Интелигенцията се държи високомерно в манастира, счита, че последният е „нейна къща”, че той е длъжен да ги посрещне, хубаво да ги настани и нахрани, защото всичко, което принадлежи на манастира, e „народно”. Те смятат, че манастирът е богат и е длъжен да служи на народа, т. е. на тях. Но как той посреща своите нужди, как посреща големите си разходи по поддържането и ремон­тирането на сградите, подновяването на инвентара, издръжката на голям брой служащи, чиновници, работници в манастира и стопанствата му, как покрива дефицитите от земеделските си стопанства, които са разхвърляни в раз­лични краища и носят само загуби, от това интелиген­цията малко се интересува.

А в манастира прекарват лятната ваканция около 30-50 души бедни семинаристи и студенти, за да закрепнат физически в хубавата пла­нинска природа. При положение, че манастирът годишно се посещава от около 100 000 души, не е възможно всич­кият тоя народ да бъде нахранен. В старо време наи­стина всички посетители получавали храна от магерницата с големите лъжици. Но тогава манастирът е бил посещаван само за големите празници 12 пъти в годи­ната, а и народът докарвал и харизвал на манастира добитък, който е и бил употребяван за храна, а и за манастира оставал. Добре нагостените поклонници от своя страна щедро дарявали манастира.

Селяни идват в манастира на поклонение за големите празници. В това отношение те поддържат старата манастирска традиция. За празника св. св. апостоли Петър и Павел идват селяни, но не много. А най-много идват те за двата богородични празника: голяма и малка Богородица. За голяма Богородица идват повече от да­лечни краища, а за малката от околността - Дупнишка, Самоковска, Горно-джумайска и Кюстендилска.

Обикновено преди голя­мата Богородица полските работи по приби­ране на зърнените храни са привършени. Селяните идват в манастира, носейки жито, за да благодарят на Бога за до­брата реколта и изпросят благословията на св. Иоана за благополучие на цялата къща. Според силите си и възможността донасят и други подаръци като ризи, кърпи, платно и пр. Религиозните бабички гледат да не им се обиди някой от светиите, та за туй донесеното платно делят наравно помежду всички светии, а и от кърпите слагат на всека икона по една-две. Ето защо по някой път от дара попадат съвсем малки парчета от платно. Това се дължи на обстоятелството, че бабата донесла само 1-2 метра платно, колкото имала за даряване, и като го нарязала на малки парчета, за да остави на всяка икона по едно парче, от хубавото й платно излязло нищо и ни­какво.

Същото става и с парите. Ако още от дома някой не носи излезли от употребление галагани^[1] по 10, 20 стотинки, то непременно ще гледа да развали 2-3 лева по на 50 стотинки, та да може да дарява всека икона по едно грошле.

Които имат възможност, купуват си свещи от манастира, а които са по-бедни, си носят свещи домашна направа. Тези, последните, обикновено имат големи фитили и малко восък, бърже изгарят, а по някой път причиняват стопяване от големия пламък на всички околни добри свещи. Но селянинът не обръща на това много внимание, той смята дълга си за изпълнен, като си е запалил свещта. Понякога идват на поклонение и съвсем сиромаси селяни с 10-15 лева в джеба си за цялото семейство. Те пътуват със своята каруца. Носят си в колата ядене и всичко необходимо.

За голяма и малка Богородица в манастира се събират обикновено по 3-5000 души поклонници. Но бла­годарение на това, че те не са претенциозни, манастирът няма много неприятности по настаняването на гостите за тези празници. Мнозина от тях даже не поискват стаи за настаняването: едни сами се настаняват по коридорите, като си застилат свои черги и постилки, други отиват да спят при колата на открито. Запалват си огъня край Са­моковското шосе или в някоя ливада и край огъня прекарват нощта. Колкото тези селяни и да заслужават по-добър прием от страна на манастира за техните искрени религиозни подбуди, поради които те идват на поклонение и заради приношенията, които правят на св. Иоана от искреното си чувство, толкоз, за съжаление, обикновено те остават пренебрегнати от страна на манастира. Поради своята простотия те се чувстват извънредно безпо­мощни, като навлязат в манастирската ограда. Мнозина от тях са неграмотни. Те се лутат из дългите манастирски коридори и не могат да намерят стаята, в която са ги настанили с компанията. Номера на стаята не знаят и ето измежду голямата навалица се лутат, додето случайно срещнат някой от тяхната „дружина”.

