Поводът за долните редове е публикуваната в бр. 2/2015 г. на сп. „Християнство и култура” статия, озаглавена „Литургично-евхаристийно възраждане в Българската православна църква” на свещеник Валентин Георгиев. Не за пръв път се срещаме с „неоправославието” и модернизма, още повече в нецърковно издание, но за пореден път става дума за текст, който съдържа смущаващи православното съзнание коментари, оценки и предложения.

Почти винаги, когато попадна на подобно четиво, в съзнанието ми най-напред идват апостол Павловите думи: „… и от самите вас (презвитерите – б. м.) ще се дигнат мъже, които ще говорят изопачено, за да увличат учениците след себе си” (Деян. 20:30). И понеже пак същият апостол казва, че „лоши беседи развалят добрите нрави” (1 Кор. 15:33), счетох за нужно да напиша този коментар върху тезите на о. Валентин, с които един православен пастир трудно би могъл да се съгласи.

Още встъплението на статията оставя впечатление за високото самочувствие на автора, който се поставя в категорията на тези свещеници, които имали „автентично литургично-евхаристийно съзнание за Църквата”^[1], в противовес на онези, които не са запознати с „историческото развитие на Литургията”^[2], чието мнение (че не бива да правим реформи в Св. Литургия) е „богословски необосновано”^[3]. Според о. Валентин у нас „автентично осъзнаващите” свещеници са „много”^[4]. Макар че самият той си противоречи и се самоопровергава, пишейки в края на статията си, че свещениците в БПЦ, осъзнали необходимостта от обновление са „малко”^[5]!

Струва ми се по-вярно наблюдението му, че свещениците и миряните несъгласни с реформирането и „обновлението” на св. Литургия са „мнозинството”. Жалко само, че той не се замисля върху този факт и очевидно счита, че това е едно необразовано богословски мнозинство, чието мнение не заслужава да се вземе под внимание. Ако би се интересувал, щеше да разбере, че от тези „свещеници и миряни” има достатъчно с висше богословско образование, при това с не по-малък ценз от неговия. Ще си позволя да поставя и себе си сред тях, перифразирайки св. ап. Павел: „Християни ли са? И аз съм. Православни ли са? И аз. С богословско образование ли са? И аз. Служители Христови ли са (в безумие говоря), аз съм повече…” (срв. 2 Кор. 11:22-23).

И тъй, позата на о. Валентин на много знаещ и готов да ограмотява наред събратята си свещеници (че и самия си владика, който също държи на св. Литургия, както сме я приели от Отците) едва ли може да придаде тежест на писанията му.

Но нека сега ги разгледаме поред.

1.) Според о. Валентин първото, което трябва да се направи (за да се променят нещата към по-добро), е да се вкорени в съзнанието на вярващите идеята, че „Църквата е такава, когато всички, целият народ Божий, предстоятелстван от епископа или презвитера, се събира на евхаристийно общение с Триличностния Бог във Въплътилия се Божий Син Иисус Христос.”^[6] Според автора „Ако нямаме такова разбиране за Църквата, то нейната Литургия няма да бъде нищо по-различно от един свещен ритуал, по време на който свещеникът изговаря някакви неразбираеми молитвени заклинания, за да ни помилва и освети свръхестествения, трансцедентен Бог.”^[7] Цитираните две изречения веднага пораждат поредица от недоумения. Най-напред – значи ли, че ако не са се събрали „всички”, ако не е налице „целият народ Божий” и то на евхаристийното събрание, Църквата я няма? Нищо подобно – Църквата продължава да съществува и във времето, когато няма евхаристийно събрание (Св. Литургия) и когато в име Христово са събрани дори само „двама или трима” (вж. Мат. 18:20). Иначе извън „Църквата” трябва да останат светогорските старци, служещи св. Литургия в своите килии с 1-2 ученици. Или ще кажем, че те нямат „автентично литургично” съзнание? А и кой ще може (и как) да регистрира кога се е събрал „целият народ Божий” дори само в една енория? А ако не е целият – не можем ли да служим св. Литургия? Разбира се, че можем. И трябва.

