Различни категории посетители на Рилския манастир – част 1
Анатол Франс в романа си „Таис” разправя как монах Пафнутий се отдалечил в едно пустинно място и се качил на един каменен стълб, за да се подвизава на него. Обаче усамотението му не траяло дълго. Наскоро при него дошли хора, които пожелали да му станат ученици, и той им разрешил да си направят колиби наблизо до стълба. След това започнали да идват поклонници и любопитни от различни краища. Този народ се нуждаел от храна и вода. Това дало повод на едни да открият бараки за продажба на вода, разхладителни питиета и дини. Други отворили фурни за печене хляб и баници. Трети отворили ресторант, където посетителите могли да намерят за ядене пържена риба и други ястия. Явил се и бръснарин и лека-полека около стълба станал цял панаир, а впоследствие се образувал цял новозастроен град с полиция, съдилище, затвор и проч.
Нещо подобно стана и с „великата Рилска пустиня” и при това почти пред очите ми.
Дойдох и постъпих в манастира като послушник през 1922 година, когато манастирът беше откъснат от света поради трудните пътни съобщения. Помня с какви трудности бе съпроводено пътуването ми. С широколинейна железница стигнах гара Радомир. Там трябваше да се прехвърлям в теснолинейна железница. Със себе си носех няколко сандъци багаж. При прехвърлянето се наложи наново да го таксувам, да вадя друг билет и проч., от което нещо видях доста зор. Същото се повтори на гара Дупница и гара Струма.
В онова време директни билети София–Рила не съществуваха. Криво-ляво стигнах гара Рила и там се настаних, че по-нататък до Рилския манастир трябва да се върви пеша. Добре че се намериха хора, които ме посъветваха да оставя багажа си в манастирския метох в с. Рила и да замоля иконома на метоха да ми го препрати с манастирска кола до манастира. На метоха по онова време като иконом стоеше иеромонах Исаия, много добър и простодушен старец. Той на драго сърце се съгласи да ми услужи. Тъй като обаче нямах никаква представа за пътя до манастира, а също така и нямах никакъв опит в ходене пеша на дълги разстояния, съвсем неразумно нарамих раницата с доста багаж, а в двете си ръце взех едно одеяло и вързоп с дрехи.
Изминах нещо около 2—3 километра и започнах да питам хората, които срещах из пътя, дали е далече Рилският манастир. И дохождах почти до отчаяние, когато узнавах, че съм изминал само една нищожна част от онова голямо разстояние, което има до манастира. Като вървях из пътя, все гледах по планинските върхове, за да видя някъде поне отдалеч манастира, но безрезултатно. След изминаването още на около 7 километра силите ми се изтощиха. Видях, че пеша не ще бъда в състояние да стигна манастира. Отбих се по пътя в една барака и там срещнах работници руси, които ме посъветваха и ми оказаха съдействие от своя страна, за да се кача на частната железница на братя Балабанови, която в онова време пренасяше само дървени трупи, а качването на пътници беше строго забранено. По този начин стигнах до гара „Ягнило”, последната спирка по онова време.
На тази гара пристигнах по тъмно, а до манастира оставаха още 4 километра. Реших да пренощувам във вагона, а сутринта да потегля пеш за манастира. Така и направих. Криво-ляво стигнах с багажа си до манастира на другия ден. Такова беше пътуването до Рилския манастир едно време. Така пътува и сега благочестивият селянин със семейството си за голяма или малка Богородица, като събере в колата си цялото си домочадие, а сам и по-възрастните от семейството му пътуват пеша, за да се „потрудят” и получат „благословията” на свети Иоана.
Стари селяни, които са идвали някога в манастира с коли, а сега са принудени да идват с влак или автомобил, с голямо съжаление разправят за „хубавото старо време”, когато те са дохождали на поклонение при св. Иоана с впрегатен добитък. „Какво можем ние сега да разберем от поклонението, казват те, влакът или автомобилът профучава, и не можеш нищо да видиш от околността. А някога не беше така. Пътуваш полека с кола. Спираш се, където искаш. Похапнеш, попийнеш, починеш си, почине в това време и се напасе и добитъкът и си продължиш пътя, додето стигнеш манастира.”
