Критика върху книгата на д-р Ив. Г. Панчовски — „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието”

„Ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение.”

2 Тим. 4:3

В тропическите страни има цветя, които са прекрасни на вид, но със силно отровен дъх, тъй че, приближиш ли се до тях и подишаш ли по-дълго време аромата им, падаш в несвяст и умираш. Също така има и книги, които на вид бликат от прекрасни идеи, но чийто дъх е не по-малко отровен от онзи на пленителните тропически цветя. Пчели­те не отиват на всяко цвете, защото имат здрав и неповреден усет и различават полезните от отровните цветя. Но човекът, чието същество е дълбоко повредено от греха, лесно може да хареса и най-пакостните идеи. Това особено важи за идеите из областта на религията. Докато човек е жертва на заблудите, не може да намери нито истинския път на живота си, нито верния отговор на въпроса за смисъла на земното съществувание, нито средствата и силите за постигане целите на своето високо предназначение. Затуй борбата за истината е тъй наложителна и първостепенна по своята важност.

Крайната и най-висока цел на човешкия живот е спасението, отиването при Бога. За да ни помогне да постигнем това спасение, Божият Промисъл отначало досега не е престанал да ни насочва по пътя на истината, която по думите на Спасителя, единствена може да ни направи свободни (Иоан 8:32), да ни освети (Иоан 17:19) и по тоя начин спаси. Със същата цел Бог е определил във ветхозаветната епоха един народ да бъде носител на истинското богопочитание, дал му закони и наредби, разкрил му волята Си и чрез велики богопросветени мъже — праведници и пророци — му съобщил откровението Си, което било от тях и записано в Библията. И след всичката тази дълга подготовка, „когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден)” (Гал. 4:4), Който да доразкрие на човеците Божествената истина, да ги освободи от робството на заблудите (Иоан 8:36), да им посочи дявола като „лъжец и баща на лъжата” (Иоан 8:44) и накрая да умре дори на кръст за спасението на цялото човече­ство. Знаейки обаче, че дяволът и сега ще се мъчи да отклонява хората от пътя на истината и спасението, Иисус Христос основа Църквата Си, повери я под ръководството на Учителя, Духа на истината (Иоан 15:26), за да ста­не самата тя твърда канара, о която да се разбиват всички заблуди и лъжеучения на погрешния човешки разум и за да бъде тя, по думите на божествения св. ап. Павел, „стълб и крепило на истината” (1 Тим. 3:15).

И ето, от апостолско време до днес какви ли не за­блуди са се появявали, какви ли не лъжеучения буреносно са се надигали против Църквата, но всички те като прах са се разпръсвали, а светата богооткровена истина, пазена ка­то безценно съкровище в непокътнатост и цялост единст­вено в светата православна Църква, и до днес сияе в света със своя божествен, спасителен блясък.

Според великия руски пастир и светец о. Йоан Кронщадски истинската Църква е една — Източно Православната, „защото другите изповядания, неправославните", по неговите думи, „държат истината в неправда” (Рим. 1:18), т. е. прибавили са към истината суемъдрие и лъжа"^[1]. Затова те не могат да бъдат спасителни. Ако това важи за другите, все пак християнски вероизповедания, то какво да кажем за разните езически суеверия, еретически измис­лици, и разните безбожнически философски учения! Ясно е, че те се явяват като съвсем пагубни.

Истината играе първостепенна роля в спасението на човека. Тя съвсем не е маловажна. Изразители на истината в религиозната област са догмите на Църквата. Те са за спасението това, което са математическите аксиоми и фор­мули за строежа на сложните машини и огромните зда­ния. Една малка грешка в изчисленията може да докара в строителството до фатални катастрофи. Също така е и в религиозната област. Една заблуда, на вид от най-невинен дори характер, може да погуби. Лъжата е пагубна, защото е от сатаната. В лъжата като в своя родна сфера присъства сатаната, както и в истината живее Духът на Исти­ната, Който изхожда от Отца^[2]. Затуй и Спасителят възве­стява, че истинските поклонници трябва да „се покланят на Отца с Дух и с истина” (Иоан 4:23). Който се отклонява от истината, следва подир сатаната и поради това не може да дойде при Бога. С тоя факт се обяснява светоотеческият израз, че „една лъжлива мисъл е достатъчна, за да доведе до ада"^[3]. С тоя факт се обяснява и безпощадността на апостолската Църква към лъжеучителите и техните лъжеучения. Още св. ап. Павел, който написа най-хубавите думи за любовта (1 Кор. 13 гл.), и който от голяма любов даже сам е бил готов да пожертва своето спасение за спасението на другите (Рим. 9:3) е изрекъл жестоката на пръв поглед угроза: „Който ви благовествува нещо по-друго от това, що приехте, анатема да бъде" (Гал. 1:9), т. е. проклет, отлъчен от Църквата и благодат­та. Защо ли? Защото, според апостола, такъв и себе си погубва като изопачител на вярата, а и за всички прелъс­тени от лъжеучението му става причина за вечна гибел (Гал. 5:20-21). Така е постъпвала св. Църква и по-късно през всички векове на борбата си с еретиците и изопачителите на благовестието Христово. През време на тая своя борба тя е определила и оформила навеки богооткровената истина в ония православни догми, които са за спасението това, което са, както видяхме - математическите истини в областта на сложното строително изкуство.

За някои не е ясно, защо са необходими догматиче­ски определения, щом в св. Писание се съдържат всички необходими за спасението ни истини. Вярно е, в св. Писа­ние са дадени божествените истини, нужни за спасението ни. Но поради нашата греховност, ние не можем да разбираме сами по себе си правилно богооткровените ис­тини. За тая цел се иска дълбока вяра, чисто сърце и свят живот. Мнозина, не притежаващи тия качества и тъл­куващи с горда самоувереност Словото Божие, дотолкова са го изопачавали, че са ставали основатели на съдбоносни за тях и последователите им ереси. Именно за да предпази вярващите от еретически заблуди, св. Църква е прибегнала към неотменимата догматическа формулировка на своята вяра. А гаранцията, че св. Църква правилно е схванала, изтълкувала и формулирала истините на вярата, са светите отци. Поради дълбоката си вяра, светия си живот и чистите си сърца те са били боговидци (Мат. 4:8), богоносци, съсъди на благодатта, храмове на живия Бог, жилища на онзи Дух на истината, под Чието благодатно ръководство те правилно са разбирали Словото Божие. В тях, както и в св. апостоли, е действувал Светият Дух. А Светият Дух, по Христовото свидетелство, е източник на всяка истина… За­това св. отци се явяват за нас като правилни тълковници на Св. Писание и като единствен критерий за истинското му разбиране^[4]. Св. Църква е изработила всичките си дог­ми въз основа на техните съчинения, което се вижда от деянията и формулировките на Вселенските Събори. Всич­ко онова, което е било съгласно с учението на св. отци, Църквата е приемала като неоспорима истина, а което не е било съгласно с него, отхвърляла е като ерес. Оттук става понятно, защо св. Църква на Пето-шестия (или Трулския) събор строго е определила при ежедневните проповеди да не се изяснява Словото Божие другояче, освен „както са изложили (това) светилата и учителите на Църквата в своите писания" (19 правило).

Всичко това показва, че един православен богослов, ако иска да остане такъв, е длъжен да подчинява своите религиозни възгледи на Библията и на светоотеческото уче­ние, което е критерий на истината. „Защото научното богословие, което няма като своя изходна точка светооте-ческото учение и дори се противопоставя на това учение, може да бъде само еретическо.”^[5]

Тия елементарни правила е пренебрегнал д-р Ив. Г. Панчовски, когато е писал своята книга „Модерният чо­век пред живота, смъртта и безсмъртието”. Вместо да след­ва Словото Божие и светоотеческия авторитет, той е предпочел да се води от вкусовете и разбиранията на слабия, ограничен и грешен човешки разум и със собствени усилия, без да се допитва до мнението на св. православна Църква, е пожелал да разреши такива важни въпроси като въпро­са за смисъла на живота, за значението на религията, за живота зад гроба, за ада и неговата вечност и пр. Оттам са се и появили в съчинението му всички ония фатални грешки и заблуди, които ние ще се постараем да посочим в настоящия критичен отзив и които правят иначе увлека­телно написаната му книга крайно опасно отровно цвете. Нашата задача ща бъде да преценим основните идеи на книгата от православна гледна точка, да посочим тяхната несъстоятелност и да разкрием всичката им гибелност.

следваща >>

Списание „Православен мисионер”, 1946 г., кн. 1.

[1] Иером. Методий, О. Йоан Кронщадски, Сливен 1938 г.. стр, 356.

[2] Прот. Б. Молчанов, Тайна беззакония и Антихрист, 1938, стр. 34.

[3] Ibid. стр. 14.

[4] Архиеп. Серафим, Новое учение о Софии, Премудрости Божией, София, 1935 год. стр. 5.

[5] Архиеп. Серафим, Защита софианской ереси прот. С. Булгаковым, София, 1937 год., стр. 118.