Неоправославието и неговите предизвикателства – част 14

ІV. ЕВХАРИСТИЯТА – ТАЙНСТВО НА ТАЙНСТВАТА

4. ПОКАЯНИЕ И ИЗПОВЕД

В стремежа си да направи причастяването достъпно всякога за всеки, неоправославието се заема да претълкува и подготовката за него с цел да се намали до краен предел за пристъпващите строгостта на изискванията, които (както вече показахме) не са “нормативи”, правещи човека “заслужил” Св. Причастие (както неоправославните богослови ги представят), а необходими условия, за да имаме полза, ние грешните.

Първото “препятствие”, което модерното богословие се стреми да преодолее е “дължимото покаяние” (св. Симеон Нови Богослов)^[1], т. е. Тайнството Покаяние и още по-конкретно задължителността на Изповедта. Затова се и налага в тази точка да се занимаем именно с тези въпроси.

За да видим естественото място на Изповедта в християнския живот, най-напред е добре да обходим с поглед темата за покаянието. За да стигне до върха, човек тръгва от полите на планината. Този, който макар и малко е чел Свещ. Писание и светоотеческите творения, вслушва се в богослужението или дори само чете утренните и вечерните молитви (положени в Молитвеника), не може да не забележи, че там се говори не толкова за Евхаристията, а изключително за покаянието.

На този фон рязко контрастира неоправославното богословие, което като че ли иска да ликвидира понятието за Бога като справедлив Съдия, и термини като съд, престъпление, наказание; и изписвайки стотици и хиляди страници за “природата на Евхаристията”, “евхаристийната природа на Църквата”, и "нашето единение и общение с Бога чрез честото причастяване", в крайна сметка да не каже почти нищо за покаянието, гъделичкайки слуха на “публиката” със сладки думи за “любов”, вместо да говори за “тесния и скръбен път”. Това “изместване на центъра” изкривява цялата картина на Православния светоглед до неузнаваемост, до степен, в която остава само името “Православие”, а съдържанието на това понятие е претърпяло невероятно “пренареждане”. Защо е така ще разберем малко по-нататък, а сега, с помощта на св. Отци на Църквата и на онези богослови, които се придържат към тяхното учение, нека видим коя е правилната “постановка” на нещата, започвайки от времето на първите хора – нашите прародители Адам и Ева.

„Ако до грехопадението – пише архим. Рафаил (Карелин) – център на целия духовен живот на човека била любовта към Бога, то сега ние сме излезли от този център. Той е загубен за нас. Сега за нас съществува друг център на духовния живот – покаянието. Единственият път от земята към Небето, единственият път на човешката душа към Бога – това са покайните сълзи.” След грехопадението “Адам започнал своето покаяние, което станало основно съдържание на неговия продължителен (930-годишен – б. м. – Бит. 5:5) земен живот. <…> Също така и за нас покаянието трябва да стане главно дело в живота.”^[2]

За да спестя време ще пропусна Стария Завет, Божествените призиви за покаяние в него и примерите за покаяние в лицето на покаяли се грешници. Още повече, че Бог сключи с нас – хората – Нов Завет, чрез Своя Син Иисус Христос. И тъй какво намираме в този Нов Завет? Предтечата Христов – Иоан започва проповедта си с призива: „покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 3:2). Сам Господ започва Своята проповед със същите думи: „наближи царството Божие, покайте се” (Марк. 1:15). Неговото идване в света – както ни напомня и св. Ефрем Сирин (Марк. 2:17) – беше не заради праведниците, а заради грешниците, „за да загладят те греховете си с покаяние.”^[3]„Целият път на Твоето пришествие – молитвено се обръща към Христа св. Ефрем, - е преминат от Тебе заради множеството каещи се, цялото Ти учение, Господи, е велико упование за грешниците.”^[4]

Проповедта на апостолите също започва с “покайте се” (Деян. 2:38). Това казал ап. Петър на желаещите да се присъединят към Църквата в деня Петдесетница. Това привличане на неверните към вярата – посочва св. Симеон Солунски – „е делото на Спасителя и Неговите Апостоли. ... Но след него равно нему и по-прекрасно от всичко е да се пазят верните с всички сили и с цялата си ревност да се обръщат към покаяние. ... И това да бъде за иерарха вместо проповядване на Евангелието – или още по-добре – самото проповядване (на Евангелието – б. м.). Понеже каква друга е (целта) на проповедта, ако не само спасението на погиващите, подбуждане на гледащите и обръщане към най-доброто на отдалечилите се от него?^[5] ... Обърналият ги към Бога е като че уста Божии, тъй като е направил достойни от недостойните...”.^[6]

“Бог е Бог на каещите се” единогласно проповядват св. Ефрем Сирин^[7] и св. Симеон Метафраст^[8], и ние изповядваме това както в молитвата на Метафраст преди св. Причастие, така и в молитвите на Великото Повечерие^[9]. ”Господ твърде обича каещите се”^[10], „Бог се радва повече за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници” (Лук. 15:7)^[11]. И обратно – „не толкова оскърбяват Бога извършените от нас грехове – казва св. Иоан Златоуст, - колкото нашето нежелание да се поправим.”^[12] И пак на друго място: „неразкаяността за греховете много повече възбужда Неговия гняв и негодуване, отколкото самия грях.”^[13] На същото мнение е и преп. Теогност: „В бъдещия век (ние) няма да бъдем наказани за това, че сме грешили, и няма да бъдем осъдени по тази причина, тъй като сме получили естество изменчиво и непостоянно, но (ще бъдем наказани) за това, че съгрешавайки, не сме се покаяли и не сме се обърнали от лошия път към Господа, (след като) сме получили власт и сме имали време за покаяние.”^[14] В този дух е и словото на св. Нил Мироточиви: „винаги човек ще греши, понеже е несъвършен, каквото и да прави, греши (т. е. не минава без погрешка във всяко дело); затова ако сгреши човек, нека осъзнае грешката си, за да я изправи. ... Днес децата знаят всички лукавства, знаят всички непристойни дела, а какво е покаянието, това не знаят и името му даже не познават. ... До вечерта чака Бог покаяние от стареца; [искаме] да кажем до смъртта му гледа, няма ли покаяние в стареца; ако и в старостта не види покаяние в човека, тогава се прогневява на стареца за нечувствието му... И ето отваря накрая старецът очи (в смисъл духовното зрение), оказвайки се в ада ... и бива наказан за непокорството си, затова, че не е прибягнал към покаянието в беззаконията си.”^[15] Затова св. Ефрем ни учи: „Принеси му доброволно покаяние, и с любов ще те приеме. „Обърнете се към Мене и (Аз) ще се обърна към вас”, ти казва Той чрез Пророка (Зах. 1:3). ... Върви по пътя на покаянието, за да те (пре)срещне човеколюбието Му.”^[16]

„Славословят Ангелите... славят ту неизчерпаемото море на добросърдечието, ту милостта на покаянието. ... Славословят ту Благостта, Тази слязла (от висините) светлина, това Слово, този Път на покаяние на земята, Който казва: “покайте се, защото се приближи Небесното Царство” (Мат. 3:2) ... Славят Ангелите и възпяват хората (блудницата, Манасия, митаря, разбойника – изобщо всички образци за покаяние в Писанието – б. м.), но цялото славословие и песнословие всецяло възхвалява истинското им покаяние, неотстъпността в покаянието, решимостта в покаянието.”^[17]

Покаянието е “празник за Бога” (св. Ефрем Сирин)^[18], “светилник за душата” (св. Климент Охридски)^[19], “вратата, която извежда от мрак в светлина” (св. Симеон Нови Богослов)^[20], “съкровище” (св. Нил Мироточиви)^[21].

