Фанариотите и унищожаването на Охридската и Ипекската църкви
Печат на Охридската архиепископия от 1516 г.
За православното Охридско архиепископство за последен път споменахме, когато говорихме за завоюването на България от Василий II. Тази първоначална българска църква, макар и да е запазила автокефалността си, тогава била елинизирана. В първата половина на XII век, против всяка историческа правда, почнали да я смесват със старата Юстинианова църква[1].
Около 1334 г. Охрид попаднал под сръбска власт, което обаче не заплашвало правата на църквата. След смъртта на цар Стефан Душан в Охрид управлявали сръбски и албански боляри. Следи от това сръбско влияние се забелязват във всички ръкописи и надписи от XIV и XV в. в., които видял Григорович в Охрид и околностите му.
Около средата на ХVI в. славянският език бил изместен от гръцкия; в църковните книги гръцки преписки се появяват от 1555 г.[2] Голубински от 1450 до 1767 г. г. наброява 50 архиепископи и това вероятно не е пълен списък[3]. Нито един от тях не е управлявал дълго време, а малцина от тях оставили след себе си добър спомен; ние четем за непрестанни интриги и подкупи, т. е. за същото, което ставало тогава в Цариград и в Печ. От 1586 г. архиепископите въвели обичай да пътуват в Русия и даже в западноевропейските държави, за да молят за парични помощи; много от тях вече не се връщали. В XVII век някои се присъединили към унията[4].
На Охридския архиепископ, който се титулувал μακαριώτατος άρχιεπίσκοπός τής πάσης Βουλγαρίας καɩ Πρώτης ’Ιουστινιανός ’Αχριδών, в XVI век били подчинени също и южно-италианските гърци в Калабрия, Апулия, Сицилия и Малта, а още и румънските княжества. Само почти номиналната власт на Охридската църква над Влашко продължавала от времето на княза Мирчо в продължение на целия XV век, над Молдава — от средата на XV в. до управлението на княз Лупула (XVII в.). През това време държавен и църковен език там е не румънският, а българското наречие на старославянския език.
В Молдова отначало преобладавало малоруското наречие, което впрочем трябвало скоро да отстъпи место на старославянския език[5]. В Търговище и в Кимполунг на средства от румънските князе се печатали старославянски църковни книги. От XVI в. постепенно възниква румънска литература, обаче до пълната еманципация на румънския език се изминал още един период (1711—1822), през който гръцкият език играл голяма роля, както при двора и у болярите, така и в църквата и в училището.
Търновската църква още от 1393 г. била подчинена на цариградския патриарх. Епископски сан се давал предимно само на гърци. Само две нови епархии били основани: една в началото на XVIII в. във Враца, а другата около 1760 г. в Пирот (Нишавска епархия).
Виновниците за лошата слава, която оставило подире си господството на гръцкия клир в балканските земи, били т. н. фанариоти — цариградски гърци от квартала наречен Фанар (или Фенер). Духовниците-фанариоти господарували в църквата, когато миряните-фанариоти в качеството си на банкери, търговци, или като драгомани и секретари на турска служба придобили голямо влияние[6].
Всички духовни санове, като почнем от патриаршеския и до свещеническия, се продавали. Патриаршеският сан се достигал най-често чрез интригите на гръцките банкери, турските велможи или чуждите посланици. В продължение на 390 години се сменили един след друг 140 патриарси. Когато се заемала някоя епископска катедра, печелел онзи кандидат, който имал повече пари и по-силна протекция.
В XVI в. епископството струвало от 500 до 1000 жълтици. Ето защо често се случвало, че до епископски сан се добирали готвачи, кафеджии или чибукчии; сан, който имал по-голямо значение на изток, отколкото у нас, защото епископът се явявал там в същото време и като светски глава и представител на раята пред чиновниците.
Като пристигне в епархията си, всеки епископ се погрижвал преди всичко да си събере заплатената за длъжността сума, при което се пущали в ход изнудвания, защото от една страна, той искал добре да си нареди живота, а от друга — да си запази благоволението на своя паша и на цариградските си покровители. При това още в XVI век патриарсите сами или техните довереници предприемали обиколки из епархиите, за да събират пари с помощта на неколцина еничари. За наука и просвета никой не се грижел.
Пътешественикът Герлах, който е обиколил целия Изток от 1573 до 1578 г., се учудва, че членовете на висшия клир слабо познавали старогръцкия език. В помещението на Пловдивската митрополия му се случвало да види копия, саби, лъкове и стрели, но нито една книга. Одринският митрополит се страхувал да се подпише, като казал, че правописът не бил негова работа. В Цариград патриарсите, които изгубвали местото си, постоянно интригували, за да го получат отново. Низшото духовенство и монасите били съвсем безграмотни и се грижели само да спечелят пари, с които да могат да си купят епископство.
Заедно с гръцките епископи в България се появили и гръцките църковни книги. Славянската литургия се запазила почти само в селата, гдето свещениците служили или по стари пергаментни ръкописи, или по венециански, сръбски и влашки (рядко по руски) книги. По стари ръкописи служели, напр., в Татар Пазарджик почти до 1712 г., през която година пристигнал първият фанариотски пастир. Че гърците още тогава, както и сега, не са били приятели на българите, става ясно от „Политика“ на Крижанич, завършена в Тоболск в 1664 г.; той пише, че гърците наричали българите нечовеци (Βονλγάρος απάνθρωπος), а славяните изобщо варвари[7].