На второ място - ако нямало такова разбиране за Църквата, то Литургията ѝ била "свещен ритуал". Ами тя е и това, плюс всичко останало - и е свещена, и има своята ритуална, обредна страна, неразривно свързана с невидимата за нас, нейна същност.

"Ритуал" по време на който свещеникът изговарял "някакви неразбираеми молитвени заклинания". Странно е, и дори страшно, да чуеш от устата на православен свещеник да говори така за Литургийните молитви - плод на Св. Дух, достигнали до нас чрез богоозарените св. Отци от древността. А и защо о. Валентин е уверен, че молитвите на св. Литургия са неразбираеми както за свещениците, така и за миряните? Редовно се издават книжки с последованието на св. Литургия, та всеки, който би пожелал да научи и разбере за какво се молим по време на Литургията. Само в Сливенска епархия и само в последните 10 години на два пъти бе предприето издаване на такива книжки.

Но ако даже си представим, че имаме някой съвсем несведущ в литургиката свещеник, то нима отслужената от него св. Литургия (според чина, изложен в Служебника) е по-малко или никак Литургия, заради неговото незнание и неразбиране? Нищо подобно - св. Иоан Златоуст казва: "Божиите дарове не са такива, че да зависят от свещеническата добродетел (респективно богословското образование - б. м.); всичко произлиза от благодатта; работата на свещеника е само да отваря уста, а всичко извършва Бог; свещеникът пък извършва само видимите действия („ритуала”) … Принасянето (в евхаристията) е едно и също, който и да го извършва - ап. Павел или ап. Петър; то е същото, което Христос предал на учениците, същото и сега свещениците извършват; последното ни най-малко не е по-ниско от първото, тъй като и това не човеци осветяват, а самият Този, Който го осветил и тогава. … Значи всичко зависи от вярата"^[8].

Какво говориш, свети Златоусте?! Не си ли чувал за „историческото развитие на Литургията”? Или не знаеш, че за такива твърдения – че и Литургията на простия и неразбиращ свещеник е не по-малко Литургия от тази на специалиста-богослов – в днешните богословски факултети ще те „разпънат на кръст”?! Понеже това силно подрива устоите на „евхаристийната еклисиология” и претенцията на „неоправославните”, че само свещеници с богословски дипломи са автентични пазители на Преданието и тайноизвършители на св. Литургия.

Ала най-голямо недоумение буди, че описвайки „неправилното” разбиране за Църквата, о. Валентин включва вътре и това, че при него св. Литургия се извършва „за да ни помилва и освети свръхестествения, трансцедентен Бог”.

Не е съвсем ясно, защо авторът на статията допуска тавтологията, назовавайки Бога и с българската дума свръхестествен и с чуждата „трансцедентен”, което обозначава кажи речи същото (от лат. “transcedens” – такъв, който е отвъд, над нещо; в случая над всяка природа, над всичко познаваемо). Ако искаше да е разбираем за широк кръг читатели и българската дума би била достатъчна. Или иска да ни покаже, че е достатъчно учен, та е запознат и с богословските термини? Така или иначе, мисля, и на децата е ясно, че Бог затова е „Бог”, защото е „свръхестествен”. Това, което не е ясно, е какво лошо вижда о. Валентин да се молим (и на св. Литургия) „да ни помилва и освети” Бог? Не е ли в тези две думи заключено най-важното, заради което сме и станали членове на Неговата Църква? Да ни „помилва”, значи да ни приеме по милост, защото, ако извърши съд по правда ние трябва да се окажем безброй пъти осъдени заради прегрешенията си; затова и „Господи, помилуй” присъства във всички обществени богослужения и във всички частни молитвословия. Да ни „освети”, значи с благодатта Си да ни направи подобни на Себе Си – чисти, свети, чужди на всяка сквернота; нали именно търсейки освещаването и на душите, и на телата си, се и причастяваме (заради което се отслужва и св. Литургия)? Много средства за освещение има в Христовата Църква, а св. Евхаристия е най-висшето и най-силното.

2.) По-нататък о. Валентин започва да говори за необходимостта от „катехизация на оглашените” преди св. Кръщение. Няма как да не се съгласим, че БПЦ има въпиюща нужда от това. Но не е съвсем коректно да се говори така сякаш никой нищо не е направил и не прави по този въпрос. Вероятно о. Валентин не знае, че преди две години, когато в Рилския монастир представители (духовници и миряни) от всички епархии обсъждаха проекта за стратегия на БПЦ за духовната просвета, се постави и този въпрос. Тогава той остана отворен, но самото единодушие на болшинството участници в необходимостта от оглашение дава надежда, че трябва да се търси удачно решение, повсеместно приложимо и изисквано от готвещите се за св. Кръщение в нашата Църква.

3.) Следващата мощна „атака” на автора е в посока на богослужебния език. Според него той „трябва да се промени”^[9]. От контекста става ясно, че желаната промяна е: от църковнославянски на новобългарски. Ето и „новина” за о. Валентин – от много години (поне откак има издадени служебници на съвременен български език) всеки свещеник пожелал да служи на него има възможността да го направи. Т. е. в случая се вдига много шум за нищо.

Що се отнася обаче до аргументите му против употребата на църковния славянски език в богослужението въобще, тук можем да кажем много.

Така, според о. Валентин в динамичния „глобален” свят Църквата не можела да благовести на „мъртъв”^[10] език, нямащ нищо общо със живота. Първо – език, на който милиони хора всекидневно общуват с живия Бог не е „мъртъв”. После – нима „глобалният”, все по-богоборчески настроен свят, който цял „лежи в злото” (срв. 1  Иоан 5:19), трябва да е коректив на светотайнствения живот на Христовата Църква? Нали, напротив, Апостолът ни призовава: „недейте се съобразява с тоя век” (Рим. 12:2). Не случайно, а съвсем преднамерено Църквата винаги е използвала език, „отличаващ се от обикновения (ежедневния) език на улицата и пазара или от езика на философските абстракции и лирически преживявания. Самият език на Новия Завет представлява по себе си не простонародния и не литературния гръцки език, а идиома, нямаща аналогия с произведенията от този период. Светите Кирил и Методий на основата на македонското наречие на българския език, създали езикова идиома, която станала свещена реч на славянските Църкви. Блажени Иероним отхвърлил класическия език на Цицерон и Вергилий, който владеел до съвършенство, и в основата на своя превод на Библията (който и досега си остава ненадминат у романските народи) положил идиома на латинския език”^[11].

Впрочем о. Валентин (и другите като него, които се борят против църковния славянски език) трябва да са спокойни – във всички храмове на БПЦ се „благовести” – Евангелието се чете и се проповядва на съвременен български език. За разлика например от хилядите храмове в Русия, където и досега Благовестието се чете на църковно-славянски. Или тези в Гърция и гръкоезичните църкви, където Евангелието се чете на старогръцки. Или в Грузия, където богомолците слушат Словото на старогрузински. Изобщо, оказва се, че повечето православни християни по света слушат богослужението на древните езици. Защо толкова настояваме да сме в малцинството? Според о. Валентин, защото не можело „да посрещнеш в храма един млад човек, който владее няколко съвременни езика, с църковнославянски и да му кажеш, че е свещен език.”^[12]

