За изопачаване на Православното вероучение в съчиненията на дякон Андрей Кураев

Ереста на афтартодокетизма

Афтартодокетисти в древните времена се наричали строгите монофизити, последователи на Халикарнаския епископ Юлиан и на александрийския архидякон Гайян, които учели, че тялото на Иисус Христос било нетленно, че Господ не възприел върху Себе Си естествените и безпорочни страсти: глад, жажда, умора, страдание, смърт и т. н., а чувствал и преживявал това призрачно или по самоволно желание. Ще се обърнем за изясняване на този въпрос първо към преп. Иоан Дамаскин.

„Думата тление, учи светият отец, има две значения. От една страна, то означава някои страдателни състояния на човека като: глад, жажда, умора, приковаване с гвоздеи, смърт или отделяне на душата от тялото и др. В съответствие с това значение на думата наричаме тялото на Господа тленно, тъй като Той доброволно прие всичко това. Но от друга страна, тление означава още пълно разлагане на тялото на съставящите го елементи и неговото унищожение, което мнозина по-сполучливо наричат изтляване. Тялото на Господа не изпита такова изтляване, както казва пророк Давид: "Ти не ще оставиш душата Ми в ада и не ще дадеш на твоя светия да види тление" (изтляване – слав.) (Пс. 15:10).

И така, нечестиво е да се твърди в съответствие с мнението на безумните Юлиан и Гайян, че тялото на Господа и преди възкресението е било нетленно - в първото значение на думата тление. Защото ако би било нетленно, то не би било еднакво с нашата същност”^[1].

Така преп. Иоан Дамаскин недвусмислено учи, че Господ възприел смъртна, подложена на страдания и смърт човешка природа, че смъртта и страданията са естествени за Христа, тоест присъщи на Неговото човешко естество. Друг е въпросът, че у Христа естествените и безпорочни страсти (в това число страданията и смъртта) не предшестват Неговата Божествена воля. Както казва също св. Иоан Дамаскин: „Човешката Му воля, разбира се, следвала Божествената Му воля и искала това, което Божествената воля изисквала от нея”^[2]. Някои богослови погрешно разбирайки думите на апостола „платката, що дава грехът, е смърт” (Рим. 6:23), започнали да учат, че Господ, бидейки безгрешен, имал и човешка природа, която не била подложена на страдание и смърт и че страданието и смъртта Господ преживявал не по силата на присъщата Нему смъртност и способност за страдания, а само по силата на самоволно желание.

Един от тези богослови е дякон Андрей Кураев. В статията „Лукав философ на нивата на богословието” аз посочих, че дякон Кураев споделя лъжовното твърдение на афтартодокетите, че смъртността и способността за страдания не са естествени за човешката природа на Христа, че природата на Христос не е смъртна. Писах в частност, че в своята статия „Ловен хазарт вместо богословие” „дякон Кураев се опитва да припише тази ерес на мен въз основа на това, че аз не споделям неговото мнение, че Христос възприел повредена, склонна към греха човешка природа. Но аз не отричам единосъщието на нашата природа и човешката природа на Спасителя. Господ е единосъщен нам във всичко с изключение на греха.Той истинно изпитвал глад и жажда, боязън пред смъртта и истинно умрял. Но Христос не бил подложен на вътрешни изкушения и вътрешна борба с греха. Той бил съвършено чужд на всичко това, и в това Той не е единосъщен с нас. Той възприел върху Себе Си само безпорочните страсти, които не привнасят никаква нечистота в човешката природа на Спасителя. Тази природа е съвършено свята и непорочна. Точно както е било и у първия Адам. По тази причина Свещеното Писание и светите отци наричат Христа Втория Адам – по причина на съвършената святост и безгрешност на Неговата човешка природа. Способността да страда, тленността и смъртността у Христа не били следствие на първородния грях, както е у нашия праотец и при нас, неговите потомци, защото преди Своето зачатие в утробата на Богородица, Христос „очистил Девата, приготвяйки я чрез Светия Дух; и след това утробата, която станала чиста, заченала Него. Очистил Девата при Нейната непорочност; затова и след раждането я оставил Дева”^[3].

„Разбира се, както за това говори св. Иоан Дамаскин, естествените ни страсти пребиваваха в Христа и в съответствие с природата и свръх природата. Защото в съответствие с природата те се възбуждаха в Него, когато Той позволяваше на плътта да чувства присъщото за нея, а свръх природата - поради това, че естественото в Христа не предшестваше волята Му. Защото в Него не се съзерцава нищо принудено, а всичко е доброволно. Защото Той по собствена воля огладняваше, по собствена воля ожадняваше, доброволно се страхуваше, доброволно умря”^[4].