Други пък, като излязат през нощта по нужда и не знаят как да намерят стаята си, от която са излезли, започват наред да тропат на всички врати из манастира, додето попаднат на своята стая. Случват се куриозни слу­чаи в това отношение. През нощта някой ми тропа на вратата. Аз ставам от леглото си и без да отварям питам: „Кой е там?” - чувам един глас на баба: „А бе отвори: нали това е моята стая.” - „Ти си сбъркала, бабо, това не е твоята стая.” - „А бе отвори да видя само.” Аз не й отварям и тя тръгва в тъмнината на нощта да броди из коридорите, додето намери „дружината си”.

Същото става и по отношение търсенето на изповедника, записване на даренията, откупване на литургии, поръчване на маслосвети и проч. За простия народ това всичко изглежда като митарства, през които те трябва да минат, додето успеят да си свършат работа. Навалицата навсякъде е голяма, та трябва да чакат изповедника, додето им дойде реда и при свещопродавача, за да си вземат свещ, и при записването на имена за споменуване, и при ковчега с мощите на св. Иоана да минат там, за да целунат ръката на св. отец и да му оставят приношенията си. По­неже народът е прост и малограмотен, то навсякъде работата върви много бавно.

При записването на имената всяка баба иска да изреди всички свои домашни живи и умрели. По-младите се грижат да запишат повече имена за здраве, а по-старите се грижат повече за умрелите. Но общо взето имената на живите надминават значително тези на умрелите. На някои баби умът работи слабо - започнала да записва имена, па забравила някои и започне да си спомня - „я, как беше”, а другите се ядосват, ча­кайки я. Болшинството от бабите обаче си знаят добре наизуст поменика и колко на брой излизат с домочадието, та при плащането знаят за колко имена има да плащат.

Понякога стават и куриози: някоя стара баба иска на всяка цена да бъде записана при умрелите: „Пиши и мене, отче, при умрелите.” - „А бе как ще те пиша при умрелите, бабо, когато си жива?” - „Нищо, синко, да се сети Бог да ме прибере по-скоро.” Друга някоя от жените на средна възраст иска да запише някой от вра­говете си при умрелите: „Имам още да запиша, отче, едни свои душмани от умрелите, за да куртулисам^[2] по-скоро от тях.” - „Това не може.”, отговаря многозначително отчето, което пише имената. „Как не може! Те като ми правят пакост и аз ще им се отплатя.” Но когато монахът категорически й отказва, тя недоволна напуска и не иска да му плати даже и за другите имена.

По-младите при запис­ване на имената гледат да икономисат някой лев за „по-важни работи”. Та или след като са записали имената, незабелязано се измъкват измежду навалицата, която зао­бикаля монаха, който пише имената, или пък го излъгват, че нямат повече пари, та му дават по-малко и проч. При заръчването на литургии понякога се случват подобни комедии: идва някоя жена и заявява, че иска да й бъде отслужена литургия. Монахът, който издава квитанциите за отслужване литургии, вади кочана от чекмеджето, вади и хартията, за да запише имената за св. литургия, и пита жената какви имена ще пише: живи или умрели. Тогава жената започва да обяснява, че иска да отслужи литургия „за опропастяване” на едни свои душмани. Направили й голяма пакост, та сега иска да отслужи св. литургия, за да ги накаже Господ. Монахът започва да обяснява, че Евангелието учи за опрощаване на враговете и че такава литургия, каквато тя иска, не може да се служи. Недоволна, жената си отива.

Всички поклонници считат за свой дълг да отидат на постницата „св. Лука” и при „гроба” на св. Иоана, т. е. на мястото до пещерата, където му са били погребани св. мощи след смъртта. Сега на това место е изградено параклисче и в притвора на последното се показва надгробната плоча, под която са били погребани неговите св. мощи.

