|
Не е честно, когато се обсъжда реален и страшен проблем, хората да бъдат обърквани с помощта на врява и оскърбления. Тук става въпрос не за отделни хора, а за вечното Евангелие на Иисус Христос, което е подложено на страшна атака. |
Понякога чуваме ето такива думи от някои днешни „православни”:
„Вие се придържате към старозаветния буквализъм. Нашият Бог на Новия Завет не е такъв, какъвто е бил в Стария. Той не е Бог на справедливостта, а е Бог на любовта и само на любовта. Вашата отмъстителност и вашата повреденост ви карат да виждате в Извора на всяко благо някаква справедливост. И ако в Библията и у отците има писано по тази тема, това е за да бъдат обуздани грубите люде, които не могат да спрат да вършат зло, ако не чуят за наказанието за греха. Но в действителност ние знаем, че Бог е само любов и Той никого не наказва. Човек се наказва сам със своите страсти. А Бог само чака човекът да се обърне към Него, при това не е важно кога, може и в деня на Второто Пришествие, и тогава Той веднага ще прости на човека. А след като е така, как смеете вие да твърдите, че ще се спасят само кръстените?”
Наистина въпросът за спасението помимо Христа и Неговата Църква е такъв, че от неговото решение зависи цялото православно богословие. Строго погледнато пред нас са две несъвместими представи за Бога, от които произтичат несъвместими представи и за задгробната участ на всички хора (не само за некръстените, но и за членовете на Църквата).
В какъв Бог вярват нашите „православни хуманисти”? Тук е важно да не започнем да се замеряме с лозунги и да не започне някой да се възмущава, казвайки: как смеете да обвинявате своите православни братя едва ли не в поклонение на друг бог. Това не би било честно обсъждане на реален и страшен проблем, а опит с помощта на врява и оскърбления да бъдат объркани хората. Точно толкова е недопустим и акцентът върху личността, че този или онзи човек толкова хора е привлякъл в Църквата, а вие как смеете… Но тук става дума не за този или онзи човек, а за вечното Евангелие на Иисус Христос, което е подложено на страшна атака. Ако човек е привел някого в Църквата, но му е преподал лъжливо учение, то такъв новообърнат строго погледнато просто не е в Църквата. Защото главното условие да влезеш в Нея и да живееш в Нея се явява именно неповредената апостолска вяра.
Но да се върнем на въпроса в кого вярват привържениците на спасението помимо Кръщението. Любимата аналогия, която се ползва от хуманистите, е образът на слънцето, което свети еднакво за всички, а само онзи, който сам затвори очите си, може да потъне в тъмнина. Така и Бог всички еднакво обича, а хората сами се отвръщат от Него и се потапят в тъмата на греха. Както казва един от тези хуманисти, Бог никого не наказва, а хората сами наказват себе си. Също както онзи, който близне брадвата при силен студ и езикът му залепне за брадвата, трябва да обвинява само себе си за това.
Примерът със слънцето е съвсем разбираем. И освен това той често е правдив. Да, много грехове носят наказанието в себе си. Цирозата на черния дроб е заложена в пиянството, а разводът в прелюбодеянието. Често, но съвсем не винаги. Жителите на Содом не са подпалили сами серните залежи и не са си устроили сами умиване с огън. Това било пратено от Някой друг. Древните исполини не са си организирали екологическа катастрофа – потоп. Потопа също пратил Някой друг. Но кой е този Някой? Гностиците учили, че това е някаква зла сила или дори дявол. А поддръжниците на „православния хуманизъм” или премълчават това, или отново смесват две различни неща – справедливото наказание за греха, извършвано от Съдията с естествените последици от някои духовни закони.
Няма в природата такъв естествен закон, според който хомосексуализмът да предизвиква дъжд от жупел. Няма такъв закон и в света на духовете. Защото размирните ангели съвсем не се стараят да унищожат своето влияние в света (а то се осъществява чрез греха)[1]. Добрите ангели пък не вършат нищо срещу волята на Твореца. В Библията се казва, че Господ изпратил огън от небето (Бит. 19:24). Тоест според Писанието наказващи за злото били Две Личности (а не два закона) – при това и Двете се назовали с едно име – Яхве. Не случайно пророк Иезекиил говори от името на Бога: „Според твоите пътища ще ти отплатя, и твоите гнусотии ще бъдат с тебе; и ще узнаете, че Аз съм Господ, Който наказва” (Иез. 7:9).
