Гълъбът на архиепископ Иоан

 

Когато пристигнах в Сан Франциско, за да бъда близо до светителя архиепископ Иоан Максимович, чух много изумителни неща за аскетическия му живот. Често посещавах приюта “Св. Тихон”, основан от самия него и управляван по това време от неговата дългогодишна помощничка Мария Александровна Шахматова (+1967).

Архиепископ Иоан беше много зает човек и аз не смеех да го безпокоя с присъствието си прекалено често. Работех в друг град, Монтерей, и можех да отивам в Сан Франциско само в края на седмицата, тъй като бяхме отворили православна книжарничка с благословението на покойния вече йерарх. През онези години аз се формирах като личност и с голяма благодарност към Бога си спомням за тях.

Приютът тогава вече не приютяваше деца. Всички те бяха пристигнали от Китай десетина години преди това, бяха пораснали и сега използваха храма към приюта за своя енорийска църква. За тях той естествено си оставаше техен дом. Намираше се в тих район на ъгъла на 15-то Авеню и Балбоа стрийт.

В приюта архиепископ Иоан разполагаше с мъничък кабинет, който беше толкова тесен, че не би могъл да побере дори едно легло, а той го използваше едновременно за жилище, молитвен кът и кабинет. Аз често го посещавах там, провеждайки с него дълги конструктивни разговори, които на практика щяха да определят моя живот.

Един ден отидох да видя мисис Шахматова и както обикновено тя настоя да остана за чаша чай, въпреки че аз изобщо не обичам чай. Заведе ме в кухнята, намираща се почти до кабинета на архиепископ Иоан и ме подложи на истински разпит относно това, какво съм правил през седмицата, къде съм скитал, какво съм прочел и тъй нататък и тъй нататък. Обикновено ме гълчеше, задето не я посещавах по-често и не бях по-близо до нейните “сирачета”, които впрочем вече бяха пораснали и създали свои семейства.

Този ден забелязах един бял гълъб с червеникава окраска на крилете да гука на прозореца, кацнал на специално направен за него перваз. Той крачеше напред-назад и очевидно нямаше намерение да си отива, затова предположих, че чака да го нахранят. Понеже мисис Шахматова не се впечатли от него, аз също не му обърнах внимание.

Случи се така, че на Кръщение Господне се озовах в приюта за освещаването на водата. Службата се извършваше точно под кухненския прозорец в малкото дворче, до което се стигаше чрез отделна врата откъм улицата, през която бях влязъл и аз. За моя огромна изненада, когато архиепископ Иоан благославяше водата, отнякъде долетя един гълъб. Той запляска с криле и на практика почти се окъпа в купела със светената вода, докато всички ние в това време бодро пеехме: “Во Иордане крещающуся Тебе, Господи, Троическое явися поклонение: родителев бо глас свидетелствоваше Тебе, возлюбленаго тя Сина именуя: и Дух в виде голубине извествоваше словесе утверждение. Явлейся Христе Боже, и мир просвещей, слава Тебе.” (“При кръщаването Ти в Иордан, Господи, се откри поклонението на Света Троица. Защото гласът на Отца свидетелствуваше за Тебе, като те наричаше възлюбен син. А Духът във вид на гълъб потвърждаваше верността на тия думи. Христе Боже, Който си се явил и си просветил света, слава Тебе!”)

Аз бях изумен, тъй като никога не бях присъствал на служба с жив гълъб, който да кръжи над светинята. Гледката беше незабравима. Светител Иоан стоеше с високо вдигнати над главата ръце, стиснал в тях огромен златен кръст, а в това време птицата се издигна над съседната сграда и после стремително се спусна към светеца и грациозно кацна на рамото му. След това, пляскайки с криле, пак се издигна във въздуха, само за да се спусне отново за огромна радост на присъстващите, правейки така няколко пъти.

Свети Иоан, очевидно сляп за чудните изпълнения на гълъба, продължаваше да се моли съсредоточено. Всичко изглеждаше толкова естествено сякаш бе съвсем в реда на нещата гълъб на водосвет. Подобна случка ни разказва и св. Ефрем Сирин за св. Василий Велики, комуто гълъб шепнел на ухото божествени слова.

След службата бях поканен в приюта да се напия със светена вода, както и да се включа във вкусната почерпка. Архиепископ Иоан също беше там, а гълъбът стоеше на своя перваз до прозореца и очевидно похапваше. Там чух следната трогателна история за “небесната птица” на архиепископ Иоан.