Един стар човек също така неодобрително се отзова за урегулираното шосе, свързващо с. Рила с Рилския манастир: „Не са направили добре инженерите, каза той, дето са планирали шосето така, че постепенно да отива нагоре, без големи завои и възвишения. Друго беше в старо време. На много места имаше баири. Добитъкът напряга усилия при изкачване на един баир, а после отпочива, като слиза от баира надолу. Сега пък добитъкът повече се измъчва, защото върви без никакви почивки все нагоре и нагоре.”
С прокарването на железницата до Рилския манастир, с разширяването и приспособяването на шосето Рила-Рилски манастир за автомобилните съобщения, с големите намаления, които през последните години започнаха да се дават по железниците при групови пътувания, манастирът стана неузнаваем. Необикновеното гъмжило, което едно време ставаше в манастира само за голяма и малка Богородица, сега с малки изключения е почти всекидневно. Непрекъснато тичане по коридорите, тропане с туристически обуща по стълбите, викове, шум като на един голям рояк е сега нещо обикновено за Рилския манастир, като се започне от Великден, та чак до „Отчев ден” - деня на св. Иоана Рилски - 1 ноември, включително.
Кебапчийница, фурна, бакалница, сладкарница, обущарница, бръснарница, ресторант и хотел са на разположение на посетителите. Разбира се, навсекъде цените са най-малко двойни и тройни спрямо софийските; благодарение на устното „радио”, отиващите за Рилския манастир още от София или най-късно от с. Рила се научават за ужасната спекулация, върлуваща в Рилския манастир, та отиват с добри запаси от всичко необходимо за прекарване на 2—3 дена в манастира. По този начин предприемачите на гореспоменатите заведения се късат от яд, пресмятайки високия наем, който те сами се задължиха да плащат на манастира, като се явиха на търга и с дадените от тях високи цени отбиха всякакво желание на добросъвестните хора да вземат предприятието. Но те не губят кураж и гледат да наваксат загубата си с неопитността на някои хора, идващи за пръв път в манастира, не носейки нищо със себе си и разчитайки, че "св. Иоан ще ги нахрани", както е нахранвал поклонниците едно време. Или пък използват идването на някои чужденци, като ги смятат за не добре запознати с цените на българския пазар. По този начин чужденците остават с убеждението, че животът в Рилския манастир е много по-скъп, отколкото даже в Германия.
Модерният ХХ-ти век обаче има и своите културни придобивки, за които не е било възможно да се мисли при стълба на о. Пафнутия. Думата ми е за радиото и за фотографията. За привличане на повече публика и за реклама, някои автомобилни агенции са поставили радио в своите автобуси, с които докарват пътници. Като стигнат манастира, отварят радиото, и ето около манастира се разнасят весели песни и музика. Около автомобила пък се събират любопитни и празноскитащи из манастирския двор и коридорите младежи. Започват танците и ето че манастирът заприличва на панаир.
Тримата пък фотографчии, които получиха от манастирското управление право да фотографират в района на манастира, за да придобият по-добра печалба, го разпределиха на няколко района и фотографират минаващите посетители, без последните да успеят да усетят и да изявят желание за това. От опит фотографчиите разбраха, че ако чакат некой от гостите да се сети да си направи снимка при тях, ще трябва просто да стоят със скръстени ръце. И ето виждаш един от тях застанал при дупнишката манастирска порта и очаква жертвите си. Апаратът му е на врата. Щом чуе бучене на автомобил, той е вече на крак. Пристигне ли автобус или някой лек автомобил, фотографчията вече премерва окото си върху апаратчето. Пътниците още не успели да оправят дрехите си, някои се изчистват от прах, а снимката вече е готова. Любезният фотографчия откъсва от кочана си билетчета и заявява на учудените поклонници, че снимките са готови утре към 7 часа сутринта. Ще ги намерят в бюрото му.
Другият от фотографчиите, в противоположност на първия, прави не групови, а само поединични снимки. Той заема наблюдателния си пост малко по-късно, когато за постниците тръгват посетители. Застава при дупката на пещерата — при „горната” постница и когато забележи, че от дупката се подава главата на някого, незабавно щрака с апаратчето си. Резултатите от тези неочаквани снимки са много добри. Много рядко се намират такива, които се отказват от снимките си. Всеки обикновено се интересува да види какво е излязло от вчерашната снимка. Моли фотографчията да му я покаже. Последният не само я показва, но и набърже я завива, и все тъй бързо го уведомява за нейната цена.
Задачата на третия фотографчия е по-сложна и по-проблематична. Той гледа да се срещне с ръководителите на групите и да ги убеди да си направят „за спомен” обща снимка в двора на манастира с игумена или с некой от манастирските братя. На тази въдица обаче не се ловят всички ръководители, но затуй пък от ония, които се хванат, печалбата е доста задоволителна. Има групи от 50, 100 и повече души. От една снимка се правят поръчаното число картички и пласментът е гарантиран. Понякога когато фотографчията не успее да убеди ръководителя на групата, той прави опит да въздейства върху самата група. Но тук трябва да бъде употребена нужната дипломатическа сръчност, защото инак работата може да бъде спукана. Помня как тази година пристигна в манастира едно братство от Неврокоп. Фотографчията бе вече успял да уговори свещеника-ръководител на групата да направят групова снимка, но някои от братството се противиха. Неопитният фотографчия реши да ги засрами, без да знае психологията на тези религиозни жени: „оставяте парите в църквата, а не искате да си направите една снимка за спомен”. Като чуха тези думи от устата на фотографчията и другите баби, че като дигнаха протест всички задружно срещу него, та за малко, така да се каже, щяха да го изядат: „че как смееш ти да говориш такива работи! Ние не сме дошли тук за тебе в манастира, ние сме дошли на поклонение при св. Иоана. Щом е такава работа ние всички се отказваме да направим снимка”. Групата нагласена за фотография се пръсна и свещеникът трябваше да положи голямо усилие да събере поне половината от тях, но и мнозина от тези, които се фотографираха, се отказаха да си вземат снимките, така че последните останаха за спомен на фотографчията, за да бъде друг път по-предпазлив в приказките си и да не дразни религиозното чувство на дълбоко вярващи жени.
От миналата 1938 година продажбата на манастирските подаръци, иконки, кръстчета и проч. е в ръцете на манастира. По-рано обаче манастирът даваше под наем дюкяна и изключителното право за продажба на тези неща имаше само наемателят на дюкяна. Както в ресторанта и другите манастирски лавки, наемателят гледаше да скубе поклонниците на „общо основание”. Всичко се продаваше на извънредно високи цени. Използвайки това обстоятелство, намериха се предприемчиви хора, които отвориха в с. Рила неколко дюкяна за продажба на манастирски подаръци, започнаха да пресрещат отиващите за манастира поклонници и да им продават всичко на половин цена. Наемателят на дюкяна в манастира се намери на тясно, защото клиентелата му значително намаля. За да излезе от това трудно положение, той разлепи при манастирските порти обявление, с което предупреждаваше, че „истински манастирски подаръци са само тези, които се купуват в манастирския дюкян”.
Години наред този манастирски дюкян се наемаше от един търговец, имащ чисто еврейска физиономия, също и еврейски търговски похвати. Мнозина се възмущаваха от него, при все това той успяваше много майсторски да лъже своите многобройни клиенти и клиентки. Веднъж когато с кола пренасял в манастира багажа си, из пътя се изтърколил един вързоп с погребални покривки. Вързопът паднал на мокро място, покрай една чешма и доста се изцапал. Жената на търговеца, като видяла какво станало с покровите, ахнала, но „евреинът” – мъжът й, я утешил, че ще се „намери колаят” да се продадат и тези оцапани покрови. И наистина той му „намерил колая”. Когато започнал да продава покровите на простодушните баби в манастира, заявил, че има две качества покрови: едни ги продава по 50 лева, а другите „потопени в йорданската река” по 100 лева. Повечето от бабите пожелали да си вземат от покровите, потопени в йорданската вода, за да бъдат с тях погребани. По този начин развалените от падането в калта покрови много бърже се похарчили, а и съобразителният търговец не останал на загуба.
Сега Рилският манастир се посещава от най-различни хора, идващи от всички краища на България и целия свят. Едни идват да задоволят религиозното си чувство, други пък от любопитство или любов към природните красоти. Идват жизнерадостни деца, идват и изнемогващи от старост и болести старци. Някои стари жени идват с горещо желание да умрат в манастира и Бог чува молитвите им. Вече няколко жени са умрели в манастира и са погребани в манастирските гробища. Други пък завещават на близките си след смъртта им костите им да бъдат изпратени в костницата при Рилския манастир.
През зимата манастирът се посещава слабо. И при сегашните модерни усъвършенствания пътните съобщения за през зимата до манастира не са до там удобни. Понякога като падне повечко сняг или като се разкашка шосето от много дъждове, и голямата и мощна кола е принудена да боксува на едно място, додето не се убеди, че по-нататък не ще може да върви. Тогава пътниците излизат и продължават пътя до манастира пеша, а колата се връща празна.
Сезонът за посетителите на манастира обикновено се отваря за Великден. За Велики петък вече започват да пристигат поклонници. Това са все религиозни хора, идващи тук да посрещнат великите празници в по-духовна атмосфера. А срещу и на самия празник пристига и интелигенция, която търси повече смяна на впечатленията и използване празниците за една разходка и развлечение. Но както едните, така също и другите посетители скоро напускат манастира, и през Светлата седмица манастирът е почти празен.
След Великденската ваканция започват да идват в манастира екскурзианти ученици от всички краища на България. Отначало тези групи пристигат нерешително, за да се засилят след празника на св. св. Кирил и Методий и да образуват невероятна навалица към края на учебната година. Тук можете да срещнете ученици и от първоначалните училища и от прогимназиите, гимназиите, па даже и студенти от учителските институти и университета.
От учащата се младеж най-голям интерес към старините в манастира проявяват децата от първоначалните училища и прогимназиите. Те може би още не могат добре да разберат всичко, каквото им се говори за историята на манастира, но все натискат да видят с очите си предмета, за който става дума, изпреварват се един другиго, за да пипнат с ръцете си някой боздуган или голямата лъжица в старата магерница, та после да могат да разправят у дома си и на другарите в училище какво са видели и какво са пипали с ръцете си. От малкия бюджет, с който разполагат, гледат да си купят некое шоколадче или свирка. По-възрастните от тях се сещат да купят некое кръстче или медальонче за армаган на родителите си. Некои си набавят и от книжките, описващи живота на св. Иоана и историята на манастира.
Интересът към църквата общо взето у учащата младеж е слаб. Тук можем нагледно да видим и причината за това. Ако ръководителят на учениците е някой бивш семинарист или ако те се водят от някоя религиозна учителка, тогава учениците непременно се довеждат в църквата, запалват по некоя свещ, с благоговение се покланят пред мощите на св. Иоана, стоят смирено в църквата и си взимат нафора в края на св. литургия. Личи, че религиозното настроение на ръководителя е предадено и на групата. Но това се случва доста рядко. По-често учителите, които довеждат ученици в манастира, не са особено религиозно настроени. Те гледат да организират някоя екскурзия в района на манастира, да им покажат старините, но по отношение на църквата проявяват съвсем слаби или почти никакви интереси. В такъв случай отиват в църква само онези, които имат религиозна подготовка от семейството. Такива ученици влизат да запалят некоя свещ по поръчка от дома. Търпението им обаче скоро се изчерпва. Те не стоят до края на службата, бързат при другарите си, за да потичат из манастирския двор и коридорите.
Погледът на гимназиалните ученици и студенти е насочен повече към техните другарки. А ако не са пристигнали с такива, то гледат на всека цена да си ги намерят из манастира, от некоя друга гимназия. Те проявяват по-голям интерес към природата и разходките с приятелите си из околността на манастира, отколкото към църквата и манастирските старини. Но случват се измежду тях и ученици с религиозно настроение, дадено им от домашното възпитание.
Списание „Православен мисионер”, 1939 г., бр. 8.