Повод за това събрание е провъзгласяването на св. Иулита^[1] за мъченица. Преди време обявихме, че на този ден се чества паметта на великия подвиг, най-мъжествения подвиг извършен в женско тяло, който и тогава изумил всички присъстващи и по-късно удивлявал слушащите разказа за претърпените мъчения - подвигът, който извършила Иулита, най-блажената от жените, ако изобщо може да се нарече жена тази, която под величието на своята душа скрила немощите на женското естество и чрез която, както мисля, бил детрониран общият наш противник, който не търпи да бъде побеждаван от жени. Той се хвалел с велики дела, че ще потресе цялата вселена, ще я ограби като гнездо, вземайки оставените в него яйца, и ще опустоши градовете (срв. Ис. 10:14 – слав.); но се оказал победен от доблестта на една жена. Той смятал да изобличи тази жена по време на изкушение, че заради естествената си немощ тя не би могла да съхрани вярата си в Бога; но опитно познал, че тя е по-мъжествена от своята природа и толкова силно се надсмяла над неговите намерения, колкото той се надявал чрез опасности да я уплаши.

Иулита започнала дело с един от влиятелните мъже в града, човек користолюбив и нагъл, чието богатство било събрано със злоупотреби и грабеж, който, присвоявайки от тази жена много земя, ниви, села, стада, роби, сечива и принадлежности, нужни за живота, се явил пред съда, подкрепен от тайни доносници, лъжествидетели и продажни съдии.

Когато дошъл определеният ден, глашатаят обявил началото, ходатаите по делото били готови и откривайки самоуправството на този човек, тя възнамерявала да разкаже как първоначално било придобито имението, как давността на времето утвърдила този човек като владелец и след това искала да подаде жалба за насилието и користолюбието му: тогава той излязъл пред съда и казал, че съдът се провежда незаконно, защото не е оправдано да се ползват с еднакви права тези, които не служат на боговете на царете и не са се отрекли от вярата в Христа. Председателят отсъдил, че той е прав и искането му е справедливо. Веднага били донесени тамян и кадилница и на тъжителите било предложено отреклите се от Христа да могат да се ползват от законите и съответните им изгоди, а тези, които упорито държат на вярата да не могат да се ползват нито от съдилищата, нито от законите, нито от останалите граждански права, като лишени от чест съгласно законодателството^[2], действащо по онова време.

Какво станало после? Уловила ли се Иулита на примамката на богатството? Презряла ли полезното за себе си в състезанието с този, който я обидил? Уплашила ли се от опасността, с която я заплашвали съдиите? Ни най-малко. Напротив, тя казала: „Погивай, живот! Пропадай, имот! Нека остана дори без тяло, отколкото да изрека каквато и да е нечестива дума срещу Бога, Който ме е създал!“ И колкото повече се дразнел съдията от тези думи и колкото по-силно се разгневявал срещу нея, толкова повече тя благодаряла на Бога, че започвайки дело за тленно богатство, се оказала в положение да придобие небесни блага, лишавайки се от земя - да придобие рая, като осъдена на безчестие - да се удостои с венци на слава, като претърпи телесни удари и временно се лишава от живот, да получи изпълняване надеждата на блажените, намирайки се с всички светии в радостта на царството. Тъй като много пъти я питали и тя всеки път давала един и същи отговор, наричайки се рабиня Христова и проклинала тези, които я скланяли към отричане, то неправедният съдия не само я лишил от имотите, които й били отнети несправедливо и незаконно, но решил да навреди и на живота й, като я предаде на изгаряне. А тя не бързала толкова много към нито едно от удоволствията на живота, както бързала към този пламък, показвайки душевна радост с лицето и цялата си външност, с думите и веселото разположение на духа. Като увещавала стоящите наоколо жени да не се колебаят да извършват подвизи на благочестие и да не се извиняват с немощта на природата, казвала: „Ние имаме същата природа като мъжете, също като тях сме сътворени по Божий образ, жената като равночестна с мъжа, е създадена от Твореца способна да придобива добродетели. Нима не сме еднородни с мъжа по всичко? Не само от плътта е взето за създаване на жената, но и кост от костта. Затова наравно с мъжете сме длъжни пред Владиката да проявяваме твърдост, бодрост и търпение.“ Казвайки това, тя скочила в огъня и той, като светъл чертог, заключвайки в себе си тялото на светицата, изпратил душата й в небесната страна, в подобаващо упокоение, а честното й тяло съхранил невредимо за близките и то, като почива в най-прекрасното преддверие на градския храм, освещава мястото и идващите при него. От недрата на земята, благословена от приемането на Блажената, бликнала вода с най-приятен вкус, а Мъченицата утолява с мляко като майка жаждата на всички живеещи в града. Тази вода служи като предпазно средство за здравите, доставя удоволствие на тези, които й се наслаждават целомъдрено, дава облекчение на болните, защото каквато благодат явил Елисей на иерихонците (4 Цар. 2:19-22), такава благодат ни явила и Мъченицата, която с благословение изменила солеността изобщо присъща за водите на това място, в сладка и мека, приятна на всички.