След като запалят по някоя свещ по параклисите на постниците, поклонниците отиват да се провират през пещерата, в която е живял св. Иоан. Тази пещера освен входната дупка има и една друга такава отгоре, ко­ято изглежда е служила за прозорец на св. Иоана. Та „за здраве и благословение от св. Иоана” поклонниците се провират през тази дупка. Някога тази дупка е била по-тясна (а сега е разширена и направена по-удобна за ми­наване), по тази причина у народа е легнало поверието, че който е грешен, не може да се провре през дупката. По този начин излиза, че пълните хора са "многогрешни", защото със своите "благоутробия" мъчно могат да минат. Но общо взето почти всички сега минават през дупката.

Понякога се случва някой шегаджия отзад незабелязано да държи минаващия през дупката за дрехата му, тогава този неволно бива нападнат от мисли за своята греховност. Така веднъж при минаването на поклонниците се провира през дупката и една жена със сина си. Синът, голямо момченце, решил да се пошегува с майка си: хванал края на роклята й и я задържал, за да не мо­же да мине през дупката. Жената не се сетила каква е работата и като помислила, че св. Иоан не я пуща, за­почнала да плаче и да му се моли: „Прости ми, св. Иване! Аз само една кокошка съм откраднала, друго нищо не съм направила.”, а синът й отзад я увещава назида­телно: „Кажи, мамо, и друго какво си направила, инак св. Иван няма да те пусне.” Жената се сетила още за някои свои грехове, казва ги и моли за прошка св. Иоана - тогава синът пуска полата и тя свободно минава.

Като излязат от пещерата, всички минават към „аязмото” - източникът, от който е пил вода св. Иоан Рилски. Пият от тази вода, измиват си лицата и главата и тръгват към скалата, на която се е изкачвал св. Иоан за молитва. Поклонниците считат за свой дълг да отчупят по някое камъче от тази скала, без да си правят смет­ка, че ако чупенето на тази скала така продължава, от нея скоро няма да остане нищо. Добре е, че скалата е от такъв камък, който лесно не се отчупва.

Още един два дена преди празника в манастира започват да пристигат коли с поклонници. С влака и автомобилите пристигат обикновено в навечерието на празника. А още рано сутринта на разсъмване и даже по тъмно в деня на самия празник колите започват да отпътуват. По някой път човек се чуди: какъв смисъл има от идването в манастира, щом някой присти­гне късно вечерта срещу празника, а сутринта рано си заминава. Но работата е там, че повечето от тези поклонници остават да нощуват на открито, претърпяват различни неудобства. Те смятат дълга за изпълнен, щом са стигнали манастира и запалили по някоя свещ. За го­лямата Богородица повечето от поклонниците се причастяват, та тогава се служи за тях ранна литургия и има над 1.000 души причастници.

Но, за съжаление, не всички идват в манастира на поклонение даже и за големите празници. Младежите и момите, които съпровождат своите родители, а понякога момци и сами пристигат в манастира, за да се срещнат с момите. Те гледат на тези големи празници като на „събор”, на който човек може да се повесели, да си по­играе хоро в някоя от ливадите на Рилския балкан, да се завърже някоя „любов” с надошлите за празника моми и пр.

За празника в манастира дохождат и различни „професионалисти”: кебапчии, мекичари, сергиджии, всеки един от които гледа да изкара по някой лев от надошлите за празника в манастира хора. Слепи и хроми от околността идват също така и заемат места из край пътя, по който минават поклонниците за постниците, за да получат милостиня. Идват и „джебчии”, обикновено двама трима заедно, за да се подпомагат в работата. При навалицата в църквата и те отиват „да си купуват свещи”, а в това време, додето другите се притискат, изучават коя баба колко пари има и къде ги държи. После изчакват момента и майсторски обират зазяпалите се и заприказвали се баби. Току ще чуеш някоя баба да извика: „Олеле, откраднали ми парите!” Когато всички по­клонници отидат на църква или след обяд тръгнат по постниците, крадците ревизират стаите и си взимат, как­вото им харесва. Измежду тези крадци има и „набожни”, които майсторски „целуват” иконите. Кръсти се човекът и целува иконата, а с езика обира парите поставени по ико­ната от поклонниците.

Освен горепоменатите посетители и поклонници на манастира, които идват в определено време на годината, манастирът се посещава и от други лица, пристигането на които не е точно определено. Така, например, манастирът се посещава и от различни високопоставени и официални лица. На първо место тук трябва да споменем за Негово Величество Цар Борис III. Пристигането на последния в манастира обикновено става съвсем не­очаквано и внезапно. Той не обича тържествените церемо­нии по посрещането. Пристига в манастира не като цар, а като обикновен поклонник. Винаги в цивилно облек­ло, а понякога в туристическо, когато идва от Самоков през Балкана. Заобиколен с малка свита, Негово Величество пристига с автомобил, който обикновено кара сам. Новината за пристигането на Негово Величество чес­то бързо се пръсва из манастира, забиват камбани, изтичват братята и игуменът да посрещнат Височайшия гост. Негово Величество любезно се ръкува с всички, включително с манастирските служащи и работници.

Обикновено той чака да спрат биенето на камбаните и то­гава влиза в манастирския двор. Отправя се за църква­та. Запалва свещи, покланя се пред мощите на св. Иоана Рилски, оставя там щедрото си дарение за манастира и се покачва на скромния си трон, за да присъства на кратък молебен, който се прави от манастирското духовенство по случай пристигането му в манастира. След това отива на визита при игумена и се настанява в цар­ските апартаменти - две скромни стаи, намиращи се в източното крило на манастира. По изрично искане на Него­во Величество, в тези стаи се поддържа старовремска об­становка, с миндерлъци, стари черги, небоядисани тавани и стенни шкафове. Никакви особени ремонти тук не се правят. Храна Негово Величество носи със себе си и гледа да не прави труд и безпокойство за посрещането си. В манастира той рядко се бави повече от 1-2 дена. Даже често се случва да замине още същия ден така внезапно, както и пристигне. Пристигне с автомобил от София и, току гледаш, след малка закуска тръгва на кон със сви­тата си за Самоков. Или пък обратно, пристига на кон от Самоков, а заминава от манастира с автомобил.

При едно такова идване от Самоков с кон стана и една куриозна случка при гроба на св. Иоана. Това е било през 1924 година. На постницата при гроба стоял по това време монах Никанор, един от най-простите манастирски монаси, даже неграмотен, но благочестив ста­рец. Гледа дядо Никанор, че по пътечката откъм Са­моковското шосе се задават яхнали на коне неколцина пътници. Учуден от тези необикновени посетители, той се решава да ги сконфузи. „А бе, какво сте така яхнали коне, па идвате на поклонение при св. Иоана. Едно време св. Иоан тук на кон ли се е разхождал из планината! Хайде да вържете тук конете си и да минете за на­казание три пъти през пещерата, където е живял св. Иоан, та да ви се опростят греховете.”

Послушни на заповедта на постничаря, всички пътници смирено оставили конете си и изпълнили предписанието му. След това оба­че, за голямо свое учудване, дядо Никанор узнава, че то­ва е бил Негово Величество Цар Борис със свитата си, които той накарал да минат три пъти през дупката на пещерата. Сега пък на своя ред той прави поклон пред Царя, целува му ръка и моли за прошка. Царят велико­душно му прощава, похваляйки благочестивия старец за ревността. Взимат конете си и пеша се отправят за манастира. След известно време о. Никанор е бил награден от Негово Величество с кръст за храброст, проявена през европейската война.

Забелязано е, че в трудните исторически времена Негово Величество идва при св. Иоана, за да му изпроси благословението за благополучно разрешаване на мъчните по­литически проблеми. На няколко пъти идвал Цар Бо­рис III в манастира при смяна на министерските каби­нети, също и преди да замине за годеж с принцеса Джована Савойска в Италия.

Много наши министри и пълномощни министри от различни държави посещават често манастира. Даже председателят на „безбожната” съветска Русия пълном. министър Разколников, а тази година и заместникът му, управляващ легацията - Прасолов, идваха в манастира и бяха любезно приети от игумена. За българските министри в манастира има специални апартаменти, т. н. „министер­ски стаи”. Министрите идват доста често в манастира повече със семействата си. А понякога прекарват и почивките си в манастира. Игумените проявяват обикнове­но голямо старание, за да посрещнат, колкото е възмож­но по-добре високопоставените гости.

Някога ловенето на пъстърва беше забранено от Министерството на земеделието. Концесионерът на манастирската гора г-н Балабанов по-рано спускаше дървения материал по реката. Тру­пите унищожиха рибата в манастирските реки. Наложи се наново да бъде тя развъждана по изкуствен начин. По тази причина Министерството забрани ловенето на пъстърва. Но ето че когато ловът на пъстървата беше забранен, пристига в манастира на гости министърът на земеделието. Игуменът не знаел с какво да нагости ви­сокия гост, понеже това било през Петровите пости. Без да му мисли много, той дава заповед да отидат някои от манастирските послушници и да уловят пъстърва. По­слушниците уловиха риба, опържиха я и я сложиха на тра­пезата за министъра. Господин министърът направи вид, че уж не му е известно за наредбата. Изяде рибата, благодари на игумена за хубавото посрещане, и след като се завърнал в министерството, съставил акт за глоба на игумена, и последният плати глобата като нищо...

В манастира идват чужденци буквално от целия свят. Няма държава или страна в света, от която някой представител да не е посетил манастира. Болшинст­вото от чужденците, идващи в България, считат за свой дълг да прескочат от София и до Рилския манастир. Нерядко даже тези, които идват в България само за 2 дена, посвещават един ден за Рилския манастир. Наис­тина, посетители от Япония, Индия, са редки за манастира, но все пак не липсват.

От Швеция, Норвегия, Фин­ландия, също не идват често, но идващите проявяват доста голям интерес към невижданата за тях архитек­тура, начин на живот и проч.

От чужденците най-много посещават манастира немците. И трябва справедливо да признаем, че те, както и англичаните, много внимателно изучават старините в манастира.

Що се отнася до фран­цузите, то последните малко посещават манастира, а и онези, които идват, винаги са придружени от „приятел­ки” и разглеждат набързо и повърхностно манастира и старините му.

От съседите ни, особено след провъзгла­сяване на вечно приятелство с Югославия, се зачестиха по­сещенията на манастира от страна на сърбите, хърватите и словенците. Рядко тези „югославски” народности идват в манастира заедно, повече обособено. Веднъж когато дошли заедно и по незнание цялата пристигнала от Юго­славия група била настанена от манастирския ключар в една голяма обща спалня, след спорове по политически въпроси, работата дошла до сбиване. И по неволя ключарят „обособил” югославските народности, като за сърбите определил отделна стая.

Сърбите много се интересуват да видят какво „сръбско” има в манастира. Гърци рядко ид­ват, а идващите проявяват интерес към скришници, мазета и проч. Те все мислят, че Рилският манастир има много скрито оръжие и военни припаси. Всеки мисли за другите по себе си - това е общочовешката слабост.

След лятното гъмжило от посетители, след 1 ноември - последен голям манастирски празник, манастирът запустява. Както сънят е необходим за човешкия организъм, така също и за манастира и неговите обитатели необходимо е зимно спокойствие. Монасите през това вре­ме требва да насъберат духовна енергия, манастирските служащи да почистят и подредят манастира за нови гос­ти, а манастирското управление, разполагайки с повече свободно време, да вземе мерки и инициативи за преуспя­ването на манастира за в бъдеще.

<< предишна

Списание „Православен мисионер”, 1939 г., бр. 9

[1] Галаган или още гологан – медна монета от десет стотинки, емисия 1881 г. – бел. ред.

[2] да се отърва – бел. ред.