Архим. Рафаил (Карелин) пише: „Свещеният език като че свидетелствува, че в храма има работа с друг свят, друга, необичайна за нас реалност”^[13]. Отец Валентин разсъждава наопаки – щом „младият човек”, знаещ няколко езика, има „формиран различен от нашия християнски мироглед и манталитет”, Църквата трябвало да се съобрази с неговото ниво^[14]. Че ще се съобрази, ще се съобрази, но това не значи, че ще се принизи до нивото на лаика, а че ще го въведе и възведе постепенно към своите реалии и понятия. Така, разбирайки, че при цялата си ученост, той все още не знае достатъчно за църковния живот, неофитът ще осъзнае, че в духовната област е съвсем начинаещ и още по-удобно ще се смирява. Това е непременно необходимо, защото е писано: „Много има високи и славни, ала тайните се откриват на смирени” (Прем. Сир. 3:19). А „Литургията – това е тайна, никакъв език не може да я направи разбираема на разсъдъчно ниво; тя се открива на душата според мярата на вътрешното ѝ очистване.”^[15] Ако не беше така то не биха могли чрез нея да влизат в общение с Бога малките деца, хората с ментални увреждания, неграмотните – каквито в миналото е имало достатъчно. Даже и сред светиите. Така например за св. Иоаникий Велики е известно, че до постъпването си в манастира (а това той прави след 40-та си година) е бил неграмотен. Но още тогава бил изпълнен с различни добродетели, усърден в молитвата и силен в духовните подвизи. Със сигурност е ходел на св. Литургия и се е причастявал. Даже и да не е знаел (нека използваме примера на о. Валентин)^[16] какво означава възгласът „поюще, вопиюще, взивающе и глаголюще”.

Впрочем точно този пример показва две неща:

Първо, че и да преведем максимално точно на съвременен език богослужебните текстове, те не стават от това съвсем разбираеми – без подобаващо богословско изяснение те си остават загадка за невъцърковения човек. В случая буквалният превод на възгласа е: „Като пеят, викат, възклицават и говорят победната песен”. И тъй, защо небесните сили и „пеят”, и „викат”, и „възклицават”, и „говорят”? Не може ли само пеят – щом е „победна песен”? Как може да се „говори” песен? Просто изказан на съвременен български текстът не ни помага да вникнем в смисъла му. Даже църковнославянската му „неясност” подсказва, че тук зад думите има нещо повече, нещо по-дълбоко. Така стигаме до

Второ – именно на църковния славянски език става малко по-понятно какво се крие зад четирите глагола, употребени във възгласа. А именно – те ознаменуват четирите животни, под вид на които се явяват херувимите. Св. Герман (патр. Константинополски) казва: „поюще – се казва за орела, „вопиюще” – за вола, взывающе” – за лъва, „глаголюще” – за човека”^[17].

Нека сега сравним с новобългарския превод: орелът – „пее”, това е приемливо; волът „вика”, това съвсем не „пасва” – воловете не „викат”, но и „мучи” пак не е добре („вопиюще” е най-добре); също и за лъва – той няма как да „възклицава”, той „реве” (но „взывающе” звучи по на място); за човека можем да приемем, че „говори” (ако може да се „говори” песен).

Можем още много да говорим за ценността, ползата и красотата на църковния славянски език, касателно богослужението, но нека сега завършим апологията на свещения литургичен език с думите на великия праведник и изряден свещенослужител – св. Иоан Кронщадски: „Всеки християнин е длъжен да знае езика на своята Майка – Църквата. Грях е за оня, който го знае недостатъчно; грях е особено за ония, които са изучили разни чужди езици, а езика на своята Майка – Спасителка не искат да учат. Изобщо всички трябва да изучават и знаят славянския език.”^[18]

4.) Следващата точка в критиките на о. Валентин засяга проповедта. Според него тя е „изключение в нашите храмове”^[19]. Не зная колко от „нашите храмове” е посетил, но ми се струва, че бидейки свещеник повече време от него, съм служил на повече места из БПЦ и затова с чиста съвест мога да не се съглася с него. Нещо повече – смея да твърдя, че понастоящем е „изключение” липсата на проповед. Разбира се, много още можем да желаем от себе си – всички ние, свещениците, които трябва да проповядваме (и проповядваме). Но да се каже, че проповядването е изключение - това просто не е вярно.