Мъже, не допускайте да се окажете по-лоши от жените в благочестието! Жени, не пренебрегвайте този пример, а неотклонно стойте в благочестието, като изпитвате на дело, че немощта на природата никак не препятства придобиването на блага!

Много бих искал да говоря за Мъченицата, но словото, започнато от нас вчера и останало незавършено, не ми позволява да се спирам по-подробно на нея. А аз, по природа, не обичам нищо недовършено. Не е приятно да се гледа изображение, което само наполовина е доведено до сходство с оригинала, безполезен е и трудът на пътешественика, когато пътникът не достига предназначения край и определените места за отдих; да не добиеш много на лов е все едно като нищо да не си уцелил, и бягащите на състезание, нерядко, изоставайки само с една крачка, се лишават от награда. Така и ние, като си припомнихме вчера апостолските слова и като се надявахме накратко да разгледаме техния смисъл, както се оказа, повече сме пропуснали, отколкото сме казали. Затова ще отделим време за необходимата отплата, която не сте получили.

И така, Апостолът казва: винаги се радвайте, непрестанно се молете, за всичко благодарете (1Сол. 5:17). За това, че е потребно винаги да се радваме, говорихме миналия ден, макар и недостатъчно спрямо предмета, но достатъчно за самите нас. Но трябва ли непрекъснато да се молим и възможна ли е такава заповед? Вие сте готови да попитате и аз, според силите си, ще опитам да отговоря.

Молитвата е прошение за блага, въздигано от благочестивите хора към Бога. Прошение без съмнения, което не е ограничено от думите; защото мислим, че Бог няма нужда от словесно напомняне, но знае полезното за нас, даже и когато не молим за него. Затова какво казваме? Това, че не е нужно да затваряме молитвата в думите, а напротив, силата на молитвата да бъде повече в душевната нагласа и в добродетелните дела, които продължават непрекъснато през целия живот. Защото е казано: „И тъй, ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете” (1 Кор. 10:31). Седиш на масата – моли се; вкусваш хляб – въздавай благодарност на Даващия, подкрепяш с вино немощното тяло – помни Този, Който ти е дал този дар за веселие на сърцето и облекчаване на недъзите. Преминала ли е потребността от храна – нека не прекъсва помненето на Благодетеля. Слагаш си долна дреха – благодари на Този, Който ти я дава; обличаш се в премяна – усили любовта към Бога, който ни дава покров за зима и лято, пазещ живота ни и прикриващ нашето безобразие. Минал ли е денят? Благодари на Този, Който ни е дарувал слънце, за да можем да извършваме всекидневните си дела и ни е дал огън за осветяване на нощта и за други житейски нужди. Нека нощта да ти даде и други подбуди за молитва. Когато погледнеш към небето и устремиш взор към красотата на звездите, моли се на Владиката на видимото и се поклони на най-добрия Художник на всичко, Бог, Който всичко е направил премъдро (Пс. 103:24). Когато видиш, че цялата жива природа е обхваната от сън, отново се поклони на Този, Който чрез съня и против нашата воля ни освобождава от непрекъснатите трудове и чрез малко успокояване отново дава жизненост на силите ни. Затова нека нощта не бъде за тебе единствена и изключителна собственост на съня; не допускай половината от живота ти да стане безполезна от сънното безчувствие, но напротив нека това нощно време да бъде разделено за теб на сън и на молитва. Даже и самите сънища нека бъдат упражнение в благочестие, защото сънните представи често са отглас от дневните грижи: каквито са нашите житейски занимания, такива по необходимост са и съновиденията ни. По такъв начин непрестанно ще се молиш, като не затваряш молитвата в думи, но през време на целия си живот ще се приближаваш към Бога, така че животът ти да бъде непрекъсната и непрестанна молитва.

