Вход

Православен календар

Схизмата, наложена от Цариградска патриаршия на Българската църква - плод на инат и злоба

 

290117fhetk
Цариградският патриарх Антим VІ

Константинополският събор от 1872 г. Как любовта и истината бяха принесени в жертва пред олтара на една велика идея

„Виновна е патриаршията. Техният събор, който осъдил българите, е върхът на безобразието. Там царял елинският γένος”[1].

Свт. Теофан Затворник

Новата стара свръхерес. - За „всеправославността” на Константинополския събор от 1872 г. - Определението на събора. - Коментар на съборното определение.

Новата стара свръхерес

В Окръжното послание на Критският събор от 2016 г. сред съборите с вселенски авторитет за Църквата е упоменат и Константинополският събор от 1872 година.

Някои от критиците на Критския събор изразиха негодувание, че в съборните документи терминът ерес старателно се избягва и то по отношение на религиозни общности традиционно считани за еретични. Като че над този термин според критиците тегнела някаква тайнствена възбрана. Всъщност това е точно така. С едно изключение – във всички критски документи този термин се споменава само веднъж и то във връзка с... Константинополския събор от 1872 година, който бил „осъдил етнофилетизма като еклесиологическа ерес”.

Това съответно няма как да не събуди изследователски интерес относно определението на този събор и същността на тази еклесиологическа ерес „етнофилетизъм”, пред която, според критските съборни отци, протестантизъм и католицизъм бледнеят, бидейки просто безобидни „вярвания”, „конфесии” и дори „църкви”.

На български не липсват достъпни в интернет публикации по темата за етнофилетизма, но какво точно е провъзгласил съборът от 1872 г. и досега остава неизвестно, защото съборното решение не се публикува, нито пък се цитира в публикациите. Това е причината в тези публикации да е налично малко количество полезна информация, голямо количество свободни авторски разсъждения, и нерядко чиста проба дезинформация, като например в статията в традиционно дезинформационния портал Двери.бг - Етнофилетизъм и църковна диаспора (една причинно-следствена връзка). В нея авторът архим. Григорий (Папатомас) пише следното: „Като понятие и неологизъм терминът етнофилетизъм е изработен нарочно от Всеправославния събор в Константинопол през 1872 г.”

В действителност изфабрикуването, както е по-правилно да се каже, на този термин става специално за да се припише на българите някакво „ново учение”, та да могат те да бъдат заклеймени като негови носители и съответно наказани. Сто четиридесет и четири години по-късно това „ново учение” вече е „развито” до „еклесиологична ерес”, върху която са се изписали тонове хартия, където тази „ерес” се нищи, формулира, преформулира и актуализира.

За „всеправославността” на Константинополския събор от 1872 г.

Да се нарича „всеправославен” съборът от 1872 г. е повече от пресилено. (Впрочем на Константинополската патриаршия започва да й става навик да титулува като „всеправославен” всеки свикан от нея събор в непълен формат - справка: проведения неотдавна събор в Крит, който също тъй незаслужено беше окачествен като такъв.)

Вярно е, че във връзка с тогавашната т. нар. българо-гръцка църковна разпра Цариградската патриаршия неуспешно се опитва да свика вселенски събор. Това, което в крайна сметка се е състояло през 1872 г., е събор доста по-невсеправославен дори от Критския. На него присъстват 28 архиереи от Цариградската патриаршия, антиохийският, александрийският, йерусалимският патриарх и кипърският архиепископ[2]. Тоест само архиереи от т. нар. гръкоговорящи църкви при тотално числено превъзходство на архиереите от Цариградската патриаршия. В същото време цариградските архиереи се явяват както съдии по собственото си дело, така и заинтересована страна, което представлява правен абсурд.

Освен това на един по-късен етап йерусалимският патриарх Кирил се отказва от по-нататъшно участие в събора и се връща в Йерусалим, като преди това заявява, че „не смята себе си в правото да подпише решението на събора, защото то е прието под влиянието на народните страсти, овладели, за нещастие, Вселенската църква.” Неговото заявление разкрива още една важна особеност на този събор, а именно, че на него не е имало условия за нормална съборна дейност и свободно волеизявление от страна на участниците. Според очевидци съборът действал под непрекъснатия натиск на озверяла тълпа от великоелински шовинисти. Сам патр. Кирил бил заплашван от тази тълпа с физическо насилие, ако откажел участие и бил наричан Иуда, Каиафа и руски шпионин[3], тъй като не бил съгласен с предвижданото строго наказание за българите, което било мнението и на Руската църква.

Когато на предварителните съвещания цариградският патриарх обявил, че съборът трябва просто да обяви българите за разколници, тогава йерусалимският и антиохийският патриарх, както и кипърският архиепископ, изразили своето категорично несъгласие. Тогава при тях започнали да се явяват делегация след делегация от страна на гръцките великошовинисти, които се опитвали да заставят архиереите да приемат становището на патриарх Антим VІ. Убеждавали ги и настоятелно изисквали да отстъпят пред желанието на народа и обвинявайки ги в измяна на елинизма и Православието, както и в това, че се били продали на Русия и нейните панславистки планове, заплашвали ги със саморазправа на недоволната тълпа[4].

Също така на събора не била дадена думата на обвиняемите (всъщност те изобщо не били призовани), което е твърде сериозно нарушение на каноничната процедура. Практически съборът съвсем не бил свикан, за да се обсъди в нормална обстановка спорният въпрос, а за да подпишат участниците предрешеното осъждане на българите. Истината е, че на този събор няма дори минимален опит за нормално съдопроизводство.

По време на Критското съвещание цариградският патриарх Вартоломей на няколко пъти указа на този злощастен събор като на такъв, който бил осъдил етнофилетизма, заявявайки, че „тези, които не приели неговото решение се изолирали и превърнали в еретици”. Очевидно той визира не само българите, защото освен тях имало и други несъгласни с решението на събора. Когато през 1871 г. Цариградската патриаршия искала да се свика вселенски събор, който да осъди българите, Руският синод пише до Фенер: „Всеки безпристрастен човек ще се съгласи, че за такива незначителни разногласия би било несправедливо да се отлъчват от Църквата българите и да бъдат наричани разколници, след като те заявяват, че не желаят пълно отделяне от вселенската патриаршия”[5].

В отговор на Окръжното послание на Цариградската патриаршия по повод признаване независимостта на Сръбската църква през 1879 г. Синодът на Руската църква изпраща обширно послание, в което доказва на базата на анализ на 1-во правило на св. Василий Велики и други съборни правила, че българите не могат да бъдат обявявани за еретици или схизматици, а евентуално само за „самочинно сборище”[6]. Даже в самото определение на събора от 1872 г. те са обявени не за еретици, а за схизматици.

През 1891 г. архиеп. Макарий (Булгаков), който прави обстоен исторически и правен анализ и дава църковно-канонична оценка на проблема, пише: „Сега патриаршията трябва да признае като съвсем законен и имащ пълна сила фермана на царстващия султан Абдул Азис, който връща на българите църковната самостоятелност и трябва безусловно да се покори на този ферман”[7]. Архиеп. Макарий добавя, че „определението на Константинополския събор като поместен е задължително само за тези църкви, чиито архипастири са присъствали на събора, а за всички останали самостоятелни църкви изобщо не е задължително”[8].

Св. Теофан Затворник оценява събора така: „Виновна е патриаршията. Техният събор, който осъдил българите е върхът на безобразието. Там царял елинският γένος”[9]. А цариградският патриарх Вениамин, който през 1945 г. успява да убеди синода на Цариградската патриаршия, че е необходимо да се вдигне схизмата над Българската църква, казвал: το σχίσμα εἰναι πείσμα” - „схизмата е (плод на) инат/злоба”[10].

Всъщност това, че съборът бил принуден да работи под постоянен уличен натиск, дало своето отражение върху плодовете от неговата дейност. Обвинението срещу българите, изложено в решението на събора, е стъкмено толкова набързо и несръчно, че може да бъде прието само от изключително неграмотни или предубедени люде, така че да му се приписва вселенски авторитет е истинско безобразие.

И тъй, нека видим какво гласи въпросното определение:

Определението на Константинополския събор от 1872 г.

Да внимаваме „върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ни е поставил епископи, да пасем църквата на Господа и Бога, която Той си придоби със Своята кръв” (Деян. 20:28), ни заповядва избраният съд (апостолът), който предвещава, че от средата на Божията Църква ще се дигнат люти вълци, които няма да щадят стадото и хора, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си и затова ни заповядва да бодърстваме. С ужас и сърдечна болка узнахме, че в последно време в лоното на Вселенския престол от средата на благочестивия български народ се вдигнали хора, които дръзнали да пренесат от светския живот в Църквата някакво ново учение за филетизма (племенното различие) и да образуват, пренебрегвайки Божествените свещени канони, нечувано досега племенно сборище. Ето защо ние, препасани както се полага с ревност по Господа, и желаейки заради изискванията на справедливостта да възпрепятстваме по-нататъшното разпространение на злото сред този народ, се събрахме тук в името на Великия Бог и наш Спасител Иисус Христос. Призовавайки с душевно съкрушение благодат свише от Отца на светлините и полагайки като основа за себе си Христовото Евангелие, в което са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието, при съпоставката на началата на племенното деление с евангелското учение и постоянния начин на действие на Църквата забелязахме, че то не само им е чуждо, но е и съвсем противно. В същото време и противозаконните действия, които съпровожда племенното сборище на упоменатите лица, ние намерихме за заслужаващо осъждане от свещените правила.

Затова с наслада приемайки заедно с нашите свети и богоносни отци божествените правила и придържайки се изцяло и непоколебимо към тези правила, изложени от всехвалните апостоли, свещени тръби на Духа, и от седемте свети Вселенски събора и поместно събралите се събори за издаване на такива заповеди, и от светите наши отци, защото всички те от единия и същ Дух са били просвещавани като узаконили полезното, в Светия Дух постановяваме:

1. Ние отхвърляме и осъждаме филетизма, тоест племенните различия, народните разпри, съперничествата и раздорите в Христовата Църква, като нещо противно на евангелското учение и каноните на блажените наши отци, които представляват опора на Църквата и украсявайки църковното общество, го водят към Божественото благочестие.

2. Приемащите филетизма и дръзващите да учредят въз основа на него племенни сборища, ние провъзгласяваме съгласно свещените канони за чужди на едната, света, съборна и апостолска Църква, тоест за схизматици.

Затова като произволно отделили себе си от Православната Църква и издигнали свой собствен жертвеник и образували обособено самочинно сборище, по-рано низвергнатите и отлъчени от Църквата, бившите митрополити Иларион Макариополски, Панарет Филипополски, Иларион Ловчански, Антим Видински и сега низвергнатите бивши епископи Доротей Софийски, Партений Нишавски, Генадий Велешки и ръкоположените от тях архиереи, иереи, дякони, както и всички, които се намират с тях в общение и единомислие и приемащите тяхното благословение и свещенодействие за действително и канонично както миряни, така и духовници, всички тях ние обявяваме за схизматици и отчуждени от Православната Христова Църква.

Определяйки това, ние молим всеблагия и човеколюбив Бог и наш Господ Иисус Христос, Началника и Завършителя на нашата вяра, да запази Той Своята света Църква чиста и неповредена от всяко нечисто нововъведение, а на отделилите се от нея да даде покаяние, та да могат те, когато някога се вразумят, да отхвърлят своето учение и да се обърнат към едната, света, съборна и апостолска Църква, за да славят в нея заедно с всички православни великия Ангел на мира, дошъл да умиротвори всички и да възвести мир на всички ближни и далечни. Нему подобава всяка слава, чест и поклонение с Отца и Светия Дух во веки. Амин.

Коментар на съборното определение

От трите места, където се споменава новата ерес филетизъм по никакъв начин не се разбира каква е нейната същност. От всичко казано става ясно само че от българите се вдигнали хора, „дръзнали да пренесат от светския живот в Църквата някакво ново учение за филетизма”. Нито дума какво точно учи това ново учение. Когато се изобличава лъжеучение обаче, според практиката на всички Вселенски и поместни събори, където това е правено, първо трябва да се изложи въпросното лъжеучение, да се изложи след това учението на Църквата по въпроса и след направената съпоставка да се направят необходимите заключения.

Съборът от 1872 г. обаче не действа в традициите на предходните православни събори, а в традицията на идеологическата пропаганда, където на идеологическия противник се лепят етикети с неясно или двусмислено съдържание с цел неговата дискредитация или криминализиране. Такова „осъждане” на ерес, без да е изложено самото лъжеучение, без да са надлежно посочени ересиарсите, както и това къде и как те са излагали своето учение, не може да има никаква тежест в Православната Църква, още по-малко пък следва да му се придава вселенски авторитет.

