Гностикът, живеещ в Църквата или в обществото, полага усилия да подчини реалността, превръщайки своя живот в игра и властно изисква участие в тази „ролева игра” на цялото Божие творение. И не може да го постигне. Творението, кой знае защо, не се подчинява.

Целият свят, омагьосан от патологичната реч на идеолозите: от писъка на пищялки, ридания, или от тяхното многозначително мучене, кривене и дърдорене, е длъжен, уверени са те, да приеме правилата на тяхната игра, да се превърне в театър, да плаче и се радва, но не самостоятелно и „самочинно”, а подчинявайки се на техните прищевки, по-точно на тяхната похот за власт над хората и над Божията Църква.

Да плаче, но не с блажения плач за греховете, а да плаче за „страдащото от разделение човечество”, за „екологичните проблеми”, за „дискриминацията на достойнството и свободата на човека” и заради други „глобални предизвикателства на съвременността”.

Да се радва, но не защото имената на християните с цената на Изкуплението са написани на Небето на бъдещия век, а заради „самоизпълнението на Църквата”: заради земната колективистка заедност, заради земния ентусиазъм на „общността”, заради земния празник на самосъзерцанието, самоизучаването и самореализацията на човека по правилата на недетската игра на „освободилия се” от страха Божий човек.

„Не бивайте деца по ум: бъдете младенци за злото, а по ум бъдете пълнолетни” (1 Кор. 14:20).

Само че в очите на адептите на новата религия на самоспасението целият свят трябва да изпадне в групово, масово детство, да стане не както е според Евангелието, а точно наопаки – дете не за злото, а именно по ум.

Само отменяйки властта на ума над душата, християнинът може да си позволи да забрави кой е, къде се намира и пред Кого стои, и да позволи на себе си и на своите деца да си играят на Църква, започвайки от детските площадки и рок клубовете при храмовете и завършвайки с "бизнес-тренингите" на „мисионерите”; започвайки с играта на кръстни шествия с велосипеди, мотоциклети и самолети, започвайки с евангелски викторини и конкурси за църковни четци, и завършвайки със занимателни игри на литургия, когато, за да изгонят скуката от своите души, изморени от омръзналите им, приети от Църквата чинопоследования, съвременните реформатори „реконструират” като че с конструктор Лего „забравени древни църковни чинопоследования”, когато, за да развличат себе си и паството, те прекъсват заради своите „пояснения” истинската Литургия, обръщайки гръб на истинския Бог, недовършили наченатото прошение.

Това е безумие, тъй като всяка игра, за да си остава игра, трябва да има строги правила и ясни граници. А тези зли деца настояват на безграничността на играта и отсъствието на правила, на принципния произвол: играта да бъде по техните постоянно променящи се правила и при това никога да не свършва. Защото наградата за играта вече не е игра, а реалност. Но те отхвърлят този принцип.

Ако истинските футболни отбори ги разформироват заради лоша игра, ако истинските музиканти ги освиркват, когато свирят зле, това не засяга модернистите. Тяхната игра е игра във втората реалност. Тяхната игра е „мисия”, само че всичко се случва в тяхното въображение. Правилата на тази игра не зависят нито от Закона Господен, нито от законите на истинското земно изкуство.

За човека, който не е загубил здравия си разсъдък, цялата тяхна дейност е безумна – и от духовна и от светска гледна точка.

Когато човекът няма истински страх Божий, предстоейки пред Невидимия, а напротив - подчинява посредством своите мнения, идеологеми и митове картината на обгръщащия го отвътре и отвън свят, тогава, както се казва в книга Откровение, Небето се отдръпва от него, навивайки се „като свитък” (Откр. 6:14).

Вярващият е оправдан от Божията Премъдрост, оправдан е от Изкупителя. Той пада в нозете на Христа в пълна нищета и немощ, бидейки „гол отвсякъде”.

А тези, които си играят на вяра, участвайки в тази „ролева игра”, в този „тренинг”, за да не се изправят пред независещата от тях Реалност и за да не открият своето безумие, каращо ги да Й противостоят, са принудени да стигнат до края в своето безумие: създават цяла, херметически затворена за всяка разумна критика система на новата религия на самоспасението. Нейните адепти не се оправдават пред Бога, не търсят оправдание от Него, казвайки: „Благословен си Ти, Господи! научи ме на Твоето оправдание” (Пс. 118:12 - слав.), а сами оправдават своята „премъдрост”, поставяйки идола на своето колективистко „аз” на мястото на Бога.

Антимодернизм.ру

Превод: прот. Божидар Главев