Когато Христос позволявал на Своите безпорочни страсти да действат по свойствения за тях начин, те се проявявали точно така както и у нас. Точно като нас Христос изпитвал глад, точно като нас изпитвал жажда, точно като нас се боял от смъртта, точно като нас Той страдал и изпитвал мъки на Голготския Кръст като другите приковани на кръст…

Дякон Кураев твърди, че „с небивала по-рано в никой у людете сила в душата на Христа се надига протест против смъртта, до чиято граница Той се приближил”. Какво значи „с небивала по-рано у людете сила”? Светите отци учат, че в Гетсимания Господ чрез Своята Божествена воля допуснал на Своята човешка воля да се бои от смъртта, за да ни убеди в истинността на възприетото от Него човешко естество, че това естество е съвсем същото като нашето. Затова „с небивала по-рано у людете сила” при Кураев може да означава само че той изповядва у Христа човешка природа, която не е единосъщна с нашата. На практика Кураев пише: „тази смърт, която предстояла на Христос не била обикновена човешка смърт”. И добавя: „аз нямам предвид мъчителността на кръстната смърт”. А в какво тогава се състои нейната необичайност? „Работата е в това, пише Кураев, че всеки човек в течение на своя живот постепенно привиква към смъртта. Нейните кълнове той носи в себе си изначално и отглежда тези кълнове едва ли не през целия си съзнателен живот. Там, където има грях, там е и сянката на смъртта. Човекът още по време на живота си свиква със смъртта. Но Христос не бил свикнал със смъртта. На Него предстояло да влезе в радикално чужд опит”^[5].

Що се касае до свикването със смъртта такъв навик няма как да се изгради у хората, защото всички хора умират само веднъж. Смисълът на това изречение на Кураев несъмнено е такъв, че той също както и древните афтартодокети, не смята човешката природа на Спасителя за смъртна. „Кълновете” на смъртта, тоест смъртността на природата, предполага той, само хората носят „изначално” по причина на своята греховност. И тъй като Христос не е подвластен на никакъв грях, то Неговата природа е чужда на смъртта. Затова и Кураев казва, че на Христос „предстояло да влезе в радикално чужд опит”, тоест опит чужд на Неговата човешка природа”^[6].

Прочитайки тези мои думи, свидетелстващи, че не аз, а самият дякон Кураев изповядва ереста на афтартодокетизма, Кураев пише в книгата си „За нашето поражение”: „В своята втора статия против мен свещеник Пьотр вече e изпаднал в пълен екстаз и у мен му се привижда ереста на „афтартодокетизма”. За опровергаване на тези негови фантазии аз няма да губя време. Първо, за да се убеди човек, че при мен отсъства „еретическо нововъведение”, достатъчно е да сравни моя текст с написаното от Владимир Лоски по този въпрос (вж.: Лосский В.Н. Очерк мистического богословия Восточной Церкви, Догматическое богословие, стр. 278-279). Второ, за читателите на статиите на свещ. Пьотр смятам, и така е достатъчно очевидно, че неговите коментари съвсем не следват логично от моите текстове”^[7]. Така дякон Кураев, препращайки ни към посочените страници от съчинението на Лоски, дава да се разбере, че той мисли също както и Лоски в написаното на тези страници.

На посочените страници от своето съчинение Лоски насочва нашия поглед към вътрешната борба на Христа в Гетсиманската градина, която според неговите думи „често учудва и дори съблазнява някои хора”. Той привежда думите на преп. Иоан Дамаскин за тази вътрешна борба в Гетсиманската градина: „Когато човешката Му воля искаше да избегне смъртта, а Божествената Му воля се съгласяваше с това и го допускаше, тогава Господ естествено се молеше смъртта да Го отмине и бе в състояние на вътрешна борба и страх. Когато Божествената Му воля пожела човешката Му воля да избере смъртта, тогава страданието стана доброволно за нея”.

Лоски коментира тези думи на преп. Иоан Дамаскин по следния начин: „Синът Божий чрез Своята човешка воля се съгласил да приеме смъртта като следствие от греха и платка за греха. Но в Него липсвал „коренът на греха”, следователно Той не бил длъжен да вкуси и смъртния плод. Човекът обаче носи този корен в себе си и смъртта за него е, може да се каже, „естествена”, тоест биологически логична и психологически приемлива в това „по-ниско от природата” състояние, на което Бог преустановил падението и установил някакъв закон – закона на смъртта… Христос обаче, когато се съгласява да приеме ужасното последствие от греха, когато в последните дълбини на Своето слизане в нашите другобитийни бездни Той познава смъртта, вижда как обоженият човек в Него се противи на това „противоприродно” проклятие. И когато собствената воля на Словото, тоест Неговото човешко естество се подчинява, то познава неизказания ужас пред смъртта, защото тя Му е съвсем чужда. Само Христос е познал какво е това истинска смърт, защото Неговото обожено човечество не трябвало да умира. Само Той би могъл да познае цялата мяра на агонията, защото смъртта овладявала Неговото същество отвън, вместо да е вътре в Него, както е при падналия човек – да бъде неотстраним порок на битието смесено с небитие, когато облечената в този порок плът се разпада от болестите и времето”^[8].

Вижда се, че Лоски изповядва, че човешката природа на Спасителя не била подложена на действието на смъртта. За човешката природа на Христа според Лоски смъртта е „чужда; обоженото човечество на Христа не трябвало да умира; смъртта овладявала Неговото същество отвън”, защото нея я нямало в Него, тоест не била присъща на Неговото човешко естество. Смъртта според Лоски е „естествена”, тоест присъща само на човешката природа на обикновените хора, потомците на съгрешилия в рая праотец. Хората носят в себе си „корена на греха”, затова са и смъртни. Но Христос според Лоски, когато „познава смъртта, вижда как обоженият човек в Него се противи на това „противоприродно” проклятие”.

Разбира се, човекът действително носи в себе си „корена на греха” и на практика човекът е наказан със смърт заради първородния грях. Христос обаче наистина не носи в Себе Си този „корен на греха”. Но значи ли това, че само за хората смъртта е „естествена”, тоест биологически логична, а за човешката природа на Спасителя смъртта е чужда, че смъртта я нямало в Него, тоест в човешката природа на Христа, както това се струва на Лоски? Макар Христос да не е причастен на никакъв грях, все пак Неговата човешка природа е смъртна. Смъртта е също тъй присъща на човешката природа на Христа, както тя е присъща на всички хора. Защо Господ по Своето човеколюбие заради спасението на човешкия род от греха, проклятието и смъртта приел върху Себе Си всички естествени и безпорочни страсти, тоест всички безпорочни страсти, присъщи на природата на падналото човечество. „Изповядваме, казва преп. Иоан Дамаскин, че Христос възприе всички естествени и непорочни страсти на човека (ανέλαβεν ὀ Χριστός). Защото Той възприе целия човек и всичко присъщо за човека, освен греха, защото грехът не е естествен и не е посят в нас от Твореца, а възниква от последваща сеитба на дявола в свободната ни воля с наше съгласие и не властва насилствено над нас. А естествените и непорочни страсти не са в наша власт. Те са влезли допълнително в човешкия живот като последица от осъждането за престъплението. Такива са например гладът, жаждата, умората, трудът, сълзите, тлението, бягството от смъртта, страхът, предсмъртната мъка, от която избиват пот и капки кръв, помощта на ангелите заради слабостта на природата и други подобни, които по природа са присъщи на всички хора”^[9].

Преп. Иоан Дамаскин, на чийто авторитет се опира Лоски при излагането на лъжовното си мнение, че смъртта не е естествена за  човешката природа на Спасителя, посочва, че Христос възприел всички естествени и безпорочни страсти на човека; всичко, което по природа е присъщо на всички хора. Освен това, говорейки за Гетсиманската вътрешна борба на Спасителя, преподобният пише, че „когато човешката Му воля искаше да избегне смъртта, а Божествената Му воля се съгласяваше с това и го допускаше, тогава Господ се молеше смъртта да Го отмине и се измъчваше и боеше естествено… изпитваше присъщото на човешката природа”^[10].

На човешката природа на Христа са присъщи същите естествени и безпорочни страсти, които са присъщи и на природата на всички хора. И когато Неговата Божествена воля позволявала на човешката Му воля да изпита тези страсти, тогава те се проявявали в човешката природа на Спасителя точно както и у всички човеци. Точно както всички човеци Христос изпитвал глад, точно така изпитвал жажда, точно така се боял от смъртта.

Лоски пише, че когато човешкото естество на Христа се подчинява на Божествената воля и се съгласява да приеме смъртта, тогава „то познава неизказания ужас пред смъртта, защото тя Му е съвсем чужда”. Но евангелският разказ свидетелства, че когато човешката воля на Христа, укрепена от Неговата Божествена воля, избрала за себе си смъртта, тя вече не изпитвала ужас пред смъртта, както това се струва на Лоски. За това учи и преп. Иоан Дамаскин: „Защото душата на Господа, станал по Свое благоволение истински човек, като почувствала отначало естествена немощ поради чувството, възникнало при раздялата (със земния живот) и като почувствала естествено състрадание към тялото, после, укрепена от Божествената воля, мъжествено решава да отиде на смърт”^[11]. Мъжествено решава да отиде на смърт, а не изпитва неизказан ужас, както това се струва на Лоски!

Ереста на афтартодокетизма е възприел от Лоски не само дякон Кураев. Тази ерес именно от Лоски е възприел прот. Сергий Антиминсов. В своята книга „За богословието на протоиерей Александър Мен”, справедливо критикувайки последния за многобройните изопачавания на православното вероучение, прот. Сергий привежда следния текст от книгата на о. Александър Мен „Синът Човешки”: „Той страдал, както страдат милиони човеци, както страда всяко момче…” Прот. Сергий определя изразеното в това изречение като „лукави еретически мисли”, защото не трябвало да се сравняват страданията на Христа със страданията на който и да било друг човек. „Никой друг човек не е безгрешен, дори младенецът, тъй като всички са получили естеството на падналия Адам, а това естество е причастно на първородния грях… Но Христос нямал у себе си този „корен на греха” и за това не трябвало да вкуси горчивия плод – страданията и смъртта. Той доброволно се съгласил да приеме смърт само от любов към човешкия род. И навярно само с Неговата Гетсиманска молитва, когато Той, бидейки във вътрешна борба до кървава пот, склонил Своята човешка воля да приеме чашата на кръстните страдания. Навярно именно това може да ни помогне да разберем колко трудно, колко противоестествено било за обожения човек да се съгласи да приеме смъртта”^[12].

Макар прот. Александър Мен да е еретик от мащаб, който рядко се среща в историята на Църквата, тъй като той отричал историческото съществуване на нашия праотец Адам, а сатаната за него е само второто начало на термодинамиката (закона за ентропията), но в този конкретен случай правилно пише, че Христос „страдал, както страдат милиони човеци”. Христос на Кръста наистина страдал така, както са страдали всички хора, претърпяващи такова наказание. Страданията и смъртта са естествени, а не противоестествени страсти за човечеството на Христа.

Връщайки се към дякон Кураев, искам да обърна внимание на неговата доста странна философска представа за Христа. Човешката природа на Христа според Кураев е чужда на смъртта, но склонността към греха за тази природа не е чужда. Естествените и безпорочни страсти, каквито се явяват страданието и смъртта, се оказват според дякон Кураев чужди и противоестествени на човешката природа на Христа, а виж, склонността към греха, за която апостолът от името на всички адамови потомци пише: „Аз зная, че в мене, сиреч в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша” (Рим. 7:18-19), тази склонност към греха според Кураев се оказва, че не е чужда на Христа.

следва

<< предишна

Благодатный огонь

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Преп. Иоанн Дамаскин, Точное изложение православной веры, с.196.

[2] Преп. Иоан Дамаскин, Точно изложение на Православната вяра, Книга 2, Глава 22.

[3] Преп. Ефрем Сирии, «Слово на еретиков», 41.

[4] Преп. Иоанн Дамаскин, Точное изложение православной веры, с.186.

[5] Диакон Андрей Кураев. Сатанизм для интеллигенции, т.2, с.172-173.

[6] Лукавый философ на ниве богословия, Сайт «Русского Вестника», www.rv.ru.

[7] Диакон Андрей Кураев, О нашем поражении, с.496-497.

[8] В.Н. Лосский, Очерк мистического богословия Восточной Церкви, Догматическое богословие, М., 1991, с.278-279.

[9] Преп. Иоанн Дамаски, Точное изложение православной веры, с.185.

[10] Пак там, стр.180.

[11] Пак там, стр. 180.

[12] Прот. Сергий Антиминсов, О богословии протоиерея Александра Меня, М., 1993, с.52-53.