Но речено е също: за всичко благодарете. Казват: „Как е възможно душата, която е измъчвана от различни беди и е наранена от скръб, да не плаче и да не се предава на сълзи, но да благодари за нещо, което в действителност е ненавистно, като за нещо добро. Как да благодаря, претърпявайки нещо, което може би ми е пожелал моят враг? Преждевременно умряло дете и страдаща майка, която бива измъчвана за възлюбеното от болка, надвишаваща родилните мъки; как тя да спре да плаче и да намери думи на благодарност?“

Възможно ли е това? Възможно е, ако разсъдиш, че най-близкият отец, най-разумният попечител и домостроител на живота на роденото от нея дете е Бог. Защо не позволяваме на разумния Владика да се разпорежда с това, което притежава, както Му е угодно, а Му досаждаме, като хора лишени от собственост и жалим за умиращите, като че ли смъртта ги обижда? А ти мисли, че детето не е умряло, а просто е върнато обратно, че приятелят ти не е починал, а е тръгнал на път и просто те е изпреварил по същия път, по който и ние трябва задължително да минем.

Нека Божията заповед да живее с теб неразлъчно и непрекъснато да те приобщава като някаква светлина и просветляване за различаване на нещата. Тя, като от рано е приела отговорността за ръководене на твоята душа, и като предварително е подготвила в нея верните представи за всяко нещо, няма да пропусне да се променяш в резултат на случващото се с теб, но ще направи така, та с подготвена мисъл, като скала близо до морето, безопасно и непоколебимо да понесеш ударите на силния вятър и вълните. Защо не си свикнал за смъртното да мислиш като за смъртно, но приемаш образа на детето като нещо неочаквано? Когато в началото те известиха за раждането на сина ти, ако някой те беше попитал: „какво се е родило?“, какво би казал ти? Дали би казал нещо друго или би казал, че се е родил човек? А ако е човек, значи е смъртен. Какво необикновено има в това смъртният да умре? Не виждаш ли, че слънцето изгрява и залязва? Не виждаш ли, че луната расте и после намалява, че земята се покрива със зеленина, която после изсъхва? Какво от окръжаващото ни е постоянно? Кое по своята природа е неподвижно и неизменно? Вдигни поглед към небето, погледни земята – и те не са вечни. Защото е казано: „небе и земя ще премине, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето“ (Мат. 24:35, 29). Нима е удивително, ако и ние, бидейки част от света, изпитваме присъщото за света?

Имайки предвид това, когато общата участ застигне и тебе, понеси я, затвори очи, не безстрастно и не безчувствено (защото каква награда за нечувствителността?), но с големи трудове и с хиляди болки. В краен случай понеси я като храбър подвижник, който показва сила и мъжество не само в това, което поразява противниците, но и в това, че с твърдост търпи техните удари; и като мъдър кормчия, когото, заради големия му опит, нищо в мореплаването не може да смути, съхранява своята душа в право положение, непотъваща и превъзмогваща лошото време.

Загубата на възлюбен син или скъпа жена, или на който и да е от най-милите на сърцето ни хора, с които ни свързват всички връзки на благоразположението, не е страшна за благоразумния човек, чийто водач в живота е здравият разум и който не се води от някакви навици. Защото и за безсловесните е непоносимо отклоняването от навика. Виждал съм и вол да плаче над яслите заради смъртта на друг вол, с когото заедно е пасял и теглел един ярем. Може да се видят и други животни, които са силно привързани към навика. Но ти не си се учил така и не на това си бил обучаван. Напротив, макар да няма нищо несъобразно в едно дълго приятелство и в стария навик, съвършено неразумно е да се плаче при раздяла заради това, че много време сме живели заедно.

Например, раздяла със съпруга, която е деляла с тебе съдбата на съжителството и ти е доставяла всички удоволствия в живота. Тя е била причината за твоето спокойствие, правела нещата, които те радват, умножавала имуществото ти, във време на скърби поемала голяма част от мъката, но те оставя, внезапно грабната от смъртта. Не се ожесточавай в страданието си, не казвай, че това е някакво случайно стечение на обстоятелствата и никой не управлява този свят. Не допускай, че има някакъв зъл творец, като си измисляш лукави учения заради прекалена скръб и не напускай границите на благочестието. Тъй като вие двамата безусловно сте станали една плът (Еф. 5:31), то в голяма степен е оправдано болезнено да приемаш разсичането и разтрогването на този съюз, но за теб няма полза поради тази само причина да си измисляш или да говориш нещо несъобразно.

Размисли за това, че Бог, Който ни е създал и одушевил, на всяка душа е дал особен път в този живот и за всеки от нас е дал срок за отшествие. По неизречения закон на Своята премъдрост и правда, едному е предоставил по-дълго да пребивава в съдружие с плътта, а другиму е заповядал по-скоро да се освободи от телесните окови. Както от хвърлените в тъмница едни повече време стоят затворени в тежки окови, а други получават по-бързо освобождаване от страданията: така и душите – едни за дълго, а други за по-кратко се задържат в този живот, според достойнствата на всеки, както за всеки от нас премъдро, дълбоко и неизследимо за човешкия ум е предвидил Този, Който ни е създал. Не чуваш ли какво казва Давид? „Изведи от тъмница душата ми“ (Пс. 141:7). Не си ли чувал за светията, че душата му е пусната? Какво казал Симеон, когато държал в обятията си нашия Господ? Какви слова произнесъл? Не тези ли: „сега отпускаш Твоя раб, Владико“ (Лука 2:29)? За бързащия към горния живот пребиваването в тялото е по-тежко от всякакво наказание и тъмница.

Затова не изисквай Божиите разпоредби за душите да клонят към твоите удоволствия. Напротив, за встъпилите в съюз по време на живота и след това разделени от смъртта, мисли, че те приличат на пътници, които вървят по един и същи път и навикът ги е съединил при непрекъснато пребиваване един с друг. Такива пътници, преминаващи общ път, когато видят, че нататък пътят им се разделя, поради което всеки от тях трябва да се разлъчи с другия, не пренебрегват предстоящия път, оставайки по навик заедно, а като си спомнят причината, първоначално подбудила ги към това пътешествие, продължават всеки към своята цел. Тъй като целта на пътя им е била различна, то и сближаването между тях е станало по силата на навика да бъдат заедно по време на тяхното пътуване, така и за всеки от съединените чрез съпружество или друго някакво съжителство, без съмнение, краят на живота предстои и този определен за всекиго край по необходимост разделя и разлъчва встъпилите в съюз един с друг.

Затова за признателната душа е присъщо при раздяла да не губи търпение, но да благодари за някогашния съюз на Този, Който съчетава съдбите. А ти, когато си имал жена, или приятел, или дете, или друго, за което сега плачеш, не си благодарил на Този, Който всичко ти е дарил, за благата, които си имал, но си роптал, че не ти достигат още. Ако си живял с жена, си се оплаквал, че нямаш деца, каквито си искал, а ако си имал деца – че не си имал богатство и си гледал как някои от враговете ти благоденстват. Да внимаваме да не би сами да станем причина за необходимата загуба на най-близките ни хора, като оставаме нечувствителни за настоящето и като се привързваме към миналото. Тъй като не благодарим за благата, които Бог ни дава, то се налага те да ни бъдат отнемани, за да може отново да придобием чувствителност. Както очите не виждат прекалено близките предмети, но за виждането е нужно съразмерно разстояние, така и неблагодарните души, обикновено чак когато бъдат лишавани от блага, започват да усещат предишната милост. Защото, като нямат никаква благодарност към Даващия, докато се ползват от даровете, със загубата оценяват миналото.

