Архимандрит Рафаил (Карелин) отговаря на въпроси на портала Православие.ру

— Доколко е възможно взаимодействието и общуването с католици и протестанти, сред които, а това е очевиден факт, има доста добри хора?

— Този въпрос се оказва камък за препъване за някои съвременни православни християни. Ето защо ще се спрем на него по-обстойно.

Манталитетът на съвременните християни, под влияние на променящите се условия на живот и информацията отвън, е подложен на мощно разрушително въздействие и в сравнение с предишните векове вече не е същият.

Теоцентризмът, така характерен за миналите векове (Бог е висша ценност, цел и съдържание на живота), се заменя с хуманизъм, където човекът (при това емпиричния човек с неговата повредена природа), а не Божеството, заема най-високото стъпало на духовните и душевни ценности. „Всичко в природата е прекрасно” - заявяват хуманистите. Те не отхвърлят духовното възраждане и освещение, но го възприемат като самоусъвършенстване.

Хуманизмът учи, че човек не се нуждае от изкупление, от тайнствата на вярата и благодатта на Светия Дух, а се спасява чрез собствените си добродетели. За християните-хуманисти Христос не е Изкупител, а човек-еталон, и за тях спасението се свежда до подражание на Христа. Самото понятие за греха на прародителите, който се предава от поколение на поколение, им се струва несправедливо.

Един известен хуманист направо заяви: „Адам е съгрешил, но какво общо имам аз с това?”, тоест той смята, че по рождение е чист от греха.

В действителност самото човечество представлява генетично единство, затова и грехът на Адам се предава от родителите на техните потомци. Свети Иоан Златоуст изразява тази мисъл така: ако ти не искаш да отговаряш за греховете на праотците, то откажи се и от дадените им обетования и благословения, но в такъв случай ти се отказваш и от Месията – Спасителя Христа.

Мистичното разбиране за човечеството като множество в единството и единство в множеството, хуманистите заменят с принципа на външния колективизъм, а предметите на вярата – със субективните понятия за спасението. Съвременните хуманисти, лишени от чувството на благодатта като свидетелство за истината, считат вярата в Църквата, която е единственият път за спасение от духовна гордост, за липса на любов и проява на тесногръдие.

Днес хуманизмът все повече се смесва с либерализъм, при което грехът губи своята демонична същност, а Божията любов се възприема като търпимост към греха, преминаваща в солидарност. Един виден християнски хуманист заяви: „Христос във всичко е солидарен с човека”. Но тогава защо е било необходимо Разпятието?

Принципът на апокатастасиса за задължително и неизбежно възвръщане към първоначалното състояние, породи реабилитация на оригенизма, според който грехът е само застой в пътя към Бога и временно забавяне в страната на изгнанието, след което всички същества, включително сатаната и падналите ангели, ще се върнат в божествената плирома (пълнота). Това учение, противоречащо на Евангелието, което Църквата е отхвърлила и предала на проклятие, започва да звучи все по-ясно в съчиненията на съвременните модернисти.

Сега искам да засегна въпроса за Църквата. Църквата не е съюз, а единство: не може да има съюз на църквите, основан на споразумения и декларации, съществува само единство в Истината.

Догматите, молитвите и тайнствата на Православната Църква, съединявани с ученията и обредите на инославните конфесии, представляват съединяване на истината с лъжата, тоест лъжа.

В същото време обаче Православието не изисква самоизолиране в областта на човешките взаимоотношения. Ние може да имаме съвсем добри отношения и дружеско общуване с инославните и иноверците, но за нас е невъзможно сакралното единство с тях, инак ще встъпим в областта на хуманистичните илюзии и ще отстъпим от собствената си вяра, без да принесем полза на хората от другите конфесии и религии. Църквата е духовно единство, затова общата молитва с неправославните ще бъде за нас в противоречие на това мистично единство, ще бъде нарушение не само на църковните канони, но и грях против самите инославни, които ние, без да искаме, ще съблазним с лъжливата надежда за единство и спасение извън Православието.

Що се отнася до добродетелните иноверци, те според Божията справедливост ще получат някаква награда и утешение за своята добродетелност, но се лишават от най-главното: Бог не е вътрешният фактор в тяхното битие.