Авторът на споменатата по-горе статия за етнофилетизма архим. Григорий (Папатомас) е направил опит да довърши несвършената работа от събора през 1872 г., давайки следното определение на понятието филетизъм: „На първо място, филетизмът (от φυλή, ράτσα-racе – производно расизъм) представлява възприемане и прилагане в Църквата на принципа на националностите, т. е. първенство на расата и нацията в рамките на историята, пред Царството; съзнателно въвеждане в Църквата на расовото и етническо разделение чрез даване на предимство на принадлежащите към определена националност (φυλετές), на сънародниците, изключвайки така членовете на други националности (ἐτεροφυλετές) – другородците – от конституирането на църковното тяло.”

Според автора е важно не просто самото „расово и етническо разделение”, но и целта, с което това разделение се използва, а именно, за даване на предимство (к. м.) на принадлежащите към определена националност (φυλετές).” При такова определение на филетизма обаче неизбежно се стига до размяна на ролите. Именно при гърците, а не при българите, в разглеждания исторически период се налага ясно развита расова теория, даваща предимство на една националност пред друга, в случая на гръцката пред всички останали, т. нар. Мегали идея. И ако съборът от 1872 г. действително е бил загрижен, както е заявено в определението му, „заради изискванията на справедливостта да възпрепятства по-нататъшното разпространение на злото сред този народ”, трябвало е да предприеме действия за изкореняване на „Великата идея” сред гръцкия народ, а не да приписва такова „ново учение” на българите. Защо обаче не го е направил, а е насочил обвинението към народ, у когото отсъства подобна расова теория? Може да има само едно обяснение – съборът се явява инструмент и проводник на същата тази „Мегали идея”, тоест на елинския мегаетнофилетизъм и неговите решения съответно са политически мотивирани.

За да не бъдем голословни, ето някои показателни прояви на елинския филетизъм. Елинистите например казвали: „Славянската книга или съдържа това, което го има и в гръцките книги, или пък е писана от някой българин или сърбин, следователно нищо не струва”[11]. Когато през 1823 г. Софийският митрополит Иоаким научил, че в село Церовене близо до Берковица се пазят древни български сборници и икони на български светии, той заповядал на селяните да изгорят или заровят в земята всички тези предмети, заплашвайки ги, че в противен случай няма да стъпи в тяхното село. Желанието му било изпълнено.

В началото на четиридесетте години на ХІХ в. голямо количество славянски ръкописи в Зографския Атонски манастир били унищожени или изхвърлени в морето. Във Ватопедския манастир с такива ръкописи пекли манастирския хляб. В Сереския манастир „Св. Иоан Предтеча” и в манастира „Св. Наум” в Охрид българските книги и ръкописи също били унищожени.

Пак през четиридесетте години на ХІХ в. при освещаването на една църква Шуменският епископ наредил да се заровят в земята древни български ръкописи, същото било направено и с ръкописи намерени в Ески Загра (дн. Стара Загора). В Търново митр. Неофит заповядал да се изгорят всички намерени от него български ръкописи до ХІV век. А наследилият го на престола митрополит Иларион, откривайки тайното книгохранилище, където се намирала библиотеката на българските патриарси, я изгорил, отделяйки преди това гръцките ръкописи[12].

Може още много да се пише за асимилационната политика на гърците спрямо българите, но трябва да се отбележи следното: без да се оправдават всички действия на българите в периода на българо-гръцката църковна разпра, трябва ясно да се заяви, че техните действия били насочени против елинския филетизъм, тоест българите са действали като антифилетисти, а не като етнофилетисти. Каквато и да е тяхната вина, тя е вторична, първичната обаче принадлежи на истинските етнофилетисти - гърците.

Московският митрополит Филарет пише: „От едната страна притеснение (от страна на гърците ск. м.), от другата страна метеж (от страна на българите ск. м.). Но притеснението предшествало метежа. Виновни са и двете страни, но притеснителите са сами виновни и те станали причина и за другите да се окажат виновни”[13]. Да, невинни няма, но причина за вината на българите са гърците, докато причина за вината на гърците са самите гърци.