Покаянието е “коренът на благочестието” (св. Иоан Златоуст)^[22]; “духовният живот започва с покаяние” (св. Василий Велики)^[23]; то е “основа на целия духовен живот на християнина”^[24] – нещо повече – то “се явява начало и среда и край на християнския начин на живот: затова (и) то се изисква и трябва да бъде преди светото Кръщение и в светото Кръщение и след светото Кръщение.” (св. Григорий Палама)^[25], накратко – “дело, което няма край на земята” (св. Игнатий Брянчанинов)^[26].

Покаянието е “съкратен път към спасението” (Миней, 19 октомври, канон, песен 9^-та), “лодката”, чрез която единствено можем да преминем “смрадното море между нас и мисления рай” (св. Исаак Сирин)^[27]; чрез него “човек достига добродетелите” (авва Моисей)^[28], “то очиства всяка добродетел от греха, суетата, високомерието, самодоволството, с каквито са проникнати философските, “културни”, политически добродетели.” (преп. Иустин Челийски)^[29]; то е “спасителното лечение” от “уязвяващите стрели” на лукавия (св. Ефрем Сирин)^[30]“лекуване от всяка страст и всеки грях” (св. Варсануфий Велики^[31], единственото средство срещу “недъга” и “язвата” на греха (св. Иоан Кронщадтски)^[32], то събаря стената от грехове между нас и Бога^[33].

Покаянието е “втора благодат” (св. Исаак Сирин)^[34], “второ кръщение”^[35], (а след Кръщението) „дори повече от Кръщението, макар тия думи да се покажат малко смели. Защото Кръщението – продължава св. Иоан Лествичник - ни очиства от по-предишните злини, а сълзите очистват греховете извършени и след Кръщението. Като сме приели Кръщение в детската възраст, ние всички сме го осквернили, а със сълзите си отново го очистваме. И ако Божието човеколюбие не ни беше дало тях (сълзите на покаянието) едва биха се намерили такива, които се спасяват”.^[36] Св. Симеон Солунски също намира, че “покаянието след кръщението е начало на спасението за всички верни. ...Всички имаме нужда от това, защото всички постоянно съгрешаваме...”^[37]

“И тъй, нужно е да се каем, както са проповядвали Кръстителят с Господ, и учениците Му. И нужно е да се каят всички - и миряните, и монашествуващите, и клириците, и иереите, и архиереите, и никой да не отстранява себе си от покаянието, защото всички сме съгрешили и всички съгрешаваме и всички трябва да се покаем. ... Сам Небесният Цар е близо до каещите се, защото “близо е Господ към всички, които Го в истина призовават” (Пс. 144:18). А аз гръмогласно призовавам към всички заедно със самия себе си – издига глас св. Симеон - нека се покаем по благодатта на нашия Спасител, за да се спасим: близко е Божието царство и, ще кажа с божествения Павел: “Сега е по-близо до нас спасението, нежели когато повярвахме” (Римл. 13:11). Защото иде нашият Господ и Съдия.”^[38] "И тези, които мислят, че не са паднали (което, както предполагам, е невъзможно) – казва на друго място същият св. Симеон – всички трябва да се каят. Да мислиш, че не си паднал, значи да паднеш, и това е най-големият от всички грехове, в които по своето безумие са виновни стоящите отляво (Мат. 25:37 и сл.), които казват: “Кога Те видяхме? – т. е. “ние не сме съгрешили”. А това е най-тежкият грях, свидетелствува възлюбеният Ученик и Девственик, казвайки: “ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим...” (1 Иоан 1:8)”.^[39]

Затова и св. Отци строго ни предупреждават: “... гледайте... някой да не каже: аз не съм съгрешил. Който казва така, той е сляп, склопил е очи, сам себе си лъже и не знае, че сатаната го краде и ограбва и в думите му и в делата му, и чрез слух, и чрез очи, чрез осезание и чрез мисли. Защото кой – риторично пита св. Ефрем Сирин – може да се похвали, че сърцето му е невинно и чувствата му са чисти? Никой не е безгрешен, никой не е чист от сквернота, никой от човеците не е свободен от вина, освен Единия, Който заради нас стана беден, бидейки богат.”^[40]

Впрочем св. Ефрем отива още по-далеч, като пише: “Който казва за себе си: чист съм, той прави себе си достоен за осъждане.”^[41] Почти дословно същите предупреждения намираме и у св. Теофан Затворник^[42]. (По-древни или по-нови св. Отци преподават едното учение на едната Църква! – б. м.). А св. Иоан Златоуст посочва и причината за чувството за “безгрешност”. „Не се считай за осигурен от опасностите, – казва той - ако не скърбиш за греховете си,” напротив, скърби особено за това, че не чувстваш разкаянието на своите грехове. Твоето спокойствие произлиза не от това, че грехът не те гризе, а от безчувствието на душата, предадена на греха.”^[43]

“Затова е необходимо щото всеки от вас, братя, - учи св. Григорий Палама - ... да изтръгва от душата си тръните и бодилите, които всеки от вас е отхранил в себе си със страстен и обичащ наслажденията живот”^[44]. Казано накратко: “грехов исполнени вси есмы” (т. е. всички сме изпълнени с грехове” – песен 6^-та от втория канон на службата на св. Серафим Саровски)^[45]. Следователно прав е авва Исаия, който намира, че “ако да нямаше покаяние, не би имало спасяващи се”^[46]. Изходът от само себе си се налага: “Хилядократно ли сме съгрешили? Хилядократно да принесем покаяние.” (св. Теофан Затворник)^[47]. Това предлага и св. Златоуст: “ако всеки ден съгрешаваш, всеки ден се разкайвай.”^[48] Това е сигурният утъпкан път нагоре, защото именно по него са вървели тези, които ни го предлагат. “Аз греша ежедневно и непрестанно принасям покаяние” – пише св. Ефрем Сирин^[49]. Също и св. Йоан Кронщадтски признава: “в продължение на 70 години аз всеки ден грешах и се каех и Господ беше милостив към мене и не ме наказваше по Своята правда.”^[50]