Авторът на статията настоява проповедта да е непременно след прочитане на Евангелието. Добре, нека, който желае да проповядва там. Или и там, и накрая. Тук вече ще се позова на наблюденията си в православни храмове по света – из Светите земи, Русия, Гърция, Сърбия, Грузия, Румъния, Франция; по отношение на проповедта има достатъчно голямо разнообразие. Някъде проповядват след Евангелието, някъде в края, а някъде и на двете места. Струва ми се неуместно и несъобразно по „казарменому” да задължим всички свещеници (а и архиереи) да проповядват само след Евангелието. Още повече, че за разлика от далечни отминали времена днес често и немалко християни идват на църква след като Евангелието е прочетено – така изтеглянето на проповедта в края на службата дава възможност и те да научат какво е било Евангелското четиво и, съответно, разяснението му. Освен това, непременното обвързване на литургийната проповед с Евангелието ненужно би ограничило проповедника. Иначе той би могъл да вземе повод за своята проповед и от Апостола, и от житието на празнувания светия, и от богослужебните текстове на утренята и вечернята, а и от други поводи. От беседите на св. Иоан Златоуст, например, виждаме, че и той не се е ограничавал само с тълкуване на Евангелието, но има богат набор от разнообразни теми – понякога дори природните бедствия или болести, или случки в тогавашното общество му дават темите за проповед. Незнайно защо о. Валентин иска да ни отнеме тази възможност. И при все че настоява да сме актуални в проповедта си, иска да ни връща към „практика”, заимствана от „юдейството”^[20].

5.) Според о. Валентин „сериозен проблем в литургичната ни практика” е и „тихото четене” от свещеника на молитвите, за които в Служебника е изрично посочено, че се четат „тайно”. Т. е. не на висок глас. Тук вече о. Валентин отправя критики към св. Иоан Златоуст (+407) и св. Герман Константинополски (+740). Понеже по времето на първия „голяма част от молитвите на анафората били четени тихо”, а по времето на втория „тази практика била повсеместна”. Т. е. и всички свети Отци, служещи „Златоустовата” литургия от ІV до VІІІ (че и после) са били несведущи в литургичното дело (може би понеже е нямало по тяхно време „специалисти” като о. Валентин, които да ги научат). Впрочем, сред неоправославните реформатори изглежда няма пълно съгласие, откога точно е започнало тихото четене на молитвите. Ако о. Валентин настоява това да е към края на ІV, началото на V век, то финландският архиепископ Павел посочва VІ век^[21].

И все пак, главният въпрос е не „кога”, а „защо”. И ако сега не можем да предложим достатъчно изчерпателен отговор на този въпрос (о. Валентин и учителите му също не могат), то не трябва ли да се замислим върху това колко „светила” и „стълбове” на Православната Църква са утвърждавали това през вековете? Такива, които са много по-горе от нас по богословски познания, душевна чистота и ревност за вярата. И както презвитер Козма писал на богомилите: „Ако сте по-учени от Павел и по-свети от Христа, ще ви послушаме…, а ако не сте… няма да изпълняваме” (това, което учите); така и сега можем да кажем: „Ако сте по-учени от патриарх Герман и по-свети от Златоустия Йоан, тогава може и да ви послушаме – а ако не сте, претенциите ви се обръщат за ваш срам…”

И ако за о. Валентин тайното четене на молитвите е „едно от най-негативните явления в литургичната практика на Църквата”^[22], то за наши съвременници атаката срещу тази молитвена практика е явление свързано със „секуларизацията (осветскостяването) на църковното богословие”: „Секуларизмът в богословието се изразява и в това, че въпреки желанието ни за възраждане на Литургичния живот на Църквата, не познаваме и не живеем нейния аскетичен живот… Полагаме неимоверни усилия да дадем логическо обяснение на светата Литургия, без да усещаме духа на православното богослужение; искаме да премахнем иконостаса, за да могат миряните да надникнат в олтара, без да се интересуваме защо е установено неговото съществуване и тайното четене на молитвите”^[23].