— Как изобщо да привлечем „добрия човек” към Христа?

— За това самият ти трябва да станеш „добър човек”, да се въцърковиш, да се постараеш да придобиеш Божията благодат и чрез живота си да дадеш пример за вяра и добродетел. Тогава ще разбереш как да въздействаш върху душите на другите хора, как да намериш ключа към техните сърца. Обща рецепта тук няма, но трябва да помним, че да приведем душата към Христа е възможно само чрез действието на благодатта. Христовите ученици не се отличавали с ораторско красноречие или философски знания, обаче със своите прости, но пълни с благодат слова извършвали нравствени чудеса: те обръщали стотици и хиляди човеци към Христа.

Хората, които общували с тях и ги слушали, все едно встъпвали в това светлинно поле на благодатта, усещали нейното действие в сърцата си, което им откривало един непознат духовен свят. Ако човек не се стреми да очиства сърцето си от страстите, да пребивава в молитва, да изпълнява Божията воля, то той вътрешно ще се окаже пуст и тази хладна пустота ще усетят онези, към които се обръща да учи на християнската вяра. Ако човек не придобие благодатта, то нито красноречието, нито неговата осведоменост в светските науки и дори познанието на текстовете на Свещеното Писание не ще му помогнат да оживява сърцата на хората и така собствено да им засвидетелства опитно истинността на християнската вяра.

— Кой е по-лесно да привлечем: който е далече от истините на вярата (като напр., мюсюлманите или езичниците) или който вече вярва в Христа, но има погрешни догматични възгледи (като напр., католиците и протестантите)?

— Обикновено наричаме хората, които вярват в Христа, християни, независимо от тяхната конфесия и догматите, които изповядват. Но ако разгледаме този въпрос в по-голяма дълбочина, ще видим, че може да познаем Христа само чрез благодатта на Светия Дух, а Негова носителка се явява Църквата. Светлината на благодатта въздейства върху човешкия дух и освещава душата. Освен изкуплението, за нашето спасение било необходимо още и слизането на Светия Дух и продължението на Петдесетницата в Църквата.

Трагизмът на конфесиите отпаднали от Православието се заключава в това, че там се дава познание за Христа, но не чрез Светия Дух, а чрез душевните сили на самия човек, в резултат на което се създава лъжлив образ на Христа, който не може да възроди и спаси душата на човека. Затова църковните канони са така категорични в отделянето на духовната истина от заблудите, на Православието от неправославието и строго пазят Православната вяра от всякакви изкуствени съединения с инославните учения.

Не може да се каже кой е по-близо или по-далеч от Православието – това ще бъдат само външни измерения. Тези, които се оказали извън ковчега по време на всемирния потоп, еднакво загинали, независимо от това къде се намирали – близо или далече от него. Съвременният възглед на модернистите за частичната благодат, която уж притежавали и другите конфесии, не съответства на учението на Църквата. Не може да бъдеш частично спасен или частично осветен, възможностите тук са две: или да бъдеш с Истинския Христос, Който се открива в Светия Дух, или с лъжливия Христос, чийто образ е създаден от човешките умувания и емоции.

Според църковния чин, когато човек преминава от иноверие или инославие в Православие, той трябва да се отрече пред кръста и Евангелието от заблужденията на предишната си религия, а да види тези заблуждения е по-лесно за езичника, отколкото за католика или протестанта. Съвременният хуманизъм и либерализъм учат за спасение във всички конфесии и даже вероизповедания. Пример за такава нравствена и вероизповедна индиферентност е модернизмът с неговото учение за спасението. Ето защо според него да говорим днес, че единствената възможност за спасение е в Православната Църква, е признак на лош тон, фанатизъм и унижаване на човека от другата вяра.

Струва ми се, че е по-лесно да обърнеш иновереца в Православието, отколкото инославния, но най-трудно от всички - православните фарисеи, както и модернистите, които постоянно търсят компромиси между учението на Христа и духа на богоборческия и развратен свят.

Сайт на архимандрит Рафаил (Карелин)

Превод: Светла Георгиева