Веднъж Владиката се прибрал у дома и намерил един ранен гълъб да стои отвън до прозореца. Крилото му било счупено. Владиката отворил и го пуснал вътре. Птицата едва си движела крилете и архиепископът я превързал и нахранил. Това се сторило достатъчно на гълъба, за да се почувства осиновен. Все се навъртал наоколо, особено когато светецът се прибирал и свикнал да го хранят.

Беше истинска загадка как общуваха помежду си. Едно обаче беше ясно – гълъбът реагираше на думите на св. Иоан, сякаш разбираше какво му се говори. Научих, че двамата сядали един срещу друг, човекът тихо говорел, а в отговор гълъбът издавал одобрително гукане и спокойно ходел напред-назад, запомняйки сякаш онова, на което го учели.

Това приятелство продължи доста дълго, чак до смъртта на архиепископа. Гълъбът си живееше на прозореца и често прелиташе от кухнята в гостната, та чак до малкия кабинет на мисис Шахматова в северозападния край на Дома. Виждал съм го лети и все се чудех защо не му вземат клетка, както се прави за канарчетата, например. Обаче ми казаха: „Той е приятел и компаньон на архиепископ Иоан.” Беше много доверчива птица и често ядеше от ръцете му.

Веднъж дойдох и заварих архиепископ Иоан да седи тихо до прозореца и подпрял замислено глава с ръце да наблюдава птицата, която беше болна. Така и не разбирах какво има помежду им, но определено съществуваше някакъв мълчалив контакт между гълъба от Кръщение Господне и Иоан - неговия “кръстител”. (Впрочем олтарниците казваха, че поръсвайки гълъба при освещаването на водата, архиепископ Иоан всъщност го кръстил, така че това бил един “кръстен” гълъб.)

По-късно мисис Шахматова пък сподели, че тази птица била нещо като тайнствен вестоносец за архиепископ Иоан, но така и не полюбопитствах за по-нататъшно обяснение. В деня, когато Владиката почина, гълъбът започнал да се щура напред-назад и като обезумял да пляска с криле, научил сякаш за смъртта на господаря си.

Един чест посетител на Дома “Св. Тихон” написа: “Ние всички заобичахме това малко дружелюбно гълъбче, което стана близък приятел на човека. То никога не се отдалечаваше от Дома и никога не гонеше другите птици, сякаш мъничкото му сърчице търсеше именно човешка топлина; за него нямаше по-голяма радост от това да полети из къщата, а после тихо да кацне върху някое кресло. Често когато архиепископ Иоан пиеше кафе в кухнята, то почукваше по прозореца, молейки да го пуснат вътре, а след това кацаше на рамото на светеца и гледаше ръцете, които го благославяха.

Когато погребалният звън оповести земния край на архиепископ Иоан, птицата направо обезумя. Тя летеше отчаяно, търсейки своя светец, а месец-два по-късно мъничкото й сърчице също престана да бие за наша голяма мъка.

Помня как някой строго каза, че не бива да се плаче за смъртта на птица, било грях. Колко сурово ми прозвуча това! Защо да е грях, когато тиха тъга докосне сърцето ти при загубата на едно от тези мънички създания, поверени ни от Самия Творец да се грижим за тях и които са способни да ни дарят толкова обич! Помня какво ми каза архиепископ Иоан, когато веднъж му се оплаках, че в някои градове прогонват птиците от улиците: “Да, сега по целия свят са започнали атаки срещу всичко живо, което ни заобикаля!”

По това време в Сан Франциско имаше истинско преследване на гълъбите, заради схващането, че пренасяли някакви зарази и стотици биваха отравяни или застрелвани, забравил съм подробностите. Но живо си спомням как красивото белокрило създание кръжеше над малката прегърбена фигурка на безценния ми светец, който не само обичаше тази пратена му от Бога птица, но и разговаряше на някакъв тайнствен език с нея. Гълъбът влезе в живота му по времето, когато той преживяваше най-тежките си изпитания на земята; беше предшественик на неговото заминаване за отвъдното, както и участник в други поверени ми тайни. Това малко пернато Божие създание бе пратено да утеши страдащия Божий раб, носейки му по-голяма утеха, отколкото хората, които в същото време му причиняваха най-голяма болка. Хората, които мразят ближните си не могат да разберат как може животните да бъдат наистина изпратена от Бога утеха.

Една духовна дъщеря на архиепископ Иоан, Олга Скопиченко, в спомените си за този гълъб написа прекрасна поема, в която загатваше, че появата на птицата, наранена от жестоки люде, беше за нашия светец малко прозорче, през което той надзърташе към Небето.

The Orthodox Word, No. 191, 1996

Превод: Десислава Главева