Напротив, никой от нас при никакви обстоятелства не е освободен от задължението да благодари, ако желае с признателност да разгледа всяко от тези обстоятелства. Защото ще видиш, че в живота на всеки от нас има много и не съвсем неприятни неща, ако само си направим труда да погледнем състоянието на по-ниско стоящите, и по този начин, като сравнение с по-лошото, да измерим колко струва доброто, което имаме в ръцете си. Ти си роб? Има и по-зле от тебе. Благодари, че имаш предимство дори да е само пред един човек, че не си осъден да въртиш воденични камъни, че не понасяш побои. Но и за такъв няма причина да не благодари, защото той все още няма окови, не носи вериги. За затворника самият живот е достатъчна подбуда за благодарност, той вижда слънцето, диша въздуха, благодари и за това. Наказан си несправедливо? Весели се от надеждата за бъдещето. Осъден си справедливо? И в този случай благодари за това, че сега понасяш наказание за престъпление, а не се обричаш на вечни мъки за греховете, ненаказани в този живот. Поради тези причини признателният човек при всеки живот и при всяка професия може да въздава на Благодетеля големи благодарности за настоящето.

Но днес много от нас са обхванати от порока на злонравните хора, които не уважават това, което имат и искат това, което нямат. Защото, не мислейки за тези, които са по-зле от тях, те не благодарят на Благодетеля за това, което имат, а се сравняват с тези, които са по-добре от тях, изчислявайки какво не им достига и като са лишени от това, което принадлежи на другите, се натъжават и роптаят сякаш са се лишили от своя собственост. Робът негодува, че не е свободен, възпитаният на свобода – че не е с по-висок произход, от знатен произход, и че не може във възходящ ред да изброи седем свои предци, които са се прославили с много коне или са разпилявали богатството си в единоборство. Този, който произлиза от знатен род се оплаква, че не е достатъчно богат, богатият скърби и плаче, че не управлява градове и народи, военачалникът – че не царува, царят – че не притежава всичко под слънцето, а все още има народи, които не са се поклонили пред неговия скиптър. От всичко това идваме до заключението, че нито един не благодари на Благодетеля.

Но като оставим настрана скръбта за това, което нямаме, нека се научим да благодарим за това, което имаме. Нека в трудни обстоятелства кажем на мъдрия Лекар: „малко ни наказваш със скърби“ (Ис. 26:16 – слав.); да кажем: „Добре ми е, че пострадах, та да се науча на Твоите наредби“ (Пс. 118:71); да кажем: „страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас“ (Рим. 8:18); да кажем: “Малко сме наказани за това, което сме съгрешили“ (срв. Иов 15:11 – слав.); да въззовем към Господа: „Наказвай ме, Господи, но по правда, не в гнева Си“ (Иер. 10:24); „а бидейки така съдени, от Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света“ (1 Кор. 11:32).

А при благополучен живот да говорим с думите на Давид: „Какво да въздам Господу за всичките Му благодеяния към мене?“ (Пс. 115:3). Той ме е привел от небитие в битие, почел ме е с разум, като спътници в живота ни е дал изкуствата, от земята произвежда храна, дал ни е животни да ни служат, за нас е дъждът, за нас е слънцето, заради нас са украсени хълмовете и равнините, които ни приготвят убежище по планинските височини, за нас текат реките, за нас бликат изворите, морето ни е отворено за търговия. А изобилието от метали, навсякъде готови насаждения – защото всяка твар ни дава дарове по богатата и неоскъдняваща към нас милост на Благодетеля!

И трябва ли да говорим за маловажното? Заради нас Бог пребивава с човеците! Заради осквернената плът „Словото стана плът и живя между нас“ (Иоан 1:14). Благодетелят живее заедно с неблагодарните, при пленниците дойде Освободителят, при седящите в тъмнина – Слънцето на правдата, на кръста – Безстрастният, при смъртта идва Животът, в ада – Светлината, за падналите има възкресение, дух на осиновяване, разделяне на дарованията, обещание за венци и всичко останало, което даже е трудно да се пресметне и на което подхожда пророческото слово: какво да въздадем Господу за всичките Му благодеяния към нас? Понеже и за това не е казано, че Великодаровитият е дал, но: въздаде, като че ли не Той пръв оказва милост, а възнаграждава оказалите милост, защото благодарността на приемащите смята за благодеяние към Него самия. Той ти дава имущество и Сам проси от тебе милостиня чрез ръцете на бедните, и макар да взема Своето, все пак ти принася пълна благодарност като да си дал твоя собственост. Затова, какво да въздадем Господу за всичките Му благодеяния към нас?

