В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Според закона даден от Самия Господ още на Авраам, всеки, който желаел да бъде член на народа на Израиля, на избрания от Бога народ, трябвало да бъде подложен на особена кървава операция. Този закон касаел всички лица от мъжки пол. Извършвало се тъй нареченото обрязване. Знакът на обрязването оставал за цял живот. Той напомнял, че този човек се явява член на народа на Израиля.

Но почти всичко, което се извършвало в Стария Завет се явявало само сянка, сочеща нещо, което предстояло да се яви. Старият Завет през цялото време говори за идещия Нов Завет. Много неща, които са се случили в Стария Завет, понякога явно, понякога прикрито, сочели събития, които трябвало да се случат при пришествието на нашия Спасител Иисус Христос и след това.

Тъй и телесното обрязване служело за знак на новото обрезание в Новия Завет, обрезание вече не телесно, а духовно. В какво се състои това духовно обрезание? Господ Иисус Христос нееднократно казвал: „Който иска да върви след Мене, тоест след Господ Иисус Христос в Царството Божие, в божествената слава, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.” Ето това отречение от себе си е духовното обрезание. Но какво значи да се отречеш от себе си? Това значи да се отвърнеш от греха, който така е проникнал в тялото и душата на всеки човек, че да се отхвърли грехът е равносилно на това човек да се отрече от себе си.

Човекът е преизпълнен с всякакви страсти, които са се впили в него, както ракът се впива в тялото на човека и расте за негова сметка и само тежка и болезнена операция може да спаси човека. Тъй и грехът трябва да бъде опериран, да бъде обрязан, тоест човек да го изреже от себе си, за да остане жив и здрав.

Защото както без обрезанието, което се извършвало на осмия ден след раждането на младенеца в Стария Завет човек не можел да влезе в обществото на избрания народ, така и без духовното обрезание християнинът не може да влезе в Царството Божие.

Ние трябва ежедневно, можем да кажем, ежеминутно, да извършваме над себе си тази духовна операция. Ще приведа редица примери, показващи как ние можем да извършваме над себе си духовно обрезание. Ето например човек сяда на масата, подгонва го апетитът и макар той отдавна да е сит, продължава да тъпче стомаха си, а ако може и ще попийне и в края на краищата от човек се превръща в някакво животно. Още по-зле стоят нещата с всички плътски, блудни усещания и пожелания. Така е и при другите грехове.

Човек трябва да осъзнае тези свои пороци и да ги изреже от себе си, като се въздържа от преяждане, пиянство и всякакви блудни деяния, да отреже всички тези неща от себе си. Само че повечето от тези неща човек не може сам да направи със себе си, защото е станал роб на греха, роб на дявола, който се прилепва към всеки грях и разпалва човека, докосвайки се до неговите нерви, до тялото и ако Господ допусне, докосва се и до ума, като го извращава така, че човек може да преяде до такава степен, че после много тежко да страда.

Още един пример. Дошъл ни е помисъл да отидем някъде на празник. Ясно е, че ако човек отиде някъде, при съсед или на друго място, там той със сигурност ще наговори много неща, ще падне в осъждане, може и да се напие и т. н. И ако той в този ден е бил на църква, получил е благодат и душевно облекчение, то отивайки на гости, ще разпилее всичко придобито и ще придобие бесовско състояние.

Затова човек трябва да обреже всички тези греховни помисли, желания и намерения в самото начало. „Шест дена работи и върши в тях всичките си работи, казва Господ, а седмият ден е празник на Господа, твоя Бог”. Затова гледайте в този ден никъде да не ходите, стойте си у дома, четете Словото Божие, застанете на молитва, ако има възможност и обстановката позволява, или пък просто за себе си се помолете, задръжте това духовно настроение, което сте получили в храма, а не тичайте насам-натам, недейте да празнословите, не осъждайте и т. н.

Ето например излезли сме от храма, помолили сме се как да е, вървим си по улицата и какво правим? Гледаме: този е такъв, онзи онакъв, този иде от еди къде си, разглеждаме на кой какъв му е носът, какво му е лицето, кой е красив, кой не е, а и в някой прозорец ще надникнем. И така, докато човек се прибере в къщи, хиляди грехове ще насъбере. Ето този помисъл, който разсейва човека и го кара да гледа, слуша и вижда това, което не трябва, трябва да бъде отрязан.

Ами завистта, лъжата, тщеславието и прочее и прочее?! Колко грехове са се прилепили и впили в човека, ставайки като че част от него и само с голяма болка, с голям труд и призовавайки на помощ името Божие с „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, помогни ми”, само с молитва, напрежение и усилие можем да ги отсечем от себе си.

