Учението на митр. Антоний за това как състрадателната любов се прелива в нашите сърца

Като обяснение на своята неправилна мисъл как състрадателната любов на Иисус Христос се прелива „в сърцата на обичаните” от Него хора, митр. Антоний посочва „обективния закон на нашата духовна природа”^[1]. За съжаление, той не е дал ясно определение на този закон, макар че би трябвало да го стори. Защото статията на митр. Антоний относно догмата за изкуплението е догматическо съчинение и би било естествено нейният автор да се погрижи за предотвратяването на неправилно разбиране на неговите догматически мисли от страна на читателите.

От разсъжденията на митр. Антоний се вижда, че този закон се обяснява с въплъщението на Христос, защото „да възлюби” със състрадателна любов „всеки човек поотделно... може само всезнаещият... Бог”, а „да прелее Своята святост в сърцата на хората може само човек”^[2].

Действието на този закон, както е видно от думите на митр. Антоний, се състои в това, че „чрез Своята състрадаваща любов Христос разсича установената преграда между хората и възстановява първобитното единство на естеството, получава непосредствен достъп до духовните недра на човешката природа”, произвеждайки в хората „нови... разположения, чувства и стремежи” чрез съединяването им със Себе Си^[3].

Митрополит Антоний посочва тук закон на духовната природа, който не ни е известен нито от Свещеното Писание, нито от светите отци на Църквата. Очевидно под такъв закон митр. Антоний разбира пак тази състрадателна любов на Христа, чрез която Той ни е изкупил и ни възражда.

Че само Единият Бог може да възлюби всеки човек поотделно със Своята състрадателна любов - против това няма да възразяваме. Но не можем да се съгласим с думите, че „да прелее Своята святост в сърцата на хората може само човек”^[4], защото даруването на Христовата святост нам е дело на Светия Дух и Неговата Божествена благодат. И Сам Спасителят като човек нищо не е правил без Божията помощ, тоест без благодатта на Светия Дух, затова е и казал: „Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си”^[5] и „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените да проповядвам благоприятната Господня година”^[6].

Що се касае до въплъщението с чиято помощ митр. Антоний мисли да обясни представения от него закон на нашата духовна природа, то самото се обяснява с действието на Светия Дух. При съдействието на Светия Дух Господ се е въплътил и се е извършило нашето спасение. С цел ние да усвояваме това спасение и да достигаме святост, Господ е низвел върху апостолите благодатта на Светия Дух на петдесетия ден след Своето възкресение. Тази благодат, която ние получаваме в тайнствата Кръщение и Миропомазание, е основа на истинския християнски живот. Тя е и закон на нашата духовна природа, което са предсказвали още пророците^[7] и за което св. ап. Павел казва: „Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци, като ни учи, да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век”^[8].

Що се отнася до действието на този закон, длъжни сме преди всичко да кажем, че не състрадателната любов е тази, която разсича установената от греха преграда между хората и възстановява първобитното единство на естеството, а това са действия на благодатта на Светия Дух. Тя унищожава двойствеността на вехтия човек появила се вследствие падението на нашите прародители, и прави от човека отново единно духовно същество, създадено по Божий образ и подобие. „При престъплението на Адам, казва бл. Диадох, то (човешкото естество) се разделило на две действия (енергии); но под действието на Светия Дух то отново става единно и просто”^[9].

Нататък. Не състрадаващата любов на Христа ни съединява с Него, а пак тази благодат на Светия Дух. Без тази благодат ние никога не бихме могли да бъдем в единение с Христа. „Ако Синът Божий и Бог, казва св. Симеон Нови Богослов, затова е слязъл на земята, за да примири със Своя Отец чрез Своето посредничество нас, истинските Негови врагове, и със Себе Си да ни съчетае осезателно посредством Светия и Единосъщен Свой Дух, то лишаващият се от такава благодат, каква друга ще получи? В края на краищата такъв нито с Отца се е примирил, нито със Сина благодарение на Светия Дух ще може да се съчетае”^[10].

Според учението на св. Симеон Нови Богослов, чрез Светия Дух Божественият Отец и Божественият Син идват при нас и обитават в нас...^[11], чрез Него ние ставаме едно с Бога (по благодат)^[12].

Никъде и никога ние така не се съединяваме с Христа, както в тайнството на Божествената Евхаристия. В него по думите на св. Симеон Нови Богослов ние ставаме плът от плътта на Христа, кост от костите Му – тук ние се обожваме и по тяло и по душа и с цялото си същество. Тук, по думите на великия отец на Църквата, ние се сподобяваме да бъдем причастници на такива Божествени блага, за които ап. Павел е казал: „Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат”^[13]. Но и в това велико тайнство ние влизаме в такова благодатно единение с Бога пак при посредството на благодатта на Светия Дух, защото Той, Божественият Дух, претворява хляба и виното в тялото и кръвта на Спасителя.

Оттук се разбира, че при нашето единение с Бога или при нашето възраждане действа не друг закон, а само законът на благодатта на Светия Дух, Който е именуван от св. ап. Павел Дух на живота^[14]. Според учението на бл. Диадох^[15], този закон действа от момента на нашето раждане в тайнството на Кръщението в самите глъбини на нашето сърце, където, според учението на св. св. Максим Изповедник, Калист и Игнатий^[16], благодатта пише свои закони. Действието на самия закон ние усещаме, когато биваме освободени от робството на страстите или, което е същото, спазваме божествените заповеди. „Освободилият своите членове, казва св. Никита Стифат, от робството на страстите и предалият себе си в робството на правдата, се е приближил към освещаването от Светия Дух, издигнал се е над закона на плътта и грехът няма повече да владее над него, пребиваващия в свобода и намиращ се под закона на Духа”^[17].

И така, както в първите две положения на своята теория за състрадаващата любов митр. Антоний се разминава с учението на светите отци на Църквата, така той се разминава с това учение и в третото положение на своята теория, когато обяснява как състрадателната любов се прелива „в сърцата на обичаните” от Христа^[18], защото нищо той тук не казва за благодатта на Светия Дух като спасителна сила, без която не може да се извърши нашето възраждане.

Наистина на стр. 19 от своята статия митр. Антоний пише: „Ние сега трябва да знаем чрез каква вътрешна сила от пастира се извършва, тоест опосредства се (защото се извършва от Христа и Светия Дух) възраждането на вярващия, за да можем след това да намерим отговор на главния въпрос на нашето изследване: чрез какво именно ни изкупва и възражда Господ?” А на стр. 30 митр. Антоний, говорейки за беседата на Господ с Никодим, пише: „Господ му отговаря (на Никодим), че невъзможното в пределите на естествения живот е възможно за благодатния живот, в който действа Светият Дух, слизащ от небето и заради даруването на Който Христос трябвало да бъде разпнат, както Моисей въздигна змията в пустинята, за да може всеки повярвал в Него да не погине, но да има живот вечен” (Иоан 3:3-15).

Но тези места в статията на митр. Антоний не съвпадат с неговите основни възгледи, по силата на които централно значение в делото на нашето изкупление и възраждане има не действието на Светия Дух, а действието на състрадаващата любов на Христа, която се прелива в нашите сърца. Тези редове само внасят дезориентация и свидетелстват за неправилното и неясно богословско мислене на автора. Създава се впечатление, че всичко това митр. Антоний говори с цел да покаже, че той, от една страна, прави нововъведение, но от друга, че не скъсва връзката със старото и не се разминава с учението на Църквата. Само че съдържанието на статията като цяло говори за друго и ясно свидетелства, че митр. Антоний в развиването на своите богословски мисли се разминава с учението на светите отци, което се вижда от всичко по-горе казано от нас.

<< предишна || следваща >>

Архиепископ Серафим (Соболев), Искажение Православной Истины в русской богословской мысли.

Превод: прот. Божидар Главев

[1] "Догмат искупления”, стр. 31, 32.

[2] Ibid., стр. 34.

[3] Ibid., стр. 40.

[4] Ibid., стр. 34.

[5] Иоан 5:19.

[6] Лук. 4: 18-19.

[7] Иерем. 31:33; Иезек. 36:26-27; 18:31.

[8] Тит 2:11-12.

[9] Добротолюбие, т. III, стр. 22.

[10] ibid., т. V. стр. 35-36.

[11] ibid., т. V, стр. 39.

[12] ibid., т. V, стр. 62.

[13] 1 Кор. 2:9; срв.: Ис. 64:4.

[14] Рим. 8:2; срв.: Добротолюбие, т. V, стр. 200-201.

[15] Добротолюбие, т. III, стр. 53-54.

[16] ibid., т. V, стр. 397.

[17] lbid., т. V, стр. 167; срв.: стр. 99.

[18] Догматъ искупления, стр. 31.