославям”^[13].

Колко много любов има в тези думи! И тази любов, прегърнала истината, се отлива в Томоса на Цариградската патриаршия по случай тържественото сваляне на схизмата: „Истинствувайки в любовта, да растем по всичко в Оногова, Който е глава, - Христос, от Когото цялото тяло, стройно, сглобено и свързано чрез всички дарувани връзки, при действието на всяка част според силите й, нараства, за да се съзижда в любов” (Ефес. 4:15-16)^[14]. И няма в този Томос ни дума за „великата ерес”, за „това ново учение” на българите, наричано етнофилетизъм, нито пък някой иска от тях покаяние за „ереста”.

Ето какво се случва, когато Великата идея отпусне своята мъртва хватка. Възцарява се истината. Възцарява се любовта.

<< предишна

[1] Теплов, В., Греко-болгарский церковный вопрос. По неизданным источникам. СПб, 1889, стр. 122.

[2] При тълкуването на въпросния текст св. Иоан Златоуст вижда в израза фигура на речта, изразяваща тясното единение на християните. Св. Ефрем Сирин също не тълкува в буквален смисъл: „Няма вече иудеин - надменен, ни елин - отхвърлен; няма роб - потиснат, ни свободник – горделив…” Такова е тълкуванието и у бл. Иероним цитиран от свт. Теофан Затворник: „Нито иудеинът е по-добър, заради това че е обрязан, нито елинът е по-лош, заради това че не е обрязан; но както иудеинът, така и елинът, ако биват по-добри или по-лоши, то те биват такива по качеството и по силата на своята вяра”. Както се вижда от контекста, няма и намек за преодоляване на „племенните различия” в кръщението, а се има предвид изравняване по човешко достойнство и получаване на равни възможности за спасение на иудеи и езичници, на роби и свободници, на мъже и жени, на обрязани и необрязани.

[3] Очевидно смисълът тук е, че обрязването и необрязването вече нямат досегашното значение – нито обрязването е предимство, нито необрязването е недостатък и обратното. Тоест обрязване и необрязване вече са нещо несъществено, но не и несъществуващо, както би произтекло по логиката, по която отците от 1872 г. тълкуват така „обрязания” от тях смисъл на текста.

[4] Теплов, В., Греко-болгарский церковный вопрос. По неизданным источникам. СПб, 1889, стр. 98-103.

[5] Пак там, стр. 123, 124.

[6] Да останат в сила древните обичаи, които са приети в Египет, Ливия и Пентапол, именно Александрийският епископ да има власт над всички тия места, понеже и Римският епископ има свои в това отношение обичаи. Така също и в Антиохия и в други окръзи да се пазят предимствата на известни църкви. Нека се знае изобщо, че ако някой е бил поставен без съгласието на митрополита за епископ, великият събор определя такъв да не е вече епископ. А когато при общ от всички избор, произведен редовно и според църковното правило, двама или трима, поради навик да спорят, почнат да се противят на това, тогава нека важи мнението на болшинството от избиращите.

[7] Епископ да се не поставя (избира) без събор и без присъствието на митрополита на областта. И когато той присъства, по-добре е да са заедно с него и всички съслужители от областта, които нека повика чрез послание. Ако се съберат всички, по-добре е, а ако това е неудобно, тогава трябва без друго да присъстват повечето от тях или писмено да изкажат съгласието си, та поставянето да стане или при присъствието, или при съгласието на по-голяма част от епископите. Ако бъде постъпено другояче, въпреки настоящото определение, поставянето да няма никаква сила. Когато пък то бъде извършено по установения ред и някои от склонност към препиране почнат да противоречат, нека има надмощие решението на болшинството.

[8] Виж повече в статията „Междуцърковни отношения на Българската екзархия с Вселенската патриаршия и Еладската архиепископия през 30-те години на ХХ в.”

[9] Теплов, В., Греко-болгарский церковный вопрос. По неизданным источникам. СПб, 1889, стр. 135.

[10] Виж Архонтство, фанариотство и етнофилетизъм – 2

[11] Архим. Методий (Жерев), Българската схизма, сп. Православен мисионер, год. ХІV. (1946), бр. 1, стр. 36, 37.

[12] Пак там.

[13] Пак там, стр. 44.

[14] Пак там, стр. 40.