Ето защо в Евангелието често се казва, че Царството Божие се придобива с усилие и напрежение. Човек през цялото време трябва да бъде внимателен и да вика: „Господи, помилуй”. А какво значи да викаш „Господи, помилуй”? Това значи да бодърстваш, тоест да се наблюдаваш, да се бориш с всяко греховно, не само дело, но и слово, помисъл и усещане, да ги отсичаш, да ги отрязваш от себе си. Сам не можеш – повечето от тези неща ние не можем да извършим, дотолкова сме затънали в грехове – тъй че призови Божието име: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помогни ми!” Така човекът трябва цял живот от младостта до смъртта ежедневно, ежеминутно да се наблюдава, да не дава воля нито на очите, нито на ушите, нито особено на езика, никакви увлечения, да не си позволява никакви мечтания, а всичко лошо да отхвърля от себе си, да отсича, да унищожава с помощта на призоваването на Божието име, името на Господа Иисуса Христа.

С голямо съжаление трябва да кажем, че хората, и то хора разумни като че не виждат това, което е пред очите им и не разбират за какво говоря. Те разсъждават така: ако от време на време посещават църквата, ако прочетат и някой акатист в къщи или псалтир, ако и домашното си правило изпълняват, то те вече са изпълнили всичко и няма по-добри от тях, а ако и някой поклон направят, или полунощница прочетат, то над тях вече няма никой. Те всички осъждат и не виждат, че самите те са пълни с грехове, че през целия си живот никога не са се борили, никога не са се наблюдавали, очиствали себе си, не са се трудили над всичко това. Затова си остават пълни с всякакви грехове: и чревоугодие, и пиянство, и блуд, и всякаква нечистота, завист, гордост, осъждане, празнословие, ненавист, вражда и злопаметство.

Така често човек, бидейки целият изпълнен с всякакви грехове и всяка нечистота, бидейки отвратителен за Господа, смята себе си за праведник, защото ходи на църква и понякога чете псалтир и акатист. Но нима в това се състои всичко? И акатистите, и богослуженията, и молитвите, и постите – всичко това е дадено, за да помогне на човека да изтръгне от себе си всяка нечистота, да му помогне да обреже себе си, като вземе върху си кръста на борбата с греха.

И Господ помага в това, изпраща помощ във вид на неволни скърби. Не може човек например да пребори чревоугодието, пиянството, или блудодеянието – Господ изпраща болест. Гордее се човек или се тщеслави – Господ го унижава пред всички така, че в очите на хората той става последният човек.

Ако един човек-християнин е привързан към земното и всички свои сили, всички мечти насочва към това да придобива по праведен или неправеден начин, чрез кражба или измама, чрез всякакви средства, да придобие земно благополучие, тогава Господ отнема и всичко това, което вече има. Така към нашите трудове, в нашата собствена борба с греха, Господ прибавя още и неволни скърби като помощ в тази борба. Кръстът на всеки християнин е направен от тази постоянна борба плюс неволните скърби.

Ако християнинът действително разбира своето предназначение и значението на скърбите, тогава той безропотно ще носи своя кръст. А ако той не разбира това, ще започне да роптае, ще започне да съди Самия Господ: защо на мен Господ изпраща скърби, болести и подобни неща, нима аз съм по-лош от останалите – и така остава вън от Божието Царство.

Така е и в Евангелието – вие виждате, че Господ постоянно говори, че трябва да бодърстваме, да следим за себе си, да носим своя кръст на борбата с греха и претърпяването на скърбите, за да се отречем по този начин от себе си. Ако Самият Господ заради нас е бил разпнат на кръста и заради нас е станал Агнеца Божий, Който взима върху Си греха на света, ако Той е пострадал за нас, то и ние християните сме длъжни да понесем своя малък кръст и да пострадаме в борбата с греха за очистване на себе си, за да станем достойни да влезем не в някакво място на земята, а в самото Царство Божие, да влезем в общение с Господа, да станем синове Божии. Но за това е нужно да положим труд, нужно е да възлюбим Господа, трябва да Му благодарим, да Го молим, щото Той да ни помогне да се очистим от своите грехове и да ни даде сили да понесем своя кръст до края на живота си.

И подобно на това, както Господ от кръста слязъл в гроба, а след това възкръснал, така и на нас ни предстои от кръста си да отидем всеки в своя гроб, за да преминем към Господа във вечното възкресение. Така ние трябва през целия наш земен живот да се отричаме от себе си, да обрязваме в себе си всеки грях, да носим без ропот, а с благодарност кръста, който Господ е възложил върху нас, да Го молим да ни помогне да изживеем живота си по християнски, по християнски да умрем и да наследим Царството Божие, приготвено за всички истински последователи на Христа от създание мира, където всички ще просияят като слънца, чрез неизречената радост на Божествената Светлина. Амин.

1963 г.

Проповеди игумена Никона (Воробьева)

Превод: прот. Божидар Главев