6.) Така стигаме до следващата „болка” на о. Валентин – иконостаса. Според свещеника-автор, иконостасът се бил появил през ІХ век. Тъй като не посочва източниците на информацията, която привежда, той изисква безрезервно да му се доверим. Но това няма как да стане, понеже иконостас е имала например и византийската базилика от VІ век в Маркели (до Карнобат) – мраморни фрагменти от него са намерени при разкопките. Разбира се, той не е бил същият като този от настоящия храм в града ни – изящно произведение на майстори от Дебърската школа. При все това е изпълнявал същата функция – да разграничи „Святая святих” (олтара) от наоса. Понеже о. Валентин обича да се вглежда и в примерите от юдейството, нека си спомним, че и в старозаветния храм има подобно обособяване.

После, ако и иконостасът да се е развил като елемент от Православния храм във времето, значи ли това, че сега трябва да го нацепим за дърва, само за да могат миряните да гледат какво става в олтара? Кой би поставил такова безумно изискване? Замислял ли се е о. Валентин, че оформлението на иконостаса във вида, в който го познаваме е дало изключителен стимул за развитието на иконописта?

Впрочем, ако се интересува от символичното значение на отварянето и затварянето на царските двери и завесата на иконостаса, би могъл да прочете цитираната от нас книга „Новая скрижаль”, чийто автор се е постарал да събере от тълкуванията на св. Герман Константинополски, св. Симеон Солунски и др. свети Отци накратко най-важното относно православното богослужение.

О. Валентин негодува против завесата на иконостаса, понеже някакъв човек го бил питал има ли спускането и вдигането ѝ нещо общо с театралната завеса. Аз пък се питам, дали свещеникът-обновленец и другите като него не им се иска да махнат завесата и иконостаса, за да са постоянно в „светлините на прожекторите”, постоянно център на внимание за миряните.

7.) Естествено, накрая авторът стига и до любимия въпрос за неоправославните  – за причастяването. Доколкото „автентичният църковен етос”^[24] бил „винаги литургично евхаристиен”, то отново се надига глас да „се преосмисли подготовката за Причастие, която се е утвърдила в съвременната практика”. Разбирай – трябва да съкратим или съвсем премахнем поста преди св. Причастие, а изповедта да е само ако някой се почувства много грешен.

Доколкото много пъти и на много места вече съм писал за светоотеческите основания на съществуването и прилагането на практиката за подготовка за Причастяването, то ми се вижда ненужно и тук да удължавам прекомерно словото.

Всичко, което не е съгласно с неговите писания, о. Валентин квалифицира като „безумни доводи”^[25]. И като заклеймява Църквата в Русия и практиката, която сме били приели от нея, като намираща се под западно влияние, нашият събрат се намира наследник на „византийската литургична традиция”. Да му се неначудиш на самочувствието.

Впрочем служението без иконостас, употребата на съвременни езици, съкращаването на службите и постите, е изключително западно (а не руско) – римокатолическо явление, развихрило се особено след Втория Ватикански събор. „Плодовете” му обаче не са в полза на жадуващите за промени. Както свидетелствува Т. Горичьова, живяла десетилетия на Запад, тъкмо след замяната на латинския богослужебен език с народните езици, вместо прилив на богомолци, настъпил отлив^[26].

Що се отнася до Руската църква, достатъчно е да кажем, че тя с нейната „повредена” литургична практика само в последните 2-3 века, създаде повече светци, колкото всички поместни църкви взети заедно.