А св. Исаак Сирин отмерва времето за това дело не с дни, а с часове, като казва, че “в тези 24 часа на деня и нощта ние имаме нужда от покаяние.”^[51] Как да разбираме това? Св. Калист и Игнатий обясняват, че тук значението на думата покаяние е изпълнена със съкрушение молитва на приближаващото се към Бога неотслабващо прошение за оставяне на миналото и загриженост за запазване на бъдещето.^[52] Или – чрез непрестанната молитва може да се стигне и до непрестанно покаяние, защото, както посочва архим. Рафаил (Карелин), “в Иисусовата молитва ние молим Бога за това, (щото) Изкупителната жертва на Христа, принесена за целия сват, да стане Негова жертва и за нашите всекидневни, непрестанни грехове.”^[53] Тази молитва “обуславя нравствеността и духовния живот на християнина, ако разбира се, се извършва правилно, тоест с благоговение и покайно чувство...” Изобщо според архим. Рафаил “правилната молитва винаги е основана върху благоговението и покаянието.”^[54]

“Цялата Църква е Църква на каещите се, както не е трудно да види всеки имащ разум” – казва св. Ефрем^[55]. Затова и болшинството от песнословията и молитвословията й са покайни и търсещи покаянието. През постните периоди те само се усилват, но винаги неизменно присъстват. Всяко богослужение в храма или частна молитва започват с “Трисветое”, в което просим “Господи, очисти нашите грехове, Владико прости нашите беззакония”, както във всекидневните вечерни, така и в утренните молитви, почти навсякъде срещаме покайни прошения: “Помилуй нас Господи, помилуй нас.” (1^-ви тропар на вечерните молитви), “Прости моите волни и неволни, съзнати и несъзнати грехове” (3^-та вечерна молитва), “Господи, приеми ме в покаяние” (7^-ма вечерна молитва) и пр. и пр. Същото намираме и в молитвите положени за всеки ден от седмицата: Понеделник: “... да сторя плодове достойни за покаяние”; Вторник: “Обнови душата ми чрез покаяние като с второ кръщение. Очисти мене осквернения от грехове...”; Сряда: “... прости ми всичките прегрешения”; Четвъртък: “... спаси ме по Твоята милост, за да ти въздам обещанията си, като до последен дъх се кая за моите съгрешения”; Петък: “Помилвай мене грешния, помилвай! ... дай ми покаяние...”; Събота: “Помени Господи като благ Твоите раби, и каквото съгрешиха в живота прости, защото никой не е безгрешен освен Ти...”; Неделя: “милостиво погледни към мене, който се кая и искам да ти служа.” Така е и във всички обществени богослужения. Дори и в безспорно най-тържественото и най-радостното по своя характер – св. Литургия – просим от Господа да завършим остатъка от нашия живот в мир и покаяние (в просителната ектения), а “Господи, помилуй” – тази молба за милост се повтаря почти непрестанно през време на цялото богослужение.

Това е лесно обяснимо – “скръбта по Бога, която произвежда покаяние за спасение” (2 Кор. 7:10 – б. м.) – казва св. Златоуст – е път към радостта по Бога. ... Както мирската (т. е. светската – б. м.) радост е смесена с печал, така и сълзите по Бога произвеждат неизменна радост.”^[56] Както е писано: “Които са сели със сълзи, ще жънат с радост” (Пс. 125:5). Затова и до радостта на Евхаристийното общение се стига не иначе, освен чрез покаяние.

Цялото молитвено правило преди св. Причастие е пронизано от край до край от покайния дух и чувство, от съзнанието, че ние сме грешни, а Господ е огън “изгарящ недостойните”, затова се и молим преди да Го приемем в Причастието да ни “очисти от всякакви скверноти” (стихове от св. Симеон Метафраст преди причащение).

Нима неоправославните богослови не знаят всичко това? Знаят го, разбира се. “Пътят към безстрастието е покаянието” – открива о. Йоан Майендорф, изследвайки “византийското богословие”, макар на него да му се струва, че “аскетичният тон (на св. Отци – б. м.) е леко преувеличен.”^[57] А о. Ал. Шмеман, правилно намира, че целта на подготовката преди св. Причастие, “изразяваща се в пост, специални молитви, духовно съсредоточване” ... (е) “да го доведе до истинско покаяние.”^[58]

Обаче, колкото е лесно да се говори за него, толкова е трудно то да се върши, защото това означава човек да се “подвизава в тежка борба” (св. Ефрем Сирин)^[59]. Да се съкрушаваш, смиряваш, изнуряваш себе си и припомняш всяко свое съгрешение “е немалко мъчение за душата” (св. Йоан Златоуст)^[60]. Да не говорим пък за изповед пред духовник.

“Църквата изисква от човека непрекъснато изменение на себе си. ... А съвременният човек твърде неохотно се бори с греха: той е твърде изнежен, твърде привикнал към развлеченията и удоволствията. ... Точно тук възниква съблазънта да се обяви този подвиг, изискван от Църквата, за нещо отживяло и остаряло и да започнат да я реформират – не самите те да се изменят, както това изисква Църквата, а Църквата да изменя в угода на своите страсти...”^[61] В инославните “църкви” този път на реформиране е извървян и там спокойно можеш на черното да кажеш бяло и на бялото – черно. Като американския проповедник Р. Шулер, според когото: “най-голямото зло е да кажеш на човека, че е грешен и че трябва да се покае”^[62]. Днес като че ли е модерно да заявиш: “не съжалявам за нищо!”, което е същото каквото и “нищо не съм сгрешил, нищо не бих променил”. Толкова често се чуват подобни изказвания от “звездите” на културата, изкуството, спорта в “публичното пространство”. Затова като че ли не е странно, че наскоро един петкратен убиец заяви: “Не чувствам вина за това, което съм извършил”. В подобна обстановка е трудно да се говори за Бога и респективно за покаянието, което ни води към Него. Затова и неоправославието свежда покаянието до това “човек да види греховността си и слабостта си и да разбере, че е отделен от Бога, да изпита поради това скръб и болка, да пожелае прощение и примирение, да отхвърли злото и да избере да се върне при Бога и накрая да пожелае Причастие за “изцеление на душата и тялото.”^[63] За изповед – ни дума. В същото време св. Отци намират, че “истински каещ се е този, който... изповядва греховете си... искрено на духовния си отец...” (св. Димитрий Ростовски)^[64]; че “една от главните съставки на покаянието е изповедта...” При това “не е достатъчно да се изповядваме само пред Бога, но непременно трябва да се изповядваме пред онези, които са получили от Него властта да връзват и развързват” (бл. Августин)^[65].

Нещо повече – “доказателство за нечие разкаяние е пълното изповядване на паденията, съкрушение от дълбочината на душата... истинско въздържание от зли дела, от цялото си сърце ненавист към греха и отдалечаване от него, и ревност към делата на покаянието”^[66], ... или накратко: покаянието бива “извършвано чрез изповед и съкрушение, посилни трудове и сълзи” (св. Симеон Солунски)^[67]. Същият светител, като привежда думите на ап. и ев. Йоан Богослов: “ако изповядваме греховете си Той е верен и праведен, да прости грехове ни” (1 Иоан 1:9), възкликва: “Виждаш ли силата на изповедта? Да побързаме към нея всички”^[68]. Св. Амвросий Медиолански свързва покаянието (в Лука 13:3, 5) с изповед^[69]. Също и св. Ефрем Сирин счита за необходимо вината да се изповядва “с устата”^[70]. Св. Климент Охридски ни зове към очистване чрез покаяние, като “изповядваме (съгрешенията си) пред отците”^[71].

Подобно на тях “под покаяние св. Серафим (Саровски – б. м.) разбирал по-честата изповед пред духовника, чрез която тайнствено се измива опетнената съвест от всеки грях.”^[72] И св. Йоан Кронщадтски наричал именно изповедта “принасяне на покаяние”^[73].

В пълно съгласие с това светоотеческо разбиране и 2^-ро правило на Лаодикийския събор, отразило в Църковното право щото “ония, които паднат в различни прегрешения и които чрез молитва, изповед и разкаяние напълно се обърнат от лошите дела, нека бъдат приемани в общение...”^[74] Тълкувателите на правилата почти преразказват самото правило, тъй като смисълът му е ясен, а Аристин внася категоричност с думите: “Всички съгрешили, каквито и грехове да би казал някои, ако принесат покаяние и ги изповядат, ... могат да бъдат приети в общение.”^[75]

Прот. Николай Афанасиев се опитва доста лековато да обезцени изповедта, като казва: “съвременната практика на изповед преди причастието е придала на тайнството покаяние почти магически (?) характер. Отпущението на греховете става необходимо преди самото причастие, за да бъдат те повторени отново след причастяването.”^[76] Той пропуска да спомене, че ако и това да се случва, то не е по вина на самото покаяние, а на каещите се. Защото както чухме и от Отците, истинското покаяние изисква следните условия. Първо, съжаляване за греховете си. Второ, чистосърдечна изповед пред свещенослужителя. ... Трето, човек трябва да реши повече да не повтарят тези грехове ... И накрая, четвърто - ... да се старае да изпълнява в живота си добродетели, противоположни на извършени преди грехове^[77].

Защо изповедта е толкова необходима на нашето покаяние обяснява нагледно св. Теофан Затворник със следния пример: “разтопеният восък – пише той – се разлива неопределено; но когато го наливат във форма, или му налагат печат, от него излиза нещо. И на вътрешния наш човек трябва да сложим своя печат, за да приеме той определен образ. Това става в тайнството покаяние: тук го запечатва Божествената благодат на Духа.”^[78] Затова и св. Теофан е категоричен, че “там, където няма тайнство покаяние (или изповед – б. м.), там няма и живеещи истински по християнски.”^[79] И продължава: “това, което прави особено необходимо тайнството покаяние, това е от една страна – свойството на греха, а от друга – свойството на нашата съвест. Когато ние грешим, си мислим, че не само вън от нас, но и в самите нас не ще останат следи от греха. Между това той оставя дълбоки следи и в нас, и вън от нас – във всичко, което ни обкръжава и особено на небето в предопределенията на Божието правосъдие. В часа на извършването на греха се решава там какъв да стане съгрешилият: в книгата на живота той е внесен в списъка на осъдените – и е станал свързан на небето. Божествената благодат не ще слезе над него, докато на небето не се заличи той от списъка на осъдените, докато не получи той там разрешение (т. е. освобождение, прощение – б. м.). Но угодно било Богу небесното разрешение – небесното заличаване от списъка на осъдените да се поставя в зависимост от разрешаването на земята на свързаните с грехове.”^[80]

Като чуе за “Божествено правосъдие”, “престъпление” и “наказание”, “съд” и “осъждане”, неоправославието настръхва. Така според о. Майендорф “византийските богослови не се поддават на изкушението да сведат греха до понятието за престъпление според закона, което трябва да бъде осъдено, наказано или опростено.”^[81] Тук о. Йоан или иска да ни излъже, “гледайки ни в очите”, или под “византийски богослови” разбира не св. Отци, а някакви други, известни само нему богослови от този период. За да не губя време, тук няма да привеждам многочислените светоотечески свидетелства, оборващи това мнение. Още повече, че още през 1943 г. достойният архиепископ Серафим (Соболев) е направил това в полемиката си срещу възгледите на митрополит Антоний (Храповицки) и архим. Сергий (Старогородски), надигнали глас срещу “юридическия” възглед за изкуплението и “правовия елемент” в нравствената деятелност. Архиеп. Серафим убедително доказва, че такова разбиране на делото на нашето спасение е “едностранчиво” (наблягайки на Божията любов, да се игнорира Божията правда) и че “нашата св. Църква не отхвърля правовия елемент в делото на нашето спасение”^[82].

Все пак ще се спрем за малко на въпроса за разбирането на греха, тъй като той е в пряка връзка с покаянието. Който няма правилно (или най-малкото пълно) понятие за греха, не може да има такова и за покаянието, така както неправилната диагноза не може да доведе до вярно лечение.

Заслепено от своя краен “антиюридизъм”, неоправославието утвърждава, че “грехопадението ... не бива да се свежда до нарушаване на определени морални или религиозни повели, т. е. не бива да се интерпретира моралистично, психологически или юридически. То преди всичко е пропуск и отклонение от пътя (срв. библейския и светоотечески термин за обозначаване на греха: “αμαρτία” – грешка, отклонение, пропуск на мишената при стрелба с лък)”^[83]. Това мнение вече се сдоби и със “съборно” определение на организация, претендираща да представлява “каноничните православни епископи в Америка” (SCOBA). В едно нейно послание четем: “Гръцката дума за грях е “амартия”. Буквално тя означава “да пропуснеш целта” при стрелба с лък или хвърляне на копие. Мяташ стрелата и пропускаш центъра на мишената – понякога с малко, понякога с много. Колкото по-опитен ставаш, толкова по-често улучваш целта.”^[84]

Колко невинно и безобидно? Ами ако целта ти е като ябълка на главата на ближния и пропускайки целта, пронижеш самата му глава? Дребен пропуск... Хвърляш копието, но вместо в мишената, поради грешка, то се забива в някой от публиката. Стреляш към небето (каквото е грехът против Бога), но сам улучваш себе си... Впрочем, да оставим сравненията и да подирим точния смисъл на думите.

Речникът ни дава не едно, а пет значения на думата “амартия”, а именно: “грешка, заблуждение, грях, провинение, престъпление”^[85]. С други думи неоправославието отново ни дава само половината истина. Провинението и престъплението са изключени, както след малко ще видим, съвсем безоснователно и следователно тенденциозно.

Любопитно е да потърсим думата “грях” и в други речници. В църковнославянския срещу “грехъ” намираме, че той превежда гръцкото “амартия” и “= беззаконие (1 Иоан 3:4; 3 Цар. 16:13)... „Твърде интересно е да се знае, добавя о. Григорий Дьяченко, че в санскритския език думите гарг(h), гарг(h)ати и гарг(h)ajати (откъдето може би се образувала самата дума “грях”) означават да се хули и презира.”^[86]

Българският тълковен речник обяснява думата “грях” като “1. нарушение на религиозния закон и нравственост; 2. вина, престъпление”^[87].

Именно като “престъпление”, (а не като “пропуск”) определят грехопадението на прародителите св. Кирил Александрийски^[88], авва Доротей^[89], св. Йоан Златоуст^[90], св. Симеон Солунски^[91], а св. Нил Мироточиви казва, че “Адам се вдигнал против Божията заповед. ... Адам във всичко винил Бога и, ... говорел сам в себе си така: аз не съм виновен в това, Бог Сам е виновен.”^[92] Също и в осмия икос от Акатиста на Пресвета Богородица се обръщаме към нея с думите: “Радуйся, еюже разрешися преступление”, т. е. “радвай се (ти), чрез която се разреши (прости) престъплението”.

Разбира се, не само прародителският грях е “престъпление”. Доколкото той е първообраз на всеки човешки грях, то и грехът изобщо получава тези характеристики и наименования. Така монахът Евтимий Зигабен в известните си тълкувания на Псалтира, събрани от св. Отци, пише по повод на Пс. 50:4б (“и очисти ме от моя грях”) следното: “Отново под израза “грях” разбира извършеното от него престъпление или нарушение на закона. И въобще псалмопевецът твърде често употребява без разлика думите: беззаконие, нарушение на закона или противозаконие, грях, без да прави помежду им никакво различаване.” Също и в тълкуванието на следващите думи (ст. 5а) “На Тебе едничкия съгреших”, казва: “Като че говори така: ... тъй като аз съм престъпник и нарушител на Твоите закони, то затова съм и съгрешил пред Тебе – Своя единствен Законодател.”^[93] Така че на неоправославните изказвания от рода на: “Евангелските заповеди не са закон, а благодат и милост”^[94] е необходимо да уточним, че те не са закон в старозаветния му смисъл, но в новозаветен са “законът на Христа” (1 Кор. 9:21); а ако няма закон, то как св. Йоан казва, че “грехът е беззаконие” (1 Иоан 3:4).

Може още много да се пише във връзка с отрицанието на “юридическите” термини от неоправославните богослови, но аз предпочитам, след като станаха ясни главните отклонения в понятието им за греха, да се върнем на занимаващия ни въпрос за изповедта. И вече конкретно в отношението й към св. Причастие.

“Обезценяването” на изповедта от неоправославието започва отново със смес от истини и полуистини. Така например о. Йоан Майендорф забелязва, че “в безбройните си призиви към покаяние, Йоан Златоуст често споменава думата изповед, но с това изглежда не иска да каже редовна светотайнска изповед. В деветте проповеди, в които той специално се занимава с “покаянието”, прибягва до споменаване на Църквата само веднъж...”^[95] Интересно е как о. Йоан е разбрал, че св. Йоан няма предвид изповедта като св. тайнство? Това не става ясно, а и няма как да стане. И за да създаде впечатлението, че безоснователното му предположение е правилно, той привежда примера с деветте слова за покаянието. В контекста на светоотеческото предание аз пък съм склонен да мисля, че когато св. Златоуст е записал в прочутите си 24 моления за всеки час на деня и нощта (7^-ма вечерна молитва): “Господи, дай ми да мисля за изповядване на моите грехове”, е имал предвид именно обмисляне на живота си, с цел изповядването на откритите простъпки пред духовник. Също, както и в молитвата след причастие към св. Богородица: “дай ми сълзи на покаяние и изповед”.

Тъй като самият о. Майендорф свидетелствува за честите призиви на Златоустовия светител към покаяние и изповед, аз няма да обременявам излишно работата с цитати на такива места. Едно е сигурно – далеч не веднъж св. Йоан говори за светотайнската изповед, което се вижда например и от следната беседа за Покаянието: “Пристъпете смело към Покаяние... Не се срамувай, сине, да изповядваш своите грехове, защото има срамуване, което води към грях, а има и срамуване, което донася слава и красота. Онези, които се покайват през този живот получават опрощение на греховете си, защото в ада кой ще се изповядва на Бога (Пс. 6:6 – слав. прев.) ... Кажи ми греховете си, за да се оправдаеш в думите си и да победиш, когато се явиш в съда, затова казвай си греховете, Пс. 24:7)”^[96] Пак св. Златоуст ни дава още едно обосноваване на нуждата от изповед, а именно: “изповядвай подробно всички свои грехове, за да узнаеш колко голям е дългът, който ти се прощава, и по такъв начин ще извикаш у тебе благодарност към своя Благодетел.”^[97]

Що се отнася до нашето благодарение към Бога (а какво е “евхаристия”, ако не “благодарение”), светителят пита: “Искаш ли да узнаеш как трябва да се изразява благодарността? ... Да изповядваш своите грехове, това значи да благодариш на Бога; който изповядва своите грехове, той показва с това, че е виновен в безбройните грехове и че не е получил заслуженото наказание. Такъв именно най-добре благодари на Бога.”^[98]

Между впрочем връзката между достойното благодарение Богу и покаянието се вижда и в Златоустовата св. Литургия, към края на която дяконът ни приканя: “Прости приимше... достойно благодарим Господа”, а ние отговаряме не с друго, а с “Господи, помилуй”. Пак в Литургията, на друго място (в началото на Евхаристийния канон) след възгласа призоваващ ни “да благодарим на Господа”, свещеникът тихо се моли. “При тайното четене на молитвата, ..., аз прибавям от себе си, пише о. Йоан (т. е. св. Йоан Кронщадтски – б. м.), за усилване на чувството на благодарност след думите “падших нас возставил еси паки”, “и стократно на кийждо день возставляеши согрешающих и кающихся” (и стократно всеки ден издигаш съгрешаващите и каещите се)^[99].

Пропагандаторите на неоправославната концепция за често причастяване неведнъж изтъкват за пример тъкмо св. Йоан Кронщадтски, който, както е известно се причастявал ежедневно, а и пасомите си съветвал по-често да се причастяват. Обаче кой знае защо същите възродители на “копнежа за често причастяване” пропускат да отбележат, какво според св. Йоан е отношението на изповедта към св. причастие. Мисля, че ще стане ясно, когато го чуем.

“Ти изповядала ли си се – често питал той, – трябва преди тайнството винаги да очистваш съвестта си.”^[100] Младоженците той наставлява да изпълняват “ежегодно християнския дълг на изповедта и приобщаването със Св. Христови Тайни.”^[101] Идващите пък за Причастие посрещал с думите: “...вие сте се приготвили чрез говение и изповед за приемането на тези свети, безсмъртни и животворящи Тайни.”^[102] Изобщо св. Йоан е полагал големи грижи не само да причащава своите енориаши, но и да ги подхвърля предварително на един строг изпит, т. е. да ги изповядва.”^[103] И само той ли?

Св. Григорий Палама в беседата си за Светите и страшни Христови Тайни сравнява изповедта с духовно разораване на земята, при което тя “изтръгва тайните и лоши страсти”, и намира, че по никакъв начин човек не може да се окаже достоен да “възприеме в себе си Кръвта и Тялото Христови без предварително да се очисти с изповед и съответно на прегрешенията покаяние. Затова и великият Павел свидетелствува и наставлява, казвайки: “Нека човек изпитва себе си и тогава да яде от хляба и да пие от чашата...” (1 Кор. 11:27).” “... Как ще приемем Бога в самите нас – продължава да недоумява светителят – и ще станем едно тяло с Него, ако предварително по пътя на изповедта не очистим от себе си греховете... (А) ако ние пристъпваме с лоша съвест, и не получавайки, благодарение на изповедта опрощаване на греховете, от приелия власт да ги свързва и развързва, ... то, разбира се, с това си приготвяме осъждане и вечно мъчение, отблъсквайки от себе си и самите Божии щедрости и търпението Му към нас.”^[104]

Св. Никодим Светогорец неизменно включва в “необходимата подготовка” преди Причастие и изповед, съответствено на която на изповядващия се могат да му бъдат наложени епитимии и да бъде или да не бъде допуснат до приобщаване от неговия духовен отец^[105]. “Преди причащаването, чрез тайнството на покаянието и изповедта, следва да очистим себе си...”^[106]

Св. Теофан Затворник, говорейки за св. причастие, казва: “Който е оплакал своите грехове и се е изповядал, той е готов да пристъпи към това велико тайнство.”^[107]

Все в този дух и нашият съвременник - архим Лазар (Абашидзе), намира, че “без изповед и причастяване съм Светите Христови Тайни не е възможно да се води правилна, успешна борба със страстите.”^[108]

Неоправославието често се опитва да “подкопае” значението на тайнството покаяние, като средство за очистване и опрощаване на грехове, цитирайки Господните думи, че Кръвта Му “се пролива за опрощаване на грехове” (Мат. 26:28). Следователно – разсъждават те - ако греховете ни се прощават в Евхаристията, защо ни е пък и изповед? Св. Теофан показва каква е връзката между очистителното действие на Кръвта Христова и личното покаяние. „Имайки предвид думите в 25 ст. на 3 гл. от посланието към Римляни: “Егоже предположи Бог очищение верою въ крови Его въ явление правды Своея”, еп. Теофан Затворник им дава такова тълкувание: “Чрез вярата всеки привлича върху себе си очистителната Кръв Христова. Кръвта Христова със силата си вече е очистила греховете на целия свят; но всеки лично става очистен от нея, когато с вяра възприеме върху себе си поръсването или оросяването с Кръвта Христова. Тайнствено това се извършва в кръщелния купел и после в купела от сълзи на покаянието.”^[109] И нашият съвременник  - преп. Иустин Челийски – който свързва добродетелите с тайнствата така: “Добродетелите са мъртви, – пише той – ако не се хранят от светите тайнства, особено от светите тайнства на покаянието и св. причащение...”^[110]

Това е православното учение.

В противовес на него основоположниците на протестантската Реформация (Лутер, Калвин и Цвингли) още в ХVІ в. отрекли тайнствения характер на покаянието, (т. е. че покаянието е тайнство)^[111]. Четири века по-късно – след ІІ Ватикански събор – римокатолиците “отменили задължителната Изповед преди Причастие ... и изповедта практически изчезнала от енорийската практика”^[112]. За съжаление тъкмо по този път е поело и неоправославието, което уж бяга от западни влияния.

“Наближава времето – пише Людмила Перепьолкина, - когато... може да бъде забравено тайнството Изповед. ... В последно време някои йерарси дори говорят за това, че изповедта не е необходима. А във Финландската Православна Църква отказът от тайнството Изповед е вече обикновено явление. Тази църква, която е безпрецедентен случай сред Поместните Православни църкви... вече (повече – б. м.) от 20 години разрешава да се взема св. причастие без предварителна изповед. Това нововъведение се е разпространило тук с благословията на Константинополската Патриаршия в юрисдикцията на която се намира Финландската Православна Църква. Покойният патриарх Атинагор (станал скандално известен с фарса на едноличното вдигане на съборно наложените анатеми срещу Рим от 1054 г. – б. м.) ... разрешил на православните финландци да се причастяват без изповед.”^[113] Затова обяснимо е спокойствието (и дори самочувствието) на архиеп. Павел (Финландски), когато разказва как в посланието от 1970 г. “се пояснява защо тайнствата Покаяние и Евхаристия не са свързани по начин, който да прави изповядването абсолютно необходимо условие за причастяване.” И стигайки почти до наглост, заявява: “На практика изповедта може да се смята за “условие” само когато човек се причастява рядко, например “поне веднъж в годината”, както, за съжаление, в известен период от време това било налагано като някакво правило. Но човек, който често се причастява, ходи на изповед тогава, когато има особена нужда и най-вече по време на Великия пост...”^[114]

Както правилно коментира тези разсъждения Л. Перепьолкина, “според архиепископ Павел критерий за личното духовно състояние, и в частност, за греховността, се оказва самият човек, който “може да се изповядва само ако “чувства” нужда от това. Като имаме предвид естествената склонност на човека да се самооправдава, можем да разберем защо някои хора без смущение считат себе си за безгрешни”^[115] и на ум не им идва даже да се изповядват. А колко пъти хора, образовани и културни, са ме питали с учудване: “В Православната църква има ли изповед?!”

Онези от радетелите за често причастяване, които не са се учили на богословие от Парижката школа, обикновено не отиват в крайностите на Финландската Църква, но признавайки очистването на съвестта чрез Изповед преди св. причастие за необходимо, отново оставят “вратичка”, утвърждавайки, че за “малките” грехове не е необходима изповед. В полза на това твърдение се привеждат и думите на св. Атанасий Антиохийски: “Ако сме паднали в малки, човешки, простими грехове, като онези, които са ни се изплъзнали от увлечение и сме извършили чрез езика, ушите, очите, от суетност, униние и гняв, тогава, след като осъзнаем тези грехове и достигнем до истинско самоукорение, нека да участваме в св. тайни, вярвайки, че претворяването на Св. Дарове е за очистване и на подобни прегрешения. Ако обаче сме извършили тежки, лукави и телесни грехове, ... тогава въобще да не пристъпваме до божествените Тайни, докато не се покаем истински.”^[116]

Да видим обаче, дали това е “quod ubique, quod semper, quod omnibus creditum est” (което навсякъде, което винаги, което от всички се възприеме) – ако използваме популярното определение на св. Викентий Лерински^[117].

Дали “малките” грехове се нуждаят от изповед?

Св. Йоан Златоуст ни “увещава, моли и желае”, да пристъпваме към “страшната трапеза, оставяйки всеки грях.”^[118] Кронщадският св. Йоан пък намира, че и пристъпващият “с някоя страст в сърцето е Юда”.^[119] Пак св. Златоуст недоумява как ще се причастява жена, носеща украшения.^[120]

Пак той ни учи, че и “малките” пороци “ще понесат немалко наказание...” “Кой, например, е чист от корист? Не ми указвай на това, че ти не си бил твърде користолюбив; и за малкото ще понесеш същото наказание. Мисли за това и се разкайвай. Кой не е оскърбил другиго? А това хвърля в геената. Кой не е злословил тайно ближния? А това лишава от царството. Кой не се е гордял? А този е повече от всички нечист. Кой не е гледал със сладострастни очи? А този се счита за равен на блудника. Кой без причина не се е гневил на своя брат? А такъв е виновен пред съда. Кой не се е клел? А това е от лукавия. Кой не е служил на мамона? А такъв се е отрекъл от законното служение на Христа. Аз мога да изброя и много други пороци, но и тези са достатъчни, за да приведат в съкрушение неокаменелия по сърце и недошлия още до безчувственост.”^[121] Наистина “всезлатият Йоан” е “ясен проповедник на покаянието” (Миней, 30 януари, Слава, гл. 6). След него и св. Марк Подвижник ни увещава: “Не оставяй неизгладен грях, пък бил той и най-малкият, за да не би по-късно да те заведе при по-големите.”^[122] А св. Симеон Нови Богослов добре изтъква, че “благоразумните Божии раби не знаят разлика между малки и големи прегрешения, но ако съгрешават само с поглед, мисъл или дума, те смятат себе си като отпадналите от любовта Божия.”^[123]

Св. Никодим Светогорец (на когото архим. Даниил Аеракис се позовава при отхвърляне на нуждата от изповед на “малки” грехове), казва ясно и че трябва преди причастието чрез изповедта “да очистим себе си от всякакви греховни скверноти, както смъртни, така и несмъртни и да изпълним това, което при изповедта духовният ни отец ни наложи...”^[124] Именно това е и едно от най-важните качества на изповедта – общуването с духовния отец. Та нали той най-добре може да прецени кои грехове са “малки” и кои “големи”. Особено пък в днешното време, когато е масово съзнанието (и “вероизповеданието”): “Аз нямам никакви особени грехове. Нека се изповядват ония, които са убили, ограбили, озлочестили...”^[125]

“Малките грехове – пише архим. Рафаил – са подобни на малки пукнатини в обшивката на кораба; те се разширяват под напора на водата, и корабът сякаш задъхвайки се като останал без сили плувец, се отправя към дъното като в гроб.”^[126]

И накрая св. Теофан Затворник, който също така картинно представя нещата, като пише: “Колкото и малка да е нечистотата, но тя е същото, каквото и прашинка в очите, или песъчинка в часовника – окото не вижда, часовникът не върви.”^[127]

И тъй като отрицателите на необходимостта от изповед, в частност “за малки” грехове, се заявяват като любители на реда в древната Църква, то в книгата “Учение на дванадесетте апостоли” намираме указанието: “Всеки Господен (неделен) ден извършвайте св. Литургия и се причастявайте, като преди това изповядвайте греховете си, за да бъде жертвата ви чиста”^[128], а изповедта се прилага тъкмо “само за леките прегрешения”^[129]. За по-тежките се полага отлъчване за различен период от време в различни степени на покаяние. Защо това правило не се прилага и сега? Обяснява пак св. Теофан Затворник: “В първите времена грешниците били отстранявани (от християнското общество – б. м.); и тези, които, разкайвайки се, търсели отново общение, макар и да били приемани, но се подхвърляли на строги изпитания и трябвало да преминат няколко степени на покаяние, за да бъдат приети отново в пълно общение. Това била Апостолската мъдра дисциплина. Умножаването на грешниците я направило невъзможна. Сега започни да изпълняваш това – всички ще изгониш вън и няма да има кой да изпълнява.”^[130]

В тази светлина, мисля, вече и “за слепия е видно”, че църковното изискване за непременна изповед преди св. Причастие не е новоизмислено бреме, а крайно снизхождение към нас – грешните християни на ХХІ столетие. Затова разумно е не да търсим оправдания и начини как да я избегнем, а да я обикнем и прегърнем от все сърце.

 

<< предишна || следваща >>

---

[1] +Сливенски митрополит Йоаникий. пос. съч., с. 58.

[2] Рафаил, архим. пос. съч., с. 28.

[3] Святой Ефремъ Сиринъ. Творения. – т. 4, Свято-Троицкой Сергиевой Лавры, 1995, с. 127.

[4] Пак там, с.143.

[5] Писания святых отцев и учителей Церкви, относящыяся к изтолкованию православного богослужения. Творения блаженного Симеона архиепископа Фесалоникийскаго – т. 2, СПб, 1856, с. 319-320.

[6] Пак там, с.320.

[7] Псалтир на св. Ефрем..., с. 197.

[8] Правильник..., с. 133 (Молитва 4^-та преди Св. Причастие).

[9] Часослов. – С., 1996, с. 175.

[10] Святой Ефремъ Сиринъ. Творения. – т. 4, с. 152.

[11] Св. Ефрем Сирин в Добротолюбие избранное для мирян..., с. 61.

[12] +Сливенски митрополит Йоаникий. Покаяние и изповед. – С., 1992, с. 127.

[13] Св. Иоанъ Златоустъ..., пос. съч., беседи 1-15, с. 151.

[14] Добротолюбие избранное..., с. 66.

[15] Посмертныя вещания преподобнаго Нила..., с. 79, 108.

[16] Св. Ефремъ Сиринъ, Пос. съч., т. 4, с. 134.

[17] Посмертныя вещания..., с. 113.

[18] Добротолюбие избранное..., с. 61.

[19] Стара българска литература. т. 2, ..., с. 260.

[20] +Сливенски митрополит Йоаникий. Покаяние и изповед..., с. 137.

[21] Посмертныя вещания..., с. 108.

[22] Полное собрание творений св. Иоанна Златоуста в двенадцати томах. – т. 6, кн. 2, М., 1999, с. 710.

[23] Древные иноческïе уставы..., с. 446.

[24] Рафаил, архим. Путь христианина. – М., 2000, с. 333.

[25] Беседы (омилии) святителя Григория Паламы. – ч. 3, М., 1993, с. 189.

[26] Иличова, Н. Пос. съч., с. 82.

[27] Добротолюбие избранное..., с. 60.

[28] Древен Патерик..., с. 22.

[29] Преподобный Иустин..., пос. съч., с. 116.

[30] Святой Ефремъ Сиринъ. Пос. съч., Т. 4, с. 135.

[31] Преподобный Иустин..., пос. съч., с. 117.

[32] Полное собранiе сочиненiи протойерея Iоанна Ильича Сергiева. – т. 3, СПб, 1896, с. 527.

[33] Св. Ефрем Сиринъ. Пос. съч., т. 4, с. 224.

[34] Добротолюбие избранное..., с. 60.

[35] Писания святых отец и учителей Церкви..., с. 314.

[36] Серафим, архим.. Забравеното лекарство. – С., 1991, с. 8.

[37] Писания святых отец и учителей Церкви..., с. 314.

[38] Пак там, с. 316-317.

[39] Пак там, с.333.

[40] Псалтир на св. Ефрем..., с. 197.

[41] Св. Ефремъ Сиринъ. Пос. съч., т. 4, с. 267.

[42] За Второто Христово Пришествие (по слова на преп. Ефрем Сирин). – Из: св. Теофан Затворник. О покаянiи, исповеди, причащенiи святыхъ Христовыхъ таинъ и исправленiе жизни. – М., 1909, с. 49-58.

[43] Св. Иоанъ Златоустъ..., пос. съч., беседи 1-15, с. 151.

[44] Беседы... святителя Григория..., ч. 3, с. 158.

[45] Поучения проподобнаго Серафима..., с. 349.

[46] +Сливенски митрополит Йоаникий. Покаяние и изповед..., с. 16.

[47] За Второто Христово Пришествие..., с.11.

[48] Мутафчиев, К. Пос. съч., с. 350.

[49] Св. Ефремъ Сиринъ. Пос. съч., т. 4, с. 129.

[50] Зрял клас на Христовата нива. – В: сп. Православно слово, бр. 6, ХІІ, 1998, с. 8.

[51] Добротолюбие избранное..., с. 65.

[52] Пак там.

[53] Рафаил, архим. Християнство и модернизм..., с. 37.

[54] Пак там, с. 39-40.

[55] Св. Ефремъ Сиринъ. Пос. съч., т. 4, с. 142.

[56] +Сливенски митрополит Йоаникий. Покаяние и изповед..., с. 127.

[57] Майендорф, Й. Пос. съч., с. 160-161.

[58] Шмеман,прот. Ал. Смисълът на подготовката..., с. 6.

[59] Св. Ефремъ Сиринъ. Пос. съч., т. 4, с. 131.

[60] Св. Иоанъ Златоустъ..., Пос. съч., беседи 16-44, с. 306.

[61] Рафаил, архим. Християнство и модернизм..., с. 119-120.

[62] Митев, Д. Америка – опит за духовен профил. – ЦВ, бр. 2, 2000, с. 7.

[63] Шмеман,прот. Ал. Смисълът на подготовката..., с. 6.

[64] +Сливенски митрополит Йоаникий. За достойното приемане..., с. 29-30.

[65] +Сливенски митрополит Йоаникий. Покаяние и изповед..., с. 130.

[66] Послания святых отец и учителей Церкви..., с. 324.

[67] Пак там, с. 314.

[68] Пак там, с. 332.

[69] +Сливенски митрополит Йоаникий. Покаяние и изповед..., с. 10.

[70] Св. Ефремъ Сиринъ. Пос. съч., т. 4, с. 267.

[71] Св. Климент Охридски. Пос. съч., с. 258, 185.

[72] Серафим, архим.. Свети Серафим Саровски. – С., 1992, с. 213-214.

[73] Методий, архим. Пос. съч., с. 149.

[74] Правила на Св. Православна Църква..., с. 261.

[75] Правила святыхъ поместныхъ соборовъ..., с. 209.

[76] Афанасиев, прот. Н. Пос. съч., с. 133.

[77] Рафаил, архим. Путь христианина..., с. 332-333.

[78] Светител Теофан Затворник. Пос. съч., с. 161-162.

[79] Пак там, с. 161.

[80] Пак там, с. 162.

[81] Майендорф, Й. Пос. съч., с. 246.

[82] Соболев, архиеп. С. Искажение православной истины..., с. 118, 114.

[83] Тутеков, С. Пос. съч., с. 23.

[84] Грехът, който ни отделя от Бога. Откъс от послание на SCOBA по случай началото на третото хилядолетие от Рождество Христово, сп. Мирна, бр. 13, 2001, с. 25.

[85] Старогръцко-български речник. Съст. Войнов, М. и колегия. – С., 1943, с. 34.

[86] Дьяченко, свящ. маг. Гр. Пос. съч., с. 133-134.

[87] Български тълковен речник..., с. 148.

[88] Ибришимов, протод. Г. Пос. съч., с. 281.

[89] Авва Доротей. Църковни слова..., с. 22.

[90] Иже во святых отца нашего Иоанна Златоустого архиепископа Константинопольского. Избранные творения. Беседы на книгу Бытия. – т. 1, М., 1993, с. 133.

[91] Писания святых отец..., с. 316.

[92] Посмертныя вещания преподобнаго Нила..., с. 13-15.

[93] Толковая Псалтирь Евфимия Зигабена (греческого философа и монаха). Изяснения по свято-отеческим толкованиям. Ясенево, 2000, с. 400.

[94] Павел, архиеп. Пос. съч., с. 26.

[95] Майендорф, Й. Пос. съч., с. 244.

[96] Нови Златоустови беседи. Под редакцията на П. Черняев. – С., 1923, с. 12-13.

[97] Св. Иоанъ Златоустъ..., пос. съч., беседи 1-15, с. 151.

[98] Пак там, с. 29.

[99] Методий, архим. Пос. съч., с. 132.

[100] Святой праведный Иоанн Кронщадтский – неизданный дневник (воспоминания епископа Арсения об отце Иоанне Кронщадтском). – М., 1992, с. 6.

[101] Полное собранiе сочиненiй протойерея Иоанна..., т. 3, с. 401.

[102] Сборник кратких поученiй на все воскресные и праздничные дни..., с. 665.

[103] Методий, архим. Пос. съч., с. 145.

[104] Беседы (омилии) святителя Григория Паламы. – ч. 3, с. 157-160.

[105] Св. Никодим Светогорец. Пос. съч., с. 111.

[106] Пак там, с. 112.

[107] Светител Теофан Затворник. Пътят на спасението..., с. 171.

[108] Лазар, архим. Пос. съч., с. 118.

[109] Серафим, архиеп. Искажение истины..., с. 18.

[110] Преп. Иустин..., пос. съч., с. 116.

[111] Дюлгеров, Д., Цоневски, Ил. Учебник по мисионерство..., с. 179.

[112] Горичева, Т. Пос. съч., с. 17.

[113] Перепьолкина, Л. Пос. съч., с. 23.

[114] Павел, архиеп. Пос. съч., с. 44.

[115] Перепьолкина, Л. Пос. съч., с. 66.

[116] Аеракис, архим. Д. Пос. съч., с. 61.

[117] Цоневски, проф. д-р Ил. К., Пос. съч., с. 15.

[118] Полнее собрание творений св. Иоанна Златоуста в двенадцати томах. – т. 2, кн. 1, М., 1993, с. 361.

[119] Методий, архим. Пос. съч., с. 337.

[120] Св. Иоанъ Златоустъ..., пос. съч., беседи 1-15, с. 134.

[121] Пак там, беседи 16-44, с. 307.

[122] Добротолюбие, т. 1, Света Гора, Атон, 2000, с. 525.

[123] +Сливенски митрополит Йоаникий. Покаяние и изповед..., с. 135.

[124] Св. Никодим Светогорец. Пос. съч., с. 112.

[125] Серафим, архим. Забравеното лекарство..., с. 15.

[126] Рафаил, архим. Християнство и модернизм..., с. 273.

[127] Светител Теофан Затворник. Пос. съч., с. 264.

[128] +Сливенски митрополит Йоаникий. Покаяние и изповед..., с. 11.

[129] Чифлянов, Бл. Пос. съч., с. 480.

[130] Творения... Феофана Затворника..., Первое послание къ Коринтфянам, с. 211.