Игумения Арсения (Себрякова)   

Тя винаги си оставаше странница в най-висшия и благороден смисъл на тази дума. Забележителна особеност на тази подвижница бе нейното странничество не толкова по отношение на земното и вещественото, но странничеството като път на отречение от най-малките, дори най-благовидни и прекрасни прояви на егоцентризма.

Те беше безпощадна към всяка външна показност, към всяка мечтателност, в която толкова лесно падат неопитните подвижници; критично се отнасяше дори към утешителните състояния.

И ето че тази велика жена (както я наричаше Воронежкият архиепископ прозорливец Антоний (Смирницки)) промислително почина, намирайки се далеч от родната обител. Като странница в килия за гости в Саровската пустиня, лишена от човешко внимание и грижи.

До последния ден от живота си тя усърдно участваше в богослужението, и към Светите Тайни пристъпи в този свой последен ден – в Божия храм, на крака, макар да се чувстваше на предела на силите си. Не бяха до нея множеството нейни манастирски сестри, духовни чеда и сподвижнички – само двете й килийници бяха скромни и благоговейни свидетели на последното дихание на своята велика наставница.

Има нещо показателно и правдиво в този изход от живота – правдиво по отношение именно към самата игумения. При Саровските светини нищо не отвличаше вниманието на майка Арсения от този напрегнат и наситен вътрешен труд, който тя винаги полагаше. Това бе работа по освобождение на душата от обгарящите окови на страстността, от привързаността към скоропреходното, от всичко, което лишава човека от главното – пребиваването с Бога и в Бога. По всичко личи, че кончината на странницата напълно съответстваше на духовното й устроение, а възможно е и тя да е измолила за себе си такъв край.

Мисля, че сред днешните православни люде малцина са тези, които не са се запознали в свое време с жизнеописанието на майка Арсения. И съвсем малко са монашестващите, които не са чели писмата й, тези свидетелства за благодатната просветеност на нейния трезв и задълбочен ум.

Тя наистина беше една рядко срещана личност, личност изключителна и духовно обдарена. Дворянка, начетена и с прекрасно образование, притежаваща изтънчен художествен вкус и владееща изкуството на иконописанието, тя би могла да има щастлив брак или да устрои живота си в света в съответствие със своите идеали и нравствени убеждения.

Тя имаше реалната възможност да избегне суровите и на моменти груби лишения на монашеския живот, като просто позволи на своя баща, човек религиозен и богат, да я обгради с нежна родителска грижа. Но Анна Сребрякова избира монашеския път.

Това се случва през XIX век, когато след близко запознанство със Запада в живота на руската интелигенция и дворянството отчетливо се проявяват католическо и протестантско влияние и влиянието на масоните-мистици. Докато в същото време интересът към православната духовност осезателно се понижава: на мода излизат идеите за някакво размито „вътрешно християнство” или „универсално” християнство. Трябва ли да напомняме какво се случва с руското монашество по това време?! Колко запуснат и разорен бил животът в руските манастири след петровите реформи и екатерининската секуларизация! Праведници никога не липсвали в Русия, не липсвали и тогава, но общата картина на манастирското житие била печална.

Съдейки по всичко и Уст-Медведицкият манастир не се откроявал на общия фон. Там постъпвали най-вече вдовици или престарели казачки и водели обикновения за тях трудов живот.

Но какво може да възпре сърцето, горящо от любов към своя Спасител и жадуващо за подвиг? Жизнеописанието на майка Арсения, съставено с трепет и благоговение по случай нейната памет, достатъчно пълно разказва за монашеския път на матушката, за нейните първи изпитания, за надеждите и разочарованията, за срещата й с духовно близка наставница, за встъпването на игуменското поприще.

Но безусловно само дошлите до нас записки и епистоларно наследство на подвижницата разкриват майка Арсения като изключителен християнски мислител, аскет и духовен наставник.

Най-интензивна била нейната кореспонденция с родния брат на св. Игнатий (Брянчанинов) – Петър Александрович, който след смъртта на светителя намерил в лицето на майка Арсения духовно близък човек. По-късно Петър Александрович вече се обръщал към майката като към своя духовна наставница. И в това няма нищо чудно. Игумения Арсения, макар да не познавала лично св. Игнатий, когато изучила неговите трудове и проповеди, веднага признала близостта на своите духовни разбирания с учението на светителя и се отправила към Бабаевския манастир, за да се поклони на гроба му и да се запознае с неговите ученици. Родството „в духа” било взаимно засвидетелствано.

Тази близост на духовните възгледи става очевидна - всеки, който внимателно подхожда към съчиненията на светителя, се зачита и в писмата на майка Арсения.

Изучаването на словото Божие, усвояването с душата на евангелските идеали, дейността на ума и сърцето, насочена към постигането на тези идеали – с това бил изпълнен вътрешният живот на уст-медведицката игумения.

Бидейки внимателна и събрана в себе си подвижница, тя вниквала в смисъла на богослужебните текстове и обичала да чете светите отци. Такава самоорганизация и неподправено смирение й позволили да придобие благодатни дарования – способността в дълбочина да разбира тънките движения на човешката душа.

„Жесток е пътят на спасението, казва матушката в свое писмо, жестоко бива понякога и словото, казано за него, то е двуостър меч, който изрязва нашите страсти, нашата чувственост, а заедно с това предизвиква и болка в самото сърце... И ще има ли време, в което за този меч да не остане работа в нашето сърце?”

Заедно с това майка Арсения признавала за тревожен сигнал именно отсъствието на тази сърдечна болка и борба, виждайки в това признак за нерадение, бездействие, или което е най-лошо – мечтателност.

Пътят към Господа, към Истината, както смятала майката, трябва да преминава не през мечтателност и измислени „духовни” състояния, а през собствената немощ, „през пълнотата на нашата греховност”.

Само в съгласие с естествените качества на душата се извършва правилният труд над себе си: „когато човекът действа с тези именно качества, каквито има в него, като ги очиства чрез отричане от греховността, а не чрез унижаване на своите човешки качества”. Именно по мярата на нашето себеотречение на душата се съобщава невидима сила и познание на Божия Промисъл.

Но да привикне човек към трезва оценка на самия себе си съвсем не е проста работа – този труд по правило е тежък за човека, тъй като ние сме привикнали да търсим покой „в разсеяността на помислите и в хаоса на чувствата”. Затова майка Арсения ни предпазва от това да се отнасяме към едни или други наши състояния като към нещо самоценно и значимо, изкуствено да ги подклаждаме, ако веднъж сме ги загубили, и да им отдаваме цялото внимание на сърцето: „Аз не вярвам в такива състояния, които е необходимо да бъдат опазвани! Ако наистина има нещо добро, не бива то да не се забелязва и да не се признава за добро, но то може и трябва да бъде приписано на Господа, и тогава ще се открие нов повод за душата да се смирява”.

Смирената и самоотвержена подвижница предузнала своята кончина далеч от стените на родния манастир. Но нейната душа, която не била свикнала да изпросва от Господа нищо друго освен помилване и този път със спокойна решимост се предала на Неговата воля – воля спасителна и всеблага.

А словото на майка Арсения по Неговата свята воля се запазило за наша полза.

Православие.ру

Превод: прот. Божидар Главев