Вход

Православен календар

„Дарувай, Господи, на Твоята Църква сила да пребъдва непоколебима от смущенията на ересите во веки веков.”

Канон на утренята, 5-та песен, тропар

Неделя Православна

За благодарението

 

Слушали сте думите на Апостола, с които той се обръща към Солуняни, като им дава закон за целия живот; защото учението било преподадено от тези, които винаги били с Апостола, а ползата от учението се простира върху целия човешки живот. "Винаги се радвайте, казва той, непрестанно се молете. За всичко благодарете" (1 Сол. 5:16-18). Какво значи да се радваме? Каква е ползата от това? Как е възможно непрестанно да се възнася молитва и за всичко да се благодари на Бога? За това, според възможностите, ще поговорим малко по-късно. Първо е нужно да се заемем с възраженията на противниците, които клеветейки казват, че предписаното от закона не е възможно. Те казват: що за добродетел е това да се прекарват денят и нощта в душевни излияния, да се веселиш и да се радваш? А и как е възможно да се направи това, след като сме заобиколени от хиляди независещи от нас бедствия, които предизвикват такова униние в душата, че по-скоро е възможно изгорен да не чувства болка и пронизан да не се мъчи, отколкото да се радваш и да бъдеш добродушен?

А може би някой и от присъстващите тук, страдайки от тази немощ на разсъдъка, като извинение за своите грехове да представи такива причини: поради своето нерадение за изпълнение на заповедите да смята да ги обърне в упрек към законодателя, че предписва невъзможното. И казва: как мога да се радвам, когато причините за радостта не са в мен. Защото това, което поражда радостта, е извън нас, а не е в нас; например: идване на приятел, среща с родителите след дълга раздяла, намиране на пари, почести от хората, възстановяване на здравето след тежка болест и всяко добруване в живота: дом, пълен с изобилие, богата трапеза, дружелюбни приятели за веселба, доставящи удоволствие слухове и зрелища, здраве на сродници и благоуспешно стечение на живота във всичко останало, защото прискръбни са не само огорченията, които постигат самите нас, но и всички случаи, които опечаляват приятелите и роднините ни. Всичко това е нужно за да има радост и душевно задоволство. Освен това, когато видим падението на враговете ни, поражението на зложелателите ни, възнаграждаването на благодетелите ни, с една дума, когато и в настоящето няма нищо затрудняващо и очакваното ни най-малко не смущава нашия живот, тогава може да има радост в душата.

И така, за какво е дадена заповед, изпълнението на която не зависи от нашата воля, а е следствие от други, по-горе споменати причини? А и как да се моля непрестанно, когато телесните нужди задължително насочват вниманието на душата към себе си и е невъзможно мисълта да се разделя между две грижи по едно и също време. Освен това ми заповядват да благодаря за всичко. Възможно ли е да благодаря, когато ме мъчат, издевателстват над мен, разтягат ме на колело, избождат ми очите? Възможно ли е да благодаря, когато ненавистник ме безчести с удари, когато съм вдървен от студ, когато съм измъчван от глад, когато съм привързан към дърво, когато внезапно съм останал без деца или съм се лишил от жена си, когато поради корабокрушение съм изгубил богатството си, когато съм попаднал на разбойници в морето или на грабители на сушата, когато съм в рани, оклеветен, когато съм обеднял и живея в тъмница? Всичко това и много друго събират на едно място тези, които обвиняват законодателя, като мислят да обърнат в оправдание за своите грехове клеветата, че предписаното е невъзможно за нас.

Какво да кажем на такива? Това, че Апостолът има предвид друго и се опитва да възнесе нашите души от земята на небето и да ни въведе в небесния образ на живот, а те като не могат да проумеят великата мисъл на законодателя, в телесните страсти, като червеи в калта, обвивайки се около земята и плътта, търсят възможност да изпълнят апостолските предписания. Апостолът призовава винаги към радост, но не всекиго, а този, който е подобен на него самия, не живее в плът, но Христос живее в него; защото общението с най-великото благо изобщо не допуска съчувствие към това, което безпокои плътта; но дори и да се разсече плътта, разкъсването на връзките остава в страдащата част на тялото и разпространението на болката не може да достигне до умната сила в душата. Защото, ако по съвета на апостола сме умъртвили земните си членове (Кол. 3:5) и носим мъртвостта на Господа Иисуса в телата си (2 Кор 4:10), то нужно е ударът, нанесен на умъртвеното тяло, да не достига до душата, която се е отказала от общението с него. По същия начин безчестието, загубата и смъртта на близките не бива да се издигат към ума и да свеждат възвишеността на душата до съчувствие към тукашното. Защото, ако претърпяващите неприятности разсъждават, както разсъждава човек внимаващ над себе си, то те не биха причинявали скърби другиму, защото и сами понасят без скръб сполетяващото ги. А ако живеят по плът, то и в този случай не биха причинили скърби, но ще бъдат счетени достойни за съжаление, не толкова заради техните утеснения, колкото заради това, че са избрали за себе си не което трябва.

Въобще душата веднъж обхваната от любов към Създателя и привикнала да се весели от тамошните красоти, не променя своята радост и добродушие в зависимост от превратността на плътските страсти; но това, което за други е скръбно, увеличава нейното веселие. Такъв е бил Апостолът, който запазвал благата си воля в немощи, в скърби, в изгнание, в нужда (2 Кор 12:10), хвалел се със своята нищета, изпитвайки глад и жажда, студ и голота, изгнание и утеснения (11, 27); на това, което кара други да скърбят и да се отричат от живота, Апостолът се наслаждавал. Затова тези, които не разбират апостолската мисъл и които не проумяват, че Апостолът ни призовава към евангелски живот, дръзват да обвиняват Павел, че ни предписвал невъзможното.

Но нека да узнаят колко много поводи за разумна радост ни дават великите Божии дарования. Ние, приведени в битие от небитие, сътворени по образа на Създалия ни, имаме и разум и слово, които съставят съвършенството на нашата природа и чрез които сме познали Бога. Щателно изучавайки красотата на творението, чрез нея като по книга си обясняваме великия за всичко Божий промисъл и Божия премъдрост. Ние можем да различаваме добро и зло; от самата си природа сме научени да избираме полезното и да се отвръщаме от вредното. Бидейки отчуждени от Бога чрез греха, ние отново сме призвани към общение с Бога, освободени чрез кръвта на Единородния от безчестното робство. А надеждата за възкресение, а наслаждаването на ангелските блага, царството на небесата, обещаните блага, превъзхождащи силата на разума и думите!

Как да не признаем всичко това за достатъчна причина за непрестанна радост и непрекъснато веселие, а напротив, да мислим, че само този, който пресища стомаха си, забавлява се от звуците на свирала, и спи, ширейки се на меко ложе, живее живот, достоен за радост? А аз бих казал, че разумният човек би трябвало да плаче за такъв; трябва да се прославят тези, които преминават сегашния си живот в надежда за бъдещия век и всичко днешно сменят за вечното. Тези, които са се съединили с Бога, макар и да живеят в огън, като трите отроци във Вавилон, макар и затворени заедно с лъвове, макар и погълнати от кит, трябва да бъдат облажавани от нас, а и самите те преминават живота си в радост, като не скърбят за настоящето, но се веселят от надеждата за приготвеното ни впоследствие. Защото мисля, че добрият подвижник, веднъж стъпил на пътя на благочестието, е длъжен мъжествено да понася ударите на противника с надеждата да бъде увенчан със слава. Също и в телесните подвизи, тези, които са привикнали към трудовете на войната, не падат духом от болката на ударите, но продължават борбата с противника, защото желаят да ги обявят за победители, презрели сегашните трудове. Така е и при ревнителя за добродетели: дори и да срещне някаква трудност, тя няма да помрачи радостта, защото ”скръбта поражда търпение, търпението - опитност, опитността - надежда, а надеждата не посрамя” (Рим 5:3-5). Затова същият този Апостол и на друго място ни повелява в скърбите да бъдем търпеливи и да се радваме в надеждата (Рим. 12:12). Надеждата прави така, че радостта да обитава в душата на добродетелния човек.

И пак същият този Апостол ни заповядва да плачем с плачещите (ст. 15). И като пише на Галатяните, той плаче заради враговете на Христовия кръст. И трябва ли да се казва, че Иеремия плакал, че Иезекиил, по Божие повеление, писал за плача на князете (Иез. 19:1) и че много светии са се предавали на плач? „Горко ми, моя майко, задето ме роди човек“ (Иер. 15:10)! И: „Горко ми! Няма вече милосърдни по земята, няма правдиви между людете. Горко ми! защото с мене сега е като след обиране летни плодове“ (Мих. 7:2,1). И въобще, разгледай всяко слово на праведните и веднага щом видиш, че някой от тях надава плачевен глас, бъди уверен, че всички те оплакват този свят и злочестия живот в него. „Горко мене, че пребъдвам в Мосох” (Пс. 119:5); „желая да се освободя и да бъда с Христа“ (Фил. 1:23); затова се огорчава от продължаването на пребъдването му в Мосох като препятствие пред радостта. В своите песни Давид ни е оставил плача за другаря си Ионатан, в които оплаква също и своя враг. „Жалея за тебе, брате Ионатане!“ И: „Дъщери израилски! плачете за Саула“! (2 Цар. 1: 24, 26) Саул той оплаква като човек умрял в грях, а за Ионатан плаче като за човек, с когото цял живот е бил в тясна дружба. И нужно ли е да говорим още? Сам Господ плакал за Лазаря (Иоан 11:35), плакал и за Иерусалим (Лук. 19:41) и облажавал плачещите (Мат. 5:4).

Казват: „Как да се съглася с думите: винаги се радвайте? Нали сълзите и радостта не произлизат от едни и същи причини. Сълзите обикновено се раждат от неочаквано впечатление, което подобно на удар, поразява душата и я довежда до униние, като спира дъха; а радостта е като подскачане на душата, която ликува от това, че нещата стават съгласно желанието й. От това и промените в тялото са различни. При скърбящите тялото е бледо, синкаво, хладно; а при веселите тялото е цветущо, видът е румен, а душата едва не подскача и вика от удоволствие.“

На тези ще отговорим, че плачът и сълзите при светиите са резултат от любовта към Бога. Винаги съзерцавайки Възлюбения и връщайки в себе си почерпеното оттам веселие, те се грижели за съдбата на подобните на тях раби, оплаквайки съгрешаващите и изправяйки ги със сълзи. Но както стоящите на брега, съчувстващи на давещите се в морето, чрез грижата си за нуждаещите се не губят собствената си безопасност, така и тези, които оплакват греховете на ближните си при това не изгубват своето веселие, а напротив, така още повече го увеличават, защото заради сълзите пролени за брата те се удостояват с радост от Господа. Затова блажени са плачещите, защото те ще се утешат и се разсмеят (Лук. 6:21; Мат. 5:4).

Смях се нарича не шумът, който излиза от устните при кипене на кръвта, а веселостта, която не е разтворена и не е смесена с нищо печално. Затова Апостолът позволява да се плаче с плачещите, защото тези сълзи са като семе и залог за вечна радост. Въздигни мисълта си и съзерцавай състоянието на ангелите. Прилича ли им друго някакво състояние, освен състоянието на радост и благодушие; понеже те са удостоени да предстоят пред Бога и да се наслаждават на неизречената красота на славата на Създалия ни. Именно подбуждайки ни към такъв живот, Апостолът ни е заповядал винаги да се радваме.

За това, че Господ плакал за Лазаря и за града, можем да кажем, че Той също така ядял и пиел, не защото Сам имал нужда от това, но за да остави на тебе мяра и предел на необходимите чувства на душата. Така Той плакал и за да поправи излишната чувствителност и малодушие на тези, които са склонни към оплакване и сълзи. Защото, както всичко друго, така и плачът трябва да съответства на разума относно това за кого, колко, кога и как трябва да се проливат сълзи. А че сълзите на Господа се проливат не по страстно движение, а за наше поучение, е видно от казаното: „Лазар, нашият приятел, е заспал; но отивам да го събудя” (Иоан 11:11). Кой от нас оплаква заспалия си другар, за когото се надява, че той скоро ще се пробуди от сън? „Лазаре, излез вън” (ст. 43) и мъртвият оживял, свързан, започнал да ходи. Чудо в самото чудо – нозете на човека са увити с погребални повивки и това не пречи на движението му! Тук подкрепата е по-силна от препятствието. Защо Господ, Който имал намерение да извърши това, смятал този случай достоен за сълзи? Не е ли явно, че поддържайки във всичко нашата немощ, в някаква мяра и предел е заключил нужните страстни движения, предотвратявайки така липсата на състрадателност, защото това е присъщо на зверовете, но не позволил и да се предаваме на скръб и да проливаме много сълзи, защото това е малодушно? Затова проливайки сълзи над приятеля Си, Сам ни е показал общителността на човешката природа и ни е освободил от излишество в едно или в друго, като ни е вразумил да не се изтощаваме със страстни движения, но и да не посрещаме скръбта с безчувственост. Както след приемането на твърда храна Господ давал място на глада в Себе Си, така допускал в Себе Си жажда след изчезване на влагата от тялото, и се натоварвал от изключителното напрежение на мускулите и сухожилията по време на странстванията Си, а между това не Божеството се изтощавало от трудовете, но тялото приемало в себе си естествено следващите една след друга промени: така допуснал и сълзите, като позволил да се извърши естествена за плътта промяна.

Тази промяна се случва, когато мозъчните кухини, изпълнени с изпарения в резултат от скръб, през очните цепнатини, като през водопровод изхвърлят от себе си влажния товар. Това става така: при неочаквана прискърбна новина, в резултат от вълнението, предизвикано в главата от изпаренията, които се пораждат от съсредоточената в тялото топлина, се получават шум в ушите, световъртеж и очите помръкват. След това както облакът става на дъждовни капки, така, мисля, и гъстотата на изпаренията се превръща в сълзи. При това огорчените хора намират някакво удоволствие в проливането на сълзи, защото сълзите незабелязано намаляват тежестта на бремето. Опитът потвърждава достоверността на това разсъждение, защото знаем, че много хора при безутешни злочестини насила се удържали да не проливат сълзи, а след това някои се разболявали неизлечимо, получавали кръвотечение или парализа на мозъка, а други даже и умирали, защото тяхната сила като слаба подпора се съкрушавала под тежестта на скръбта. Може да се види как пламъкът се задушава под собствения си дим, ако димът не излиза нанякъде, а се стеле около огъня. Същото, казват, се случва и с жизнената сила – тя отслабва и угасва от огорченията, когато те не излизат навън.

Затова отдаващите се на скръб не бива да сочат сълзите на Господа за оправдаване на собствените си страсти. Защото точно както храната, която вкусвал Господ, трябва да ни служи не като повод за сластолюбие, а напротив - за най-високо правило на въздържание и умереност, така и сълзите са ни дадени не като закон, който ни предписва да плачем, а като най-благоприлична мяра и точно правило, според което ние, оставайки в рамките на естеството, трябва да понасяме скръбта честно и благопристойно. Затова нито на жените, нито на мъжете се позволява много да оплакват и да плачат, но може да бъдем до известна степен опечалени във време на скръб и да пролеем малко сълзи, впрочем тихо и без ропот и вопли, без да раздираме одеждите си и да се посипваме с пепел, както и без всякакви други подобни неблагопристойни дела, допускани от хора, незапознати с небесното. Защото този, който е очистен от божественото учение, трябва да се огради с правото слово като с твърда стена, мъжествено и със сила да отблъсква от себе си стремежа към подобни страсти, а не с малодушие и отстъпчивост да допуска в душата си страстния поток сякаш е някаква низина. За слабата душа, която дори мъничко не е укрепена от упование в Бога, е присъщо извънмерно да се пресилва и да пада под тежестта на скърбите. Както червеите най-често се появяват в дървета с по-мека дървесина, така и скърбите се раждат в хора с по-изнежен нрав.

Но твърдо като диамант ли било сърцето на Иов? От камък ли е била направена неговата вътрешност? За кратко време умират четирите му деца, съкрушени с един удар в дома на веселието, по време на забавление, защото дяволът срутил къщата върху тях. Иов вижда трапезата, смесена с кръв, вижда децата си, родени по различно време, но постигнати от общ край. Той не плаче, не си скубе косите, не издава някакъв немъжествен глас, но произнася това славно и от всички възпявано благодарение: „Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне!“ (Иов 1:21). Не е ли той безчувствен човек? Възможно ли е това? Той казва сам за себе си: „Не съм ли плакал за оногози, който беше в тъга“ (Иов 30:25). Не е ли излъгал той, казвайки това? Впрочем за него свидетелства истината, че и в другите си добродетели бил верен; казано е: „тоя човек беше непорочен, справедлив и богобоязлив и отбягваше злото“ (Иов 1:1).

А ти плачеш, пеейки някакви песни, съставени за скръбни дни, и с унили напеви се опитваш да мъчиш душата си. Както актьорите, когато представят нещо тъжно, обличат се по съответния начин, когато излизат на сцената, така мислиш и ти, че плачещият трябва да има съответния вид, черни дрехи, разпилени коси, в дома му да има тъмнина, мръсотия, пепел и унил напев, чрез които раната на скръбта постоянно да се съхранява в душата му незаздравяла. Остави така да постъпват тези, които нямат упование. А ти си научен за починалите в Христа, че „сее се в тление - възкръсва в нетление; … сее се в немощ - възкръсва в сила; сее се тяло душевно - възкръсва тяло духовно“ (1 Кор. 15:42-44). Защо плачеш за този, който е отишъл да се преоблече? Не плачи и за себе си като за такъв, който се лишава от помощник в живота, защото казано е: „По-добре да се уповаваме на Господа, отколкото да се надяваме на човек“ (Пс. 117:8).

Не плачи и за него като за някой, претърпял бедствие, защото скоро ще го събуди небесната тръба и ще го видиш стоящ пред Христовия съд. И така, остави тези малодушни и невежи възгласи “уви! какво неочаквано нещастие!“ и „кой би помислил, че ще се случи така?“, и още: „кога съм очаквал, че ще покрия с пръст най-скъпата за мен глава!“ Такива думи, дори когато ги чуваме от другиго, трябва да ни карат да се срамуваме, защото като помним миналото и с опита си от настоящето, биваме научавани за необходимостта на тези страдания на естеството.

Затова нито ненавременната смърт, нито други неочаквано срещани злополуки няма да поразят нас, които сме обучени в учението на благочестието. Например: аз имах един син, юноша, единствен наследник на имота ми, утешение в старостта, украшение на рода, красив цвят сред своите връстници, опора за дома – и той внезапно беше грабнат от смъртта в най-прелестната възраст; земя и прах стана този, когото до неотдавна беше така сладко да слушам, който беше най-приятната гледка за очите на своя родител! Какво да правя? Да раздера дрехите си, да започна да се търкалям по земята, да ридая и да се оплаквам на всички, да заприличам на дете, което крещи и се удря. Или да обърна внимание на необходимостта от сполетялото ме, на това, че законът на смъртта е неумолим и еднакво се простира върху всички възрасти, като разрушава подред всичко сложно, да не се удивлявам на случилото се като на нещо небивало, да не полудея като поразен от неочакван удар, след като отдавна съм бил предупреден, че самият аз съм смъртен и съм имал смъртен син, че всичко човешко е крехко и не остава завинаги у притежаващите го; напротив, сега само развалините напомнят за древното величие на великите градове, известни със своите ослепителни здания и с могъществото на своите обитатели, които и във всичко друго се отличавали с цветущото състояние на страната и търговията си. И корабът, който многократно се е спасявал в морето, докарвайки на търговците хиляди товари след хиляди плавания, изчезва от един само напор на вятъра. И войските, които много пъти са побеждавали враговете си в битки, при смяна на случая се превръщат в жалка гледка и история. Даже цели народи и острови, достигнали голямо могъщество, и които навред са си издигнали победни паметници и събрали огромни богатства от военна плячка, или са погълнати от времето или, попадайки в плен, са заменили свободата с робство. И въобще, каквото и велико и нетърпимо бедствие да назовем, в човешкия живот вече са се случвали предшестващи го подобни събития.

Така че както различаваме различните тежести по наклона на везните и както пробваме златото в камъка, така, като си припомним показаната ни от Господа мярка, никога няма да излезем от пределите на целомъдрието. И така, ако някога с теб се случи нещо неприятно, преди всичко, като настроиш мисълта си към това, не се поддавай на смущение, а после с упование на бъдещето облекчавай настоящето си. Както хората с болни очи, отместват погледа си от твърде блестящи предмети и ги успокояват, като го спират върху цветя и зеленина, така и за душата е нужно да не гледа непрекъснато скръбното и да не се занимава със сегашните страдания, но да издига своя взор към съзерцанието на истинските блага.

Ако твоят живот е винаги обърнат към Бога, ще бъдеш в състояние винаги да се радваш и упованието на въздаянието ще облекчи житейските скърби. Опозорили са те? Виж славата, която е приготвена на небесата за търпеливите. Понесъл си загуба? Погледни към небесното богатство и към съкровището, което събираш за себе си чрез добри дела. Изгонен си от отечеството? Но имаш за отечество небесния Иерусалим. Изгубил си децата си? Но си придобил ангели, с които ще ликуваш пред Божия престол и ще се веселиш с вечно веселие. Така, като противопоставяш на сегашните страдания очакваните блага, ще запазиш душата си безгрижна и невъзмутима, към което и ни призовава апостолският закон.

И нека щастливото развитие на човешките дела да не предизвиква в душата ти неумерена радост, както и скърбите да не унищожават нейната бодрост и възвишеност с униние и притеснение. Защото, който предварително е научен така да гледа на житейските дела, такъв никога няма да живее загрижен и смутен. Но във всичко спокойно ще успееш, ако имаш пред себе си заповедта, която те съветва винаги да се радваш, ще започнеш да премахваш от себе си неспокойството на плътта, ще събираш душевно веселие, ще се издигаш над усещанията на настоящето, ще устремяваш мисълта си към упованието на вечните блага, само представата за които е достатъчна да напълни душата с веселие и да насади в нашите сърца ангелска радост за Христа Иисуса, нашия Господ, Комуто слава и власт во веки. Амин.

Творения иже во святых отца нашего Василия Великаго, Архиепископа Кесарии Каппадокийския, Беседа 4, О благодарении.

Превод: Даниела Димитрова

Чети още: "В памет на мъченица Иулита и продължение на казаното в предишната беседа за благодарението"

module-template17.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти