Религиозният модернизъм в Русия има повече от сто години либерална история, преминаваща през религиозната философия, изтънченото интелигентско „боготърсене“ и литургичното „творчество“ до напълно определения религиозно-политически инструментариум на съвременния западен глобализъм. Или ако използваме известното понятие на теоретика на информационните войни, Джоузеф Най, руският религиозен модернизъм днес може да се разглежда като „меката сила“[1] (soft power) на глобалния либерализъм.
„Неохристиянството“ се измисляло по време на интелигентски обеди. Зинаида. Н. Гипиус, Дмитрий В. Философов и Дмитрий С. Мережовски. Религиозно-философско събрание в Санкт Петербург
Първоначално религиозният модернизъм в Русия се свързва с движението „Новото религиозно съзнание“ (НРС), зародило се в периода 1901-1903 г. на петербургските религиозно-философски събрания (ПРФС) под покровителството на митрополит Антоний (Владковски) и неизменното председателство на епископ Сергий (Страгородски). Йерарсите се надявали да намерят общ език с интелигенцията, но това не се случило. През 1903 г. след изобличителното слово на св. прав. Иоан Кронщадски („За стария и новия път на спасението“), с указ на К. П. Победоносцев ПРФС е закрито като развъдник на доморасъл гностицизъм. Но в периода между двете руски революции наследник на „неохристияните“ става петербургското религиозно-философско общество (ПРФО), в което влизат видни представители на интелигенцията от Сребърния век[2] (Д. Мережковски, З. Гипиус, Д. Философов, Н. Бердяев, В. Розанов, С. Булгаков, В. Иванов, А. Карташев и др.).
Паралелно в периода 1905-1907 г. това се съпровожда от реформаторската дейност на част от петербургското духовенство – „групата на 32-мата свещеника“, по-късно преобразувана в „Съюз за църковно възраждане“. Много водачи на бъдещото обновленческо движение на двайсетте години получават идейната основа за своята последваща разрушителна дейност благодарение на ПРФС, ПРФО и „Съюза за църковно възраждане“. Либералният уклон в посока към последния остро се усеща на Поместния Събор (1917-1918), особено в областта на изискванията за богослужебни реформи. По Божия милост тези проекти така и остават нереализирани (за което „активно скърбят“ съвременните обновленци-модернисти)[3].
„Западничеството“[4] може да се проследи при всички реформатори. Обновленците, като например бившия епископ Антонин Грановски, смятали себе си за руските „лутерани“ – протестанти от източния обред. Активистите на НРС и религиозната интелигенция се вдъхновявали от идеите на католическите модернисти от края на XIX в. и еволюционната теория за „догматическо развитие“ на английския кардинал Джон Хенри Нюман.
След революцията през 1917 г., вече в емиграция, бившите деятели на НРС институционализират модернисткото направление в руското православно богословие, като създават в Париж богословския институт „Св. Сергий“. Не се крие фактът, че протестантско-масонската организация ИМКА (YMCA - Young Men’s Christian Association – Младежка християнска асоциация) оказва финансова подкрепа при откриването на института през 1925 г. В „евлогианския разкол“ на РПЗЦ активно влага средства председателят на ИМКА - Джон Мот, американски масон, инициатор за създаването на Световния съвет на църквите, който бил изпратен от Удроу Уилсън в Русия със специална мисия по време на Февруарската революция[5] в състава на групата, водена от Е. Рут – един от основателите на CFR[6].
Именно ръководството на ИМКА настоява да бъдат утвърдени като водещи професори на института „Св. Сергий“ о. Сергий Булгаков, В. В. Зенковски и Н. А. Бердяев, които в миналото са били активни деятели на НРС, убедени антимонархисти и идеолози на „нетрадиционното православие“. „Парижката школа“ оказва значително влияние върху руските емигранти: тя акумулира всички либерални настроения между тях; съдейства за преминаването на части от руските задгранични енории под юрисдикцията на Вселенския патриарх и получаването на автокефалия за Православната църква в Америка (ОСА); активно участва във въвличането на православните християни в икуменическото движение и в преразглеждането на традиционните богословски доктрини.
Размиването на традиционните форми на православната идентичност върви даже между руската емигрантска младеж по пътя на подмяна на подобаващото свидетелство за Православието пред лицето на инославния Запад с „общохристиянската“ мисионерско-социална дейност. Ставайки едно от подразделенията на световната ИМКА, руското студентско християнско движение (РСХД), работейки в задграничните православни енории, провежда „мека“ обработка на съзнанието на младото поколение руски емигранти. Проповядвайки индивидуалистичен, протестантски подход към религията, РСХД свежда догматичните различия между източното и западното християнство до нивото на исторически недоразумения и включва руската емигрантска младеж отначало в контекста на глобалното „общо християнство“, а след това – в системата на западните „общочовешки ценности“.
На това поле се труди и известната представителка на „революционното монашество“ монахиня Мария (Скобцова). Съмнителното „богословие“ на бившата есерка[7], изразено в разпространената в неообновленческите кръгове нейна работа „Типове религиозен живот“, се допълва от практическата пропаганда на идеите на ИМКА в православните общини на Естония, където тя пътува заедно с В. В. Зенковски. Образът на майка Мария, окончателно доизграден с трагичната й кончина във фашистки концлагер, става символ на модернистката „святост“. При това се потулва фактът, че даже арестът й от френското Гестапо има много малко общо с мъченичество за вярата. Монахиня Мария заедно с о. Димитър Клепинин издавала фалшиви справки за кръщение на некръстени евреи, т.е. занимавала се с подправяне на документи.
Американският филантроп Джон Мот (отляво) давал пари за всичко „добро“: за Февруарската революция, за „парижката школа“ (на митр. Евлогий (Георгиевски) – вдясно), за подкрепа на ИМКА (на майка Мария (Скобцова) – в средата), за откриване на Световния съвет на църквите през 1948 г.
Ярко изразената „еврейска тема“, икуменическата „откритост“ и смъртта в концлагер (също обрасла с „легенди“) обуславят скандалната й „канонизация“ от патриарх Вартоломей през 2004 г. Канонизацията на съмнителната „светица“, която след това никоя от Православните поместни Църкви не е признала, и до днес се разглежда както от църковните консерватори, така и от либералите като канонизация на църковния модернизъм, икуменизъм и „парижко богословие“.
Институтът „Св. Сергий“ и свързаните с него структури (YMCA-Press, РСХД) информационно поддържат съветските дисиденти и либерално настроените кръгове на РПЦ – покойните о. Александър Мен и Глеб Якунин, нинездравстващите о. Георги Кочетков, о. Александър Борисов и о. Владимир Лапшин. Неотдавна починалият главен редактор на „Вестник РХСД“ Никита Струве много активно се изявяваше с антируска либерална риторика, като при това се занимаваше с обширна издателска дейност в Русия посредством фонд-библиотеката „Руское Зарубежье“. Н. А. Струве беше известен в началото на 60-те години на миналия век със сътрудничеството си с нацисткия колаборационист Борис Филипов (Филистински) в издаването съчиненията на Манделщам и Волошин, действаше като твърд противник на канонизацията на Царското семейство и води борба срещу предаването на храма в Ница на Русия.
В постсъветския период модернисткото богословие на „парижката школа“ активно се популяризира в духовните семинарии и богословските факултети на Московския Патриархат. Най-крайните либерално-модернистки тенденции, свързани с „парижкото богословие“, активно и системно се разпространяват в Русия от свещ. Георги Кочетков и създадения от него институт „Св. Филарет“ (СФИ), както и от мрежата на „преображенските братства“, която той ръководи. Освен откритата икуменическа позиция, неообновленческите идеи и създаването на паралелна йерархия (кочетсковски „братства“ са се размножили в десетки епархии на РПЦ и не се подчиняват на епархиалния архиерей, а лично на о. Георги!) в дейността на СФИ може да се проследи отчетлива обществено-политическа насоченост към западния либерализъм, идеологията на „правата на човека“ и гражданското общество.
СФИ притежава много от характеристиките на западна агентурна мрежа, на чуждестранна нетърговска организация, по подобие на забранения в Русия фонд на Сорос. Религиозно-политическите бои тук са доста ярки. Даже може да не припомняме такъв незначителен епизод в „блатното дело“[8] като косвената подкрепа от страна на СФИ на политическия „пърформанс“ на Pussy Riot. И акцията на „солидарност“ с кощунничките, проведена от преподавателката в СФИ И. В. Карацуба[9] не беше осъдена от ръководството на института. Несистемната либерална опозиция знаеше на кого от православните либерали в образованието да се опре. Зубов – от МГИМО, д. Кураев – от МДА, о. Митрофанов – от СПбДА, Карацуба – от СФИ при одобрителното мълчание на о. Кочетков.
Антируското сътрудничество на СФИ се проследява и по напълно достъпния списък на Попечителския съвет на това заведение, където влизат известни униати-йезуити: Робърт Тафт, Ернст Зутнер и Мигел Аранц. Известният „икуменист в запас“ щатният епископ на Американската автокефална църква (ОСА) Серафим (Сигрист), който работи като инструктор в The Interweave Community, също е член на Попечителския съвет на СФИ. Ще напомним, че The Interweave Community е американска междуконфесионална религиозна организация, която предлага смесица от източен окултизъм, оздравителна гимнастика, сексуална йога, протестантски, иудейски, мюсюлмански и будистки религиозни учения.
Свещ. Кочетков тясно си сътрудничи с Финландската Православна Църква, която е автономна структура (със съмнителна канонична репутация) на Константинополската патриаршия и която не само прие западната пасхалия и икуменическия курс на православно-лутеранския „диалог“, но и която открито проявява „търпимост“ към содомитите.
След „Критския събор“ СФИ само усили своята икуменическа агентурна дейност. В началото на юли 2016 г. свещ. Кочетков взе участие в Конгреса на междуконфесионалното християнско съобщество „Християнски общини и движения. Заедно за Европа“, проведен в Мюнхен по инициативата на германската ИМКА и католическата икуменическа община на св. Егидий и под егидата на институциите за тотална либерализация – ЮНЕСКО, Съвета на Европа и Европейския парламент.
На фона на давещата се в мигранти Германия, призивите да се усили толерантността и да се създаде „антикризисно християнство“ изглеждаха като добре режисиран постмодернистки спектакъл, в който кочетковската секта преднамерено беше възприемана като представител на цялото руско Православие. „Благословията“ дадена на участниците в Конгреса от папа Франциск и патриарх Вартоломей по видео връзка ще вдъхнови преди всичко руските неообновленци за нови „подвизи“ в мрежовата война на „петата колона“[10].
„Ветеранът“ на неообновленството свещ. Георги Кочетков на икуменическия Конгрес в Мюнхен както обикновено руга съветското минало и изрази надежда в светлото „междуконфесионално“ бъдеще
Както НРС и обновленците преди сто години, така и СФИ и църковните либерали днес, без да отхвърлят формално православните догмати, съдействат за промяна на традиционното църковно съзнание, което по своята същност представлява заличаване на руската православна идентичност, т.е. идеологическа диверсия от страна на глобалните либерални сили. Модернизмът в Православието от религиозно-философско явление вече отдавна се е превърнал в мрежова война в света, която се води от Запада срещу Русия с инструментите на „меката сила“, атакувайки традиционната опора на руската държавност – Руската Православна Църква. А на война е като на война, особено пък във време на духовна война – нищо лично.
Благодатный Огонь
Превод: Даниела Димитрова
[1] „Силата – това е способността да променяте поведението на другите за получаването на това, което желаете. Основните методи за целта са три: принуда (пръчката), плащане (морков) и привличане (мека сила)“ (Nye J., Jr. Think Again: Soft Power // Foreign Policy, 2006, February 23) – бел. прев.
[2] Сребърен век – образно название на период в историята на руската поезия, който се отнася към началото на XX век, по аналогия със Златния век (първата третина на XIX век). Като автори на термина се смятат философът Николай Бердяев и поетите и критици Николай Оцуп и Сергей Маковски. Известни писатели от този период са Анна Ахматова, Александър Блок, Марина Цветаева, Сергей Есенин, Владимир Маяковски, Борис Пастернак и др. – бел. прев.
[3] За жалост вече не е точно така. В момента в РПЦ се разработва документът «Оптимизиране на практиката за извършване на богослужението в енориите». Неговото съдържание разкрива, че се готви изхвърляне на Типикона и замяната му с богослужебни правила, които всеки епископ трябва да въведе в своята епархия. Правилата ще бъдат съобразени с местните особености и традиции, а също и с желанията на отделните енории (повече тук) – бел. ред.
[4] Социално-философско течение в Русия, съществувало през 40-50-те години на XIX в., чиито представители смятали, че Русия трябва да се развива по западноевропейски модел – бел. прев.
[5] Февруарската революция от 1917 година е антимонархическа буржоазна революция в Руската империя, в резултат на която е свалена монархията и е установена република – бел. прев.
[6] CFR - небезизвестният Съвет за чуждестранни връзки/Съвет за международни отношения, който представлява една от най-влиятелните НПО и тинк-танк в САЩ. Подробности за разрушителната му дейност тук – бел. ред.
[7] есер - лице, което членува в създадената в 1902 г. политическа партия на социалреволюционери, която участва в Октомврийската революция през 1917 г., а после е обявена за контрареволюционна, дребнобуржоазна, анархистична и терористична организация; социалист-революционер - бел. прев.
[8] В „Блатното дело“ се разследват масовите безредици и случаи на насилие спрямо представители на правоохранителните органи на Блатния площад по време на протеста „Марш на милионите“ през май на 2012 г. – бел. прев.
[10] Терминът „пета колона“ се появява в началото на октомври 1936 г., по време на Гражданската война в Испания, когато франкисткият генерал Емилио Мола заявява пред журналисти, че той е повел войниците си в четири колони към Мадрид, и че в Мадрид има и „пета колона“, която ще подкопае усилията на Републиканското правителство отвътре. От този момент словосъчетанието „пета колона“ става нарицателно и по правило носи в себе си отрицателен смисъл, явявайки се синоним на „предателство отвътре“ – бел. прев.