Не мога да се разделя с тези думи на пророка, който прекрасно недоумява и измерва своята нищета, защото няма у себе си нищо достойно за отплата. След толкова големи и славни благодеяния, макар те да превишават всяка мяра, Господ ни обещава впоследствие още по-големи: райско утешение, слава в царството, равноангелски почести, познание на Бога, което за удостоилите се с него е най-висше благо, що желае всяка разумна природа, с което да бихме могли и ние да се сподобим, след като се очистим от плътските страсти!

„Как, ще кажат, да покажем своята общителност и любов към ближния, което е първото и най-съвършеното благо, защото любовта е изпълнение на закона (Рим. 13:10), ако отивайки при някого, който е застигнат от големи беди, започнем не да плачем с него, не да проливаме сълзи, а да благодарим за случилото се? Да понасяш собственото си страдание с благодарност е доказателство за търпение и твърдост, но да благодарим на Бога за чуждите беди означава да се радваме на злото и да огорчаваме скърбящите, а освен това Апостолът ни заповядва да плачем с плачещите (Рим. 12:15).“

Какво да отговорим на такива? Или е нужно пак да напомним думите на Господа за какво ни е заповядано да се радваме и за какво да плачем? Казано е: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата“ (Мат. 5:12). И още: „дъщери иерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си“ (Лук. 23:28). Следователно Божието слово ни заповядва да скачаме и да се веселим с праведните, а да плачем и да тъжим с тези, които проливат сълзи на покаяние или да оплакваме тези, които живеят безгрижно, защото не знаят за своята погибел.

Но не бива да смятаме за изпълнител на заповедта такъв, който оплаква смъртта на хората и вика с плачещите. Не хваля този лекар, който не помага на страдащите, а сам се заразява с болестта, не хваля този кормчия, който не управлява плаващите с него, не се бори с ветровете, не се стреми да избягва вълните, не ободрява страхливите, но сам страда от морска болест и губи бодрост заедно с тези, които не познават морето. Такъв и този, който идвайки при плачещите не им принася полза със своите думи, а приема в себе си безобразието на чуждите страсти. Можем разумно да скърбим за бедите на плачещите хора, защото така се сближаваме със страдащите, като не показваме нито веселие относно бедите, нито равнодушие към чуждото нещастие. Но не е прилично заедно със скърбящите да преиграваме, да викаме или да плачем заедно със страдащите или да им подражаваме в каквото и да е друго и да се надпреварваме с помрачените от страстта, например да се затворим с тях, да носим черни дрехи, да падаме на земята, да не си сресваме косите, защото така по-скоро ще увеличим бедата, отколкото да я облекчим. Не виждаш ли, че твърдите корички, които се образуват около раната, и превръзките, които се слагат върху нея и върху възпалените места, увеличават болката, а ръката с лекото си докосване намалява чувството за болка? Затова и ти не ожесточавай страданията с твоето присъствие и не падай заедно с падналия. Този, който повдига падналия трябва да се намира по-високо от него, а който е паднал до такава степен, той сам има нужда някой друг да го вдигне.