Още повече се засилила фанариотската мощ, откакто турците, страхувайки се от Русия, почнали да назначават за князе в двете румънски воеводства знатни фанариоти (1711). Според Хопфа[8] ни едно от тези фанариотски княжески семейства, които разправяли, че са от много старо потекло, не е имало родословие, което по документи да е било по-старо от началото на XVI век. Някои от тях произлизали от Мала Азия, а само две от Византия; много от тях дори съвсем и не били от гръцки произход, а от албански, дубровнишки, франкски. Господството им не е оставило подире си добър спомен. При тях процъфтявали гръцките училища в дунавските княжества, а за румъните се пишели гръцки книги[9].
И двете независими славянски църкви — Ипекската и Охридската — станали жертва на фанариотите. Още в 1737 г. Иван Ипсилант излязъл с един проект, в който той съветвал да се унищожи Охридското архиепископство, та като се подчинят славяните непосредствено на духовната власт на Цариградския патриарх, да се прекъснат интригите на австрийското правителство, което водело война с турците. Обаче турците и на самия този проект погледнали като на австрийска интрига и Ипсиланти заплатил за него с главата си.
Две били причините, които карали гърците да премахнат двете църкви: от една страна, те искали с помощта на събираните от двете нови църковни области доходи да изплатят големите дългове на своята патриаршия, а от друга — надявали се да осъществят отдавнашната си мечта да погърчат южните славяни и да разширят гръцкия елемент до Карпатите и Сава.
В 1766 г. патриарх Самуил сполучил да унищожи Печската (тур. Ипек) църква, а след това, в 1767 г. 16 януари, бил принуден да се отрече и последният автокефален Охридски архиепископ българинът Арсений.
Впрочем Портата и до последно време в берата на Цариградския патриарх туряла отделно епархиите на двете унищожени църкви.
Арсений бил изпратен на Атон, гдето прекарал последните си дни в зографския дом в Карея в голяма почит от страна на всички български монаси в Зографския манастир. Скоро той, за свое удоволствие, се срещнал там с унищожителя на двете църкви - патриарх Самуил, който също тъй бил свален и изпратен на Атон. Срещата им, разбира се, не ще да е била много приятелска[10].
със съкращения
Константин Иречек, История на българите.
[1] Вилхелм Тирски в разказа си за пътешествието си в Цариград в 1168 г. (I. XX, гл. 4) споменава „Justinianam primam quae vulgo hodie dieitur flcreda". Досега още обикновено смятат учения архиепископ Димитрий Хоматиан за автор на това отъждествяване на Охрид с първа Юстинианова църква. За Охридската църква вж. трудовете по църковна история на Zachariae, на Голубински и на Дринов.
[2] В. Григорович, Svgdectvi о siovanskych apoŝtolich v Ochridě, Cas. Ces. mus. 1847, I, 514.
[3] Списък на архиепископите у Голубински 123 и сл. Ще забележа само, че Зосима (стр. 134) е бил в 1669 г., когато бил превзет Гирит (Крит), а не в XV век.
[4] В XVII в. към Охрид са се числили 8 митрополии (Кастория, Воден, Корча, Битоля, Струмица, Гревено, Берат, Дурацо и Валона) и седем епископства (Молесхос, Преспа, Гора при Охрид, Спатия при Берат, Дебър, Мъглен, Сисаниа с Шатиста). В началото на XVIII в. много епархии били слети, напр. Молесхос и Мъглен; наново образувана е Велеската епархия. Подписът на архиепископа бил зелен. В славянските грамоти той сам се нарича още „архиепископ сръбски".
[5] Издадените от румънските князе славянски грамоти, чийто език е силно повлиян от румънския, са събрани от Венелина, Влахо-болгарскiя грамоты, Спб. 1840 и от Bogdan Petriceicu — Hâjdeu, Rrchiva istorica a Romaniel I—III Bucuresci 1865—1867.
[6] Пруският посланик Gaffron в 1779 г. ето как описва Фенер: Le quartier est la demeure, de ce qu’on appelle la noblesse greque, qui vivent tous aux dépens des princes de Moldavie et de Valachie. C’est une université de toutes les scéIératesses et il n’existe pas encore de langue assez riche, pour donner des noms à toutes celles qui s’y commettent. Le fils y apprend de bonne heure ά assassiner si adroitement son père pour quelque argent, qu’il ne saurait etre poursuivi. Les intrigues, les cabales, Phypocrisie, la trahison, la perfidie, surtout Part d’extorquer de I’argent de toutes mains y sont enseignés méthodiquement. Zinkeisein VI, 252.
[7] Маркевич, Юрiй Крижанич (Варшава 1876) 114. Крижанич сам е бил в Цариград около 1655 г.
[8] Hopf (Ersch-Gruber, том 86) стр. 189.
[9] Д. Филипидес е съставил на гръцки география и история на Румъния (Лайп циг 1861), а Фотино - история на румънските земи (Виена 1818, 3 тома).
[10] Актът за отричането на Aрсений е напечатан в Гласник VIII. За последните дни на Арсений вж. Бълг. книжици 1860,139. Ср. също и Голубински.