Финалните обобщения на о. Валентин, заедно с поредните призиви за литургично възраждане, което уж навсякъде (с изключение на БПЦ) било в ход, е съчетано с претенциозния му опит да се постави в един „отбор” с преп. Юстин Попович и учениците му. Доколкото обаче сме чели техни трудове, все още не сме срещали „революционните” идеи изказани от о. Валентин в разглежданата статия. Точно обратното. Тъкмо еп. Атанасий Йевтич призовава преди всичко да осъзнаем, какво представлява Литургията, а не с пренебрежение да се осмеляваме да вдигаме дръзка ръка, за да я реформираме. Всички евентуални успехи от такива реформи ще бъдат само кратковременни, ефимерни „отблясъци”. После ще си посипваме главите с пепел заради това, което сме извършили и заради необходимостта да поправяме грешките на това реформаторство^[27].

В заключение, о. Валентин пише, че опитите за осъществяване на обновлението в Църквата „срещат голям отпор”. Очевидно, обаче, недостатъчен, щом свещеници като него си позволяват с лека ръка да подкопават вековните устои на православното богослужение. Знаем, че „плевелите” растат по-бързо от „пшеницата”. Появата на разглежданата статия е обезпокоителен симптом, който иде да ни напомни, че трябва да изпълняваме апостол Павловия завет: „Проповядвай словото, настоявай навреме и не на време, изобличавай, запретявай, увещавай … службата си добре изпълни” (2 Тим. 4:2, 5). Затова нека над всички лозунги за „възраждане” и „обновление” под ръководството на дипломирани „многослови” ни води и укрепява не друго, а апостолската заповед: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали Словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр. 13:7).

[1] Свещ. Валентин Георгиев, Литургично-евхаристийно възраждане в Българската православна църква, сп. „Християнство и култура”, бр. 2, 2015, с. 37.

[2] Пак там.

[3] Пак там.

[4] Пак там.

[5] Пак там, с. 41.

[6] Пак там, с. 36.

[7] Пак там, с. 37.

[8] Св. Иоан Златоуст, Цариградски архиепископ, Тълкуване на посланията на св. ап. Павла – І Второ до Тимотей; ІІ. До Тита; ІІІ. До Филимона, изд. на Съюза на свещ. Братства в България, София, 1948, с. 10-11.

[9] Свещ. Валентин Георгиев, пос. съч., с. 38.

[10] Пак там.

[11] Архимандрит Рафаил Карелин, Християнство и модернизм, изд. Московского подвория Свято-Троицкой Сергиевой лавра, Москва, 1999, с. 356 (тук думата „идиома” е употребена от автора в нейното исконно гръцко значение, като определение на нещо своеобразно, самостоятелно, обособено).

[12] Свещ. Валентин Георгиев, пос. съч., пак там.

[13] Архим. Рафаил Карелин, пос. съч., с. 363.

[14] Свещ. Валентин Георгиев, пос. съч., пак там.

[15] Архим. Рафаил Карелин, пос. съч., с. 355.

[16] Свещ. Валентин Георгиев, пак там.

[17] Архиепископ Нижегородски и Арзамаски Вениамин, Новая Скрижаль, т. І, Москва, 1992 г., с. 198.

[18] Архимандрит Методий, Отец Иоан Кронщадски, В. Търново, 1992, с. 441.

[19] Свещ. Валентин Георгиев, пак там.

[20] Пак там.

[21] Архиепископ Павел, Вярата, която изповядваме, изд. „Омофор”, София, 1998 г., с. 49.

[22] Свещ. Валентин Георгиев, пос. съч., с. 39.

[23] Навпактски митрополит Йеротей, Най-голямата заплаха за Църквата (секуларизмът в Църквата, богословието и духовното наставничество), сп. „Мирна”, бр. 7, 1998 г., с. 45.

[24] Свещ. Валентин Георгиев, пос. съч., с. 40.

[25] Пак там.

[26] Т. Горичева, Об обновленчестве, икуменизме и политграмотности верующих.

[27] Църква, Православие, Евхаристия; изд. BOYA, София, 1999, с. 151.