Но да се върнем пак към текста на самото определение на събора от 1872 г. и да се опитаме да си изясним смисъла на термина етнофилетизъм, черпейки вода от извора. Най-„изчерпателното” обяснение на този термин, което можем да намерим в текста, е „племенни различия”. Така е „обяснен” той на две от трите места, където се споменава. Вярно, че при втората поява след племенни различия са изредени разпри, съперничества и раздори, а на едно място се упоменава и племенно деление, но очевидно тук се има предвид не деления, разпри, съперничества и раздори изобщо, а такива, които са основани на племенни различия.

Същото се потвърждава и от т. 2 на Определението. Тоест ключовото понятие е племенни различия. При това положение изразът „ние отхвърляме племенните различия” буди единствено недоумение. Да се отхвърли лъжеучение може и трябва, защото то противоречи на богооткровената истина. Да се отхвърлят обаче племенните различия, неотменно съществуващи на базата на културни, исторически, расови, биологически и редица други фактори, е не само нелепо, но и бунт срещу богоустановения ред.

Нека разгледаме конкретния случай. Ако си послужим с терминологията на събора, между племето гръцко и племето българско съществуват многобройни племенни различия. Най-важното различие според етнографите е различието по език. Известно е, че езикът е народообразуващ фактор. Племето гръцко говори гръцки, племето българско говори български.

И така, събират се през 1872 г. тридесетина гръцки архиереи в Цариград и постановяват: „ние отхвърляме племенните различия”, едно от които е различието по език. Само че и до днес гърците си говорят на гръцки, а българите - на български, следователно „племенните различия” просто няма как да бъдат заобиколени или премахнати, даже и ако за целта бива свикан нарочен църковен събор.

следваща >>

 


[1] Интересно защо св. Теофан е оставил в руския текст гръцката дума γένος. Защо, да речем, българите се определят от елинистите като етнофилетисти (тоест те са εθνοσ и φυλή – род, народност, племе, нация и пр.), докато елинистите според светителя са γένος? Най-общо казано трите думи са синоними, които могат да се приложат към всеки народ (нация, народност, племе, род, раса и пр.). Но γένος звучи по-възвишено, по-благородно и дори превъзходно. Елинистите са именували небезизвестната школа във Фенер „Μεγάλη του Γένους Σχολή” – Великата Школа на Нацията. Тази школа, която формално се явява наследник на Патриаршеската школа, през ХІХ в. се оформя като истинска Алма матер на фанариотската великоелинистка идеология. Тъкмо в този контекст изразът „елински γένος” на свт. Теофан намира своето най-вероятно обяснение.

[2] Теплов, В., Греко-болгарский церковный вопрос. По неизданным источникам. СПб, 1889, стр. 129.

[3] Теплов, В., Греко-болгарский церковный вопрос. По неизданным источникам. СПб, 1889, стр. 114.

[4] Теплов, В., Греко-болгарский церковный вопрос. По неизданным источникам. СПб, 1889, стр. 130.

[5] Санкт-Петербургския Ведомости. 1871, 21 март (2 април), № 80, стр. 1.

[6] Теплов, В., Греко-болгарский церковный вопрос. По неизданным источникам. СПб, 1889, стр. 187-190.

[7] Архиеп. Макарий, Греко-болгарский церковный вопрос и его решение, „Православное Обозрение”. 1891. № 11—12, стр. 732—733.

[8] Пак там, стр. 752.

[9] Свт. Феофан Затворник, Письма, Выпуск 12, Письмо 1134.

[10] Архим. Методий (Жерев), Българската схизма, сп. Православен мисионер, год. ХІV. (1946), бр. 1,  стр. 36.

[11] Проф. В. Григорович, Очеркъ путешествiя по Европейской Турцiи, стр. 97, Казан, 1848, цит. по Исторiя Греко-Восточной Церкви под властiю турокъ, Лебедев, А. П., Сп. Б. 1903, стр. 128.

[12] Теплов, В., Греко-болгарский церковный вопрос. По неизданным источникам. СПб, 1889, стр. 20, 21.

[13] Собрание мнений и отзывов Филарета, митрополита Московского и Коломенского по делам православной церкви на Востоке. СПб., 1886. С. 208.

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template8.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти