Джордж Демакопулос

Доктор Джордж Демакопулос от Фордъмския университет публикува неотдавна на сайта на Гръцкия архидиоцез на Америка статия озаглавена „Православният фундаментализъм”. Бих желал да обърна внимание на някои проблеми свързани с тази статия.

Ще започна с това, че авторът изобщо не обяснява какво точно има предвид под термина „фундаменталист”. Този термин в първоначалното си значение е свързан с онези консервативни протестанти, които в отговор на модернистките тенденции в основните протестантски деноминации огласили пет фундаментални (могат да бъдат наречени дори „минимални”) положения на вярата, към които християните би трябвало да се придържат:

1. Боговдъхновеност и непогрешимост на Свещеното Писание.

2. Божествено достойнство на Иисус Христос.

3. Непорочно зачатие на Христос.

4. Изкупителна, заместителна жертва на Христос на Кръста.

5. Телесно възкресение на Христос и Второ Негово пришествие в тяло на земята.

По-късно терминът „фундаменталист” (започвайки от 1979 г., около времето на кризата със заложниците в Иран) бе прикачен към радикалните ислямисти и оттам нататък към всички, изразяващи консервативни позиции във всяка религия.

Аз считам, че това разширяване обхвата на термина не беше случайно. То представляваше опит да бъдат свързани консервативните християни като Джери Фалуел и неговата обществена група „Морално мнозинство” с личности като аятолах Хомейни и Осама бин Ладен и това бе направено по вътрешно-политически съображения. След това терминът престана да има някакъв особен смисъл, като се използваше най-вече като синоним на „глупав” и това изглежда е основното значение, в което го използва д-р Демакопулос.

Д-р Демакопулос прави известна връзка с първоначалното значение на термина, когато пише: „Православният фундаментализъм, също както и другите фундаменталистки движения, свежда цялото богословско учение до набор от богословски аксиоми, след което започва да мери достойнството на всичко друго според този набор”.

Проблемът тук е, че авторът не е посочил никакъв пример, а самото твърдение е просто невярно. Ако вземем например гръцките старокалендарци, които изглежда са сред най-подходящите кандидати за попадане в категорията, визирана от д-р Демакопулос, може да се каже, че календарният въпрос се използва от тях като лакмус, но едва ли би могло да се каже, че според тях това е единственото изискване, за да бъде човек истинно православен. Всъщност грешката на гръцките старокалендарци не е, че имат минималистко разбиране за Православието, а точно обратното – те са максималисти, които смятат за изключително важни въпроси, които не би трябвало да са причина за прекъсване на евхаристийно общение. Дори сред самите старокалендарци има разделения по много въпроси. Тъй че на практика те очертават тенденция съвсем противоположна на протестантските фундаменталисти, които наистина се съсредоточават върху минимума на вярата за християнина. И на практика именно „православните” модернисти са тези, които обикновено свеждат „есенцията” на православната вяра до някакъв най-малък общ знаменател, така че те са доста по-близо до фундаментализма, ако се има предвид оригиналното значение на термина.

Д-р Демакопулос по-нататък заявява: „Ключовата интелектуална грешка на православните фундаменталисти е в предположението, че светите отци на Църквата са били в съгласие по всички богословски и етични въпроси”.

Не подхожда на професор по богословие в престижен университет да превръща противниците си в сламени човеци^[1], с които после лесно да може да се справи. Ако наистина това беше ключовата интелектуална грешка, бих искал да намеря поне един човек, който да подхожда на неговото описание. Съмнявам се, че дори най-тесногръдият старокалендарец би твърдял, че „светите отци на Църквата са били в съгласие по всички богословски и етични въпроси”.

След това биваме осведомени, че: „Обикновено тази тенденция се проявява в обвинения към лица, институции и дори цели клонове на Православната Църква, че не съответстват на нечий собствен стандарт за православното учение”. Интересно защо св. Марк Ефески не е смятан за „православен фундаменталист”, задето е прекъснал общение с онези, които не се оказали в съответствие с това, което за светителя било стандарт за Православие. Може би отговорът ще е, че св. Марк не е бил интелектуален примат, но очевидно е, че има граници, нарушаването на които позволява такъв вид реакция, тъй че въпросът не е в това дали някой се явява фундаменталист, понеже признава съществуването на такива граници, а в това каква е допустимата реакция при тяхното нарушаване, но статията не дава отговор на този въпрос.

След това авторът привежда примери, с които лесно да катурне създадения от самия него сламен човек:

„И наистина един внимателен прочит на християнската история и богословие дава ясно да се разбере, че някои от най-влиятелните светци на Църквата са имали несъгласия помежду си, понякога твърде остри. Св. Петър и св. Павел са били в несъгласие по въпроса за обрязването. Св. Василий и св. Григорий Богослов са имали противоречие по въпроса кой е най-добрият начин да се признае божествеността на Светия Дух. А св. Иоан Дамаскин, който живял в манастир на територията на Ислямския халифат, изоставил съществуващата дотогава химнографска традиция и развил нова система, която удовлетворявала нуждите на неговата общност.”

Тук отново попадаме на хаотични преувеличения. Къде пише, че св. Петър и св. Павел са били в несъгласие относно обрязването? Виждаме, че те са в пълно съгласие по този въпрос в 15 глава от Деянията на светите апостоли. По-скоро тук се има предвид 2 глава от Посланието до Галатяни, но в този текст няма несъгласие относно обрязването. Св. ап. Павел критикува това, че св. ап. Петър лицемерил, когато бил сред обрязаните, но няма никакви податки, че двамата са били в несъгласие относно самото обрязване. Св. Павел не бил съгласен само с поведението на св. Петър и неговата колебливост и го изобличил в лицето пред всички (Гал. 2:11-14). Няма никакви сведения нито в този текст, нито в Свещеното Предание за несъгласие или раздор между двамата апостоли по този въпрос. Това е по-скоро пример, че дори велик светец може временно да изпадне в грешка.

Преувеличено също е и твърдението, че „св. Иоан Дамаскин изоставил съществуващата дотогава химнографска традиция”. Каква била тази химнографска традиция? Такава, че старите песнопения в службите не се заменяли с нови, а просто новите били добавяни към тях, в резултат на което с течение на времето някои от старите песнопения просто отпаднали. Ако вземем текстовете, които използваме сега за каноните на утренята, то първоначално тези химни се пеели заедно с библейските песни, които представляват по-древни богослужебни текстове, предшестващи създаването на химните. С времето се разпространила практиката библейските песни да се изпускат и да остават само тропарите на каноните, които били съставени да се пеят с тях, макар старата практика да се е запазила донякъде за делниците на Великия Пост^[2]. Следователно да се твърди, че преп. Иоан Дамаскин е изхвърлил всичко преди него, просто противоречи на фактите.

Има също известна разлика, когато един светец като преп. Иоан Дамскин въведе нещо ново в литургичната практика от това да го прави комисия съставена от пушещи цигара след цигара „богослови”. Например гръцката практика да се възглася „Със страх Божий, вяра и любов пристъпете” представлява промяна на оригиналния възглас „Със страх Божий и вяра пристъпете”. Но доколкото ми е известно тя е въведена от отците коливади. Зная, че св. Иоан Шанхайски и Сан-Франциски също се е придържал към тази практика. Аз съм склонен да последвам тези светци заради тяхната мъдрост, но в същото време съм в правото си да се отнасям резервирано към промените въвеждани от хора, които може и да са много интелигентни, но не са от обществото на тези светии.

Д-р Демакопулас продължава с още по-големи преувеличения, заявявайки: „Важно е да се разбере, че православните фундаменталисти подкрепят своя тесногръд прочит на светите отци на Църквата с допълнителни лъжи. Най-използваната от тях е, че монашеската общност винаги е била пазител на православното учение. Друго твърдение е, че светите отци били анти-интелектуалци. Трето – че принадлежността към светоотеческата традиция изисква противостоене на всичко западно”.

Макар да е истина, че монашеството в повечето случаи е било крепост на Православието, аз не познавам хора, които биха казали, че това винаги и навсякъде е било така. Съмнявам, се, че може да се посочи и един човек, който сериозно да твърди, че светите отци били анти-интелектуалци. А първият пример, който ми идва на ум за човек, който твърди, че светоотеческото учение изисква „противостоене на всичко западно”, е о. Иоан Романидис заедно с неговите почитатели. Но дори те не биха изрекли такова плоско твърдение като това тук, и освен това не мисля, че о. Иоан Романидис е бил анти-интелектуалец.

А когато д-р Демакопулос заявява, че „като превръща традицията в политическо оръжие, идеологът мами тези, които не са склонни да поставят под съмнение авторитета на своите религиозни водачи”, би било от полза, ако беше привел някакви примери или назовал конкретни имена, за да знаем какво или кого има предвид.

Освен това не съм сигурен, че „значимостта на светите отци се състои в тяхното искрено и напрегнато търсене на Бога, за да могат после да Го споделят със света”. Ако това наистина беше така, не виждам по какво те биха се отличавали от Лао Дзъ, Гаутама Буда, Сократ или Мохамед. Тяхното значение е в това, как те са обяснили, ясно определили, предали нататък и твърдо защитавали „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите” (Иуда 1:3). Те не са били просто някакви умни и искрени хора, а светии, които са приели вярата на апостолите и са я предали нататък без изменения. И те са вършели това пред лицето на новите предизвикателства към вярата, обогатявайки Църквата със своите слова, личен пример и живот съобразно вярата. Благодарение на тях ние по-добре разбираме вярата си, но това не е някаква нова или различна вяра.

Статията завършва с призив към действие: „Време е православните йерарси и народни водачи високо да прогласят, че скъпоценното значение на светите отци не се състои в някакво робско покорство и придържане към набор от вкаменели идеи използвани за самореклама”. Не виждам само как православните йерарси и народни водачи могат да отговорят на този призив дори и да искаха, защото д-р Демакопулос изобщо не е посочил кого или какво точно има предвид.

Ако бе посочен някой, който наистина да отговаря на описаното в статията, аз мисля, че той би заслужавал критика. Но нека да говорим конкретно, а не да се замеряме с безсмислени фрази, които целят да ни убедят, че има някакво идейно съгласие между консервативните евангелски протестанти, някаква неопределена група от православни християни и терористите джихадисти, които режат глави или пребиват с камъни всеки, който не е съгласен с тях.

Допълнение: Скоро научих, че статията на д-р Демакопулос е била насочена срещу конференцията „Патристическото богословие и пост-патристическата ерес” проведена в Пирея, Гърция, на 15 февруари 2012 година. Целта на тази конференция до голяма степен била да отговори на конференцията в Богословската академия във Волос през юни, 2010 година, провела се под надслов „Нео-патристичен синтез или пост-патристично богословие: Може ли Православното богословие да бъде контекстуално?”. [Сред организаторите на Волоската конференция е и православната катедра към Фордъмския университет, преподавател в която е самият д-р Демакопулос. Известно е, че Фордъмският университет е управляван от Йезуитския орден на католическата църква - бел. прев.] Сред участниците на конференцията в Пирея пък са протопрезв. Георги Металинос, професор в Атинския университет, и митр. Иеротей (Влахос)^[3]. Човек може да се запознае с техните творения и да разбере дали това са „православните фундаменталисти”, които твърдят, че светите отци били анти-интелектуалци, както и че били съгласни по всички богословски и етични въпроси.

Fr. John Whiteford's blogspot.com

Превод: прот. Божидар Главев

[1] Да превърнеш противника си в „сламен човек”, означава да създадеш негов лъжлив, недействителен и изопачен образ с цел по-лесното му дискредитиране и/или оборване – бел. прев.

[2] Всъщност според Иерусалимския Типикон библейските песни се пеят на канона на утренята не само по време на Великия Пост, но и в останалото време на годината, което и до днес се практикува в Руската църква например - бел. прев.

[3] Дали това са именно „православните фундаменталисти”, на които е посветил своята статия д-р Демакопулос, така и не става напълно ясно, но че същите са сред почитателите на о. Иоан Романидис, визирани от о. Джон Уайтфорд, е несъмнено - бел. прев.