Вие знаете евангелското четиво за това как Господ Иисус Христос възкресил дъщерята на Иаир, началника на синагогата. Това е едно от най-важните Христови чудеса. Удивително просто сътворил Господ това чудо: приближил се до мъртвото момиче, хванал го за ръка и му казал: „Момиче, стани!”^[1] И тя се подигнала и седнала. Свидетели на това чудо били само избраните Христови апостоли Петър, Иаков и Иоан и родителите на момичето. На родителите Господ строго казал: „Не казвайте никому за станалото!”^[2]

Защо Той забранил да се разгласява навсякъде за това чудо и да бъде прославян сред людете? Нему не била нужна човешката слава. През целия Си земен живот Той действал воден от дълбоките повеления на Своето Божествено сърце, изпълнявал това, което Му било предначертано да изпълни. Той бил така вглъбен в Себе Си, така всецяло погълнат от величието на Своите дела, че на Него съвсем не Му била нужна човешка похвала. Той знаел, че Нему е присъща Божествената слава, а с такива постоянни забрани да се разгласяват чудесата Му Той ни учи, че не бива да се домогваме до човешки похвали, до човешка слава.

А ние? Как само обичаме тези похвали, колко жадувани са те за нас! Как само наостряме слух и жадно сграбчваме всяко слово, съдържащо одобрение за нас, всеки уважителен израз за нас, нищо не ценим така, както похвалата и славата. Свети апостол Павел казва, че човешката слава е нищожна, суетна и че не трябва да я търсим^[3]. Ние трябва винаги и във всичко да се ръководим от страха Божий и от дълбоките повеления на нашата съвест.

И ако така сме настроени, ако към действие ни подбужда само страхът Божий, само желанието да се издигнем в Божиите очи, тогава няма да търсим човешки похвали, както не са ги търсили и всички светии. Те не само не търсели похвали, а с всички сили ги избягвали, защото казвали, че похвалата и славата са вредни за нашите души; че ако човек постоянно слуша похвали за себе си, вижда израз на уважение към себе си, тогава счита своята цел за постигната и така у него отслабва ревността за Божията слава, за служението на вечната правда. Така той става тщеславен, славолюбив, а по такъв начин постепенно загубва своето достойнство. Като естествено последствие от това се явява намаляването на похвалите от хората, защото хората усещат, че такъв е търсач на похвали и така тяхното уважение към него в края на краищата намалява и се изгубва. А когато оскъднее людската похвала, той започва сам да се хвали, а това е отвратително в очите на хората: всяко самопревъзнасяне е противно за хората.

Светиите считали за опасни и вредни за своето сърце всички човешки похвали, всичката човешка слава, избягвали ги, отдалечавали се в гори и пустини, за да не слушат суетни похвали. А с нас не е така, защото не помним думите казани от Господ Иисус Христос: „Кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим”.^[4] Ние сме длъжни да вършим добро на своите ближни, длъжни сме да вървим по пътя на правдата, и ако изпълняваме тези си задължения и тогава трябва да чувстваме себе си раби, които нищо не струват, които само изпълняват своя дълг.

Нека не търсим човешки похвали, нека очакваме само похвала от Бога и ще я получим – ще я получим, когато презрем суетната слава и почести, въздавани от хората, а ще бъдем изпълнени от чувството, с което винаги е бил проникнат апостол Павел, който казва: „Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това; но едно само правя: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта - към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса”.^[5]

Той забравял всичко велико, което извършил; не си спомнял своите достижения по пътя на правдата. Той целият бил устремен напред. Напред, напред, неспирно напред! Този стремеж напред, това непременно желание да отиде още по-нататък и по-нататък по Христовия път, което той изпитвал винаги, било толкова голямо, че той презирал човешката слава, никога не я търсил, стремял се все напред и напред...

Тъй и ние сме длъжни да не търсим похвали и почести от хората, помнейки, че те са вредни и разтляват нашето сърце. Трябва винаги да помним и да казваме, че сме нищо неструващи раби, ако изпълняваме заповяданото ни от Господа. Ето с такива чувства нека да бъдат изпълнени сърцата на всички вас. Не търсете похвали, слава и почести, живейте скромно и тихо, смятайки себе си за раби недостойни.

В такъв случай, когато се случи неизбежно падение – защото Бог допуска и праведник да падне – ще паднем като човек, стоящ не на висока планина, а в равнината и падението ще бъде леко и безвредно, като падане на малко дете, което като топка пада и като топка леко се вдига. Да научи и вас Бог леко да ставате след всяко падение!

Святитель Лука (Войно-Ясенецкий), Сборник проповедей «Спешите идти за Христом».

Превод: свещ. Божидар Главев