Но както е нужно да се вълнуваме от ставащото и мълчаливо да тъжим със скърбящите, като изразяваме душевното си страдание с дълбокомислие на лицето и до степен, която внушава уважение, така и в разговорите не трябва веднага да пристъпваме към порицаване, като че ли се нахвърляме и нападаме лежащите, защото за хората, чиято душа се мъчи от скръб, нападките са непоносими, също и съвсем безстрастните думи лошо се възприемат от страдащите и не са достатъчно убедителни, за да могат да утешат. Но като позволиш на скърбящия да излее своите пусти и безполезни вопли и жалби, когато злото отслабне и се поизтощи, тогава можеш внимателно и кротко да пристъпиш към наставление. Хората, които обяздват млади коне, когато конят е упорит, не стягат юздата и не дърпат изведнъж, защото така той свиква да рита и хвърля ездача от гърба си, а първо му отстъпват и се предават на неговия порив, а когато видят, че конят се е изтощил от усърдие да се измъкне и от усилията, тогава вече укротен, вземайки го в свои ръце, с помощта на изкуството го правят още по-послушен. Нека да бъде по думите на Соломон „По-добре е да отиваш в къща, дето плачат за умрял, нежели да отиваш в къща, дето се пирува“ (Екл. 7:2), ако някой, който изкусно и кротко ползва своя дар слово, смята да каже на страдащия за своето собствено здраве, а не да се зарази от чуждата скръб, като от възпаление на очите.

И така, плачи с плачещите. Когато видиш брата си да оплаква в покаяние греховете си – плачи с такъв и му съчувствай. Така чрез чуждите недостатъци може да поправиш своя собствен недостатък, защото който е пролял горещи сълзи за греха на ближния, той е излекувал самия себе си от това, че е плакал за брата си. Такъв е бил казалият: „Ужас ме обхваща при вида на нечестивците, които напущат Твоя закон“ (Пс. 118:53). Проливай сълзи за греха – това е душевен недъг, това е смърт за безсмъртната душа; грехът е достоен за плач и незатихващи ридания. За него да се пролеят всички сълзи и да не престават стенанията, издигащи се от дълбините на сърцето. Павел плакал заради враговете на Христовия кръст (Фил. 3:18), Иеремия плакал заради погиващите хора. И тъй като не му достигали естествени сълзи, той просел извор на сълзи и пътнишко пристанище (Иер. 9:1-2). Седя, казва той, и плача за загиналите мои близки много дни. Такива сълзи и такъв плач хвали словото, а не нагласата да се предаваме на всяка скръб и да бъдем готови да плачем по всякакъв повод.

Виждал съм още и други сластолюбци, които заради извънмерно любострастие, под предлог, че са печални, се обръщаха към виното и пиянството и се изкушаваха да извинят своята невъздържаност с думите на Соломон, който казва: „Дайте … вино на огорчения по душа“ (Прит. 31:6). Но това е притча, в която не се дава позволение да се опиваш, а само за поддържане на човешкия живот. Да не говорим за загадъчния смисъл на това изречение, според който под вино се разбира умствено веселие; а по първия смисъл на казаното не малко се изразява и грижа за това, че безутешните и горко плачещите, които прекалено плачат, не се тревожат какво да ядат, но както хлябът укрепва сърцето на този, който обича скръбта, така с вино се поддържат отслабващите сили. А винолюбците и пияниците не утоляват своята печал, а заменят едно зло с друго и като стават недобронамерени посредници, заменят една душевна болест с друга. Като подражават на хора, които уравновесяват тежести на везните, те толкова намаляват скръбта, колкото прибавят сластолюбие. Впрочем, мисля, че виното трябва да помага на природата, но не е позволително да се наливаш с вино до умопомрачение, защото скръбта не изтича заедно с виното, а между другото в душата се появява ново зло – пиянството. Ако разсъдъкът лекува мъката, пиянството е крайно зло, което пречи на лекуването на душата.

Но събери в ума си по ред всичко, което казах, и ще намериш възможност и полза от апостолското постановление; ще разбереш как винаги да се радваш, следвайки здравия разум, как непрекъснато да се молиш, как за всичко да благодариш, по какъв начин да утешаваш скърбящите, за да бъдеш във всичко съвършен и готов с помощта на Светия Дух и при обитаващата в тебе благодат на Господа нашего Иисуса Христа, на Когото слава и власт во веки веков! Амин.

Творения иже во святых отца нашего Василия Великаго, Архиепископа Кесарии Каппадокийския, Беседа 5. На память мученицы Иулитты, и продолжение сказанного в предыдущей беседе: благодарении.

Превод: Даниела Димитрова

Чети още: „За благодарението”

[1] Тази света мъченица пострадала в началото на IV век след Христа. Църквата празнува паметта й на 31 юли.

[2] Този закон е издаден при Диоклетиан през 303 г. след Христа.