В общоприетото тълкувание тези Две Личности са Бог Отец и Бог Син. Така например св. Иустин Философ пише: „Когато се казва: „Господ изля върху Содом и Гомора като дъжд жупел и огън от небето” (Бит. 19:24), в тези пророчески думи се сочат двама: един, намиращ се на земята, Който, както се казва в Писанието, слязъл да види вопъла на содомците, а другият - който пребивава на небесата, Който е Господ на Господа, намиращ се на земята, като Отец и Бог, и Причина на Оногова, Който е могъщ и е Господ и Бог… Към това бих добавил: вие, слушатели, разбирате, стига само да сте обърнали внимание, че според свидетелството на Писанието, Роденият от Отца е роден преди всички твари, и че Роденият е друг, различен от Раждащия. С това всеки ще се съгласи”.
И тъй именно Бог на Новия Завет още преди пришествието Си в плът изгорил проклетите градове. Така че „хуманистите” или трябва да възприемат позицията на Маркион и да признаят всички книги на Стария Завет за вдъхновени от друго същество, а не от Христовия Отец, или да се откажат от своята основна теза, че Бог никого не наказва.
Тук е важно да се отбележи какъв е недостатъкът на аналогията със слънцето по отношение на Бога. Слънцето няма воля, то не може да реши нито да свети, нито да спре да свети. Но нашият Бог е Цар на царете и Владетел на всичко. Той е „Законодателят и Съдията, Който може да спаси и погуби (Иак. 4:12). Затова всеки опит Той да бъде превърнат в „апарат за доставка на духовни услуги” е обречен на неуспех. Господ е свободен в Своите желания и никой не може да Му попречи в делата, които Той извършва винаги, когато пожелае.
По думите на св. Григорий Палама „огънят има способност да изгаря и способност да свети, но не обладава способност да желае. А Бог заедно със способността да твори, обладава и способност да желае. Затова Той твори не вечно и не по необходимост, а когато пожелае”.
Друг страшен проблем на такова разбиране за Бога като „само любов” се явява отричането на ключовата вест в Библията „Бог е Господ”. Господството на Бога предполага, че всичко съществуващо Му е покорно: „И всички живеещи на земята нищо не значат; Той действува по Свое щение както в небесното войнство, тъй и между живеещите на земята, и няма никой, който би могъл да се противи на ръката Му и да Му каже: какво стори Ти?” (Дан. 4:32).
Ако Бог не награждава и не наказва, тогава значи Той не е Господ и не е Цар, не е и Съдия. Да се изведе такова твърдение от текста на Библията е много сложно. Оказва се, че трябва да се откажем от почти целия текст на Свещеното Писание, за да стигнем до такъв извод. Ако Бог не управлява света, ако Той не награждава и не наказва, кой тогава владичества над вселената? Защото в реалността виждаме как в света действа някаква ясно видима справедливост. Кой подигна на 26-ти декември 2004 г. огромните цунами, които връхлетяха върху световния център на разврата? Кой, ако не нашият Бог? Нима това бяха безличните сили на природата, които съвсем случайно се стовариха върху центъра на нечестието? Или самите тайванци и индонезийци си организираха подводно земетресение? Случвало ми се е да чета странни приумици на някакви „православни богослови”, които твърдяха, че цунамите били отмъщение на природата заради разрушаването на околната среда. Така на мястото на Живия Бог, наказващ за злодействата и награждаващ за добродетелите, се поставя безличната мъртва природа. И ето че отново падаме в бездната на езичеството. Виновна е богинята Земя и духовете на стихиите управляват света, забравил за Единствения Вседържител! И всичко това е резултат от именно такова либерално богословие!
Обратно на всичко това за нас православните християни и до днес са актуални думите на св. Василий Велики: „Болести в градовете и народите, сухота на въздуха, безплодие на земята и бедствията, случващи се в живота на всеки, пресичат нарастването на греха. И всяко зло от този род се изпраща от Бога, за да бъде предотвратено пораждането на истински злини. Защото и телесните страдания, и външните бедствия са измислени за обуздаване на греха. И тъй, Бог изтребва злото, а не е от Бога злото. И лекарят изтребва болестта, а не я влага в тялото. Разрушенията на градовете, земетресенията, наводненията, гибелта на войнствата, корабокрушенията, всяко изтребване на много хора, случващо се по причина на движение на земята, морето, въздуха, огъня, или по каквато и да било друга причина, всичко това се случва, за да се вразумят останалите живи. Защото Бог чрез всенародни наказания лекува всенародните пороци. Затова злото в собствен смисъл, тоест грехът - това зло, напълно достойно за своето наименование, зависи от нашето произволение, защото в наша воля е да се удържим от порока или да бъдем порочни. А от другите злини едни като подвизи биват нужни за показване на мъжество, например лишаването от деца и унищожаването на цялото богатство на Иов в един миг от времето и после поразяването с гнойни струпеи; а други се изпращат за лекуване на греховете, например на Давид позорът сред домашните служи за наказание на беззаконното въжделение. Знаем още и за страшни наказания от друг род, изпращани от праведния Божий съд, за да могат склонните към грях да станат целомъдрени. Например Датан и Авирон били погълнати от земята и се провалили в разтворилите се под тях бездни и пропасти. Но тук с такъв род наказание не самите те били привеждани към изправление (нима това е възможно за слезлите в ада), но чрез своя пример направили целомъдрени останалите. Тъй и фараонът бил потопен със своята войска. Така били изтребени и жителите на Палестина”.
Ние знаем, че Бог е наш суверенен Властелин. Не случайно в историческите събития както радостни, така и скръбни за народа Божий, боговдъхновените пророци виждали действие на Божия Промисъл – Неговата грижа, Неговото спасение или Неговия страшен съд. Мисълта, че нещо може да се случи извън Божието владичество, била отхвърляна от пророците като нелепа и нечестива:
„Пратил ли е неволя, Той и ще помилува по великата Си благост. Защото Той не по изволение на сърцето Си наказва и огорчава синовете човешки. Но кога тъпчат с нозе всички затворници на земята, кога неправедно съдят човека пред лицето на Всевишния, кога притесняват човека в неговата работа: нима Господ не види? Кой казва: "и това бива, що Господ не е заповядал да бъде"? Нали от устата на Всевишния произлиза злощастие и благополучие? (Плач Иер. 3:32-38).
„Тръби ли в град тръба, и да се не изплаши народът? Става ли в град злополука, която да не е допуснал Господ? (Амос 3:6).
Божият промисъл се простира не само върху значимите исторически събития, но и върху живота на всеки човек.
„На всички тях Той е създал сърцата и вниква във всички техни дела” (Пс. 32:15).
Освен това Сам Господ Иисус Христос ни уверява, че дори толкова незначително събитие като падане на една малка птичка на земята не може да се извърши без волята на Бога.
„Не две ли врабчета се продават за един асарий? И ни едно от тях няма да падне на земята без волята на вашия Отец” (Мат. 10:29).
И от философска гледна точка, и от гледна точка на библейското Откровение, в теистичната вселена може да се говори само съвсем условно за „естествени”, а още повече за „необходими” последствия, както и за „случайности”. Не се случва и не може да се случи нищо, което не е определил Бог – или допускайки го, или активно действайки. Именно затова и не е възможно да се съвместят Бога на Писанието и Преданието, Бога на Църквата и наблюдаваната Вселена с измисления бог на хуманистите. Тук е нужен избор между реалността, за която ни говори Откровението и умопостроенията на хуманистите.
Но извършвайки този избор е важно да не се забравя още един факт. Ако ние вярваме в такъв Бог, Който не награждава и не наказва, то ние автоматически се лишаваме от правото на молитва. Ако Бог само дава Своята любов, но по никакъв начин не се намесва в нашия живот, то и всяка молитва към Него е безполезна. Особено много това се касае за молитвата за прошка, за добър отговор на Страшния Съд и дори обичайните молитви за починалите. Според справедливата забележка на Сергей Худиев, „какво ще стане с нашата вяра, с нашата надежда, с нашия молитвен живот, ако ние все пак на сериозно приемем представата за въздаянието като „естествени и необходими последствия?”
Ще разгледаме някои неизбежни последствия от тези представи, не просто възможни, а именно неизбежни. Всяка просителна молитва от „добър отговор на страшния Христов съд просим” до „долгоденственное и мирное житие, здравие и спасение, и во всем благое поспешение, подаждь, Господи...”, изхожда от това, че нашата временна и вечна участ се определя от Бога. Безсмислено е да молим Бога за каквото и да било, ако въздаянието е просто „естествено и необходимо следствие” от нашите постъпки.
Митр. Сергий (Страгородски) пише: „За делата човек получава въздаяние, но това е въздаяние в самите дела, в този отпечатък, който те полагат върху душата на човека. Ако „мислените очи” на човека вследствие на греховния живот са твърде тъмни, за да прозре в обителта на радостите, ако той не ги е развил дотолкова, то той ще бъде принуден да обитава в тъма и да се мъчи, защото всичко, което човек е смятал за благо в живота, всичко това ще му се отнеме, а в същото време човекът жадува, както и преди, и само в тези неща може да намери храна за душата си. Приготвилият себе си за духовен живот, той и ще му се наслаждава при това в степента, до която се е подготвил”.
Според тази доктрина, ако вие не сте „развили мислени очи”, за вас ще е безсмислено да просите Божие помилване. Безсмислено е също всяко покаяние на смъртния одър, когато човек явно няма време да „развие мислени очи” и да се „приготви за духовен живот”. Всъщност вашата посмъртна участ се определя от собственото ви състояние, а не от решението на Бога – какъв е смисълът тогава да викате към Бога? Професор А. И. Осипов казва, че „Бог е любов и само любов” сякаш ни предлага по-мек и по-любещ Бог от Бога Съдия на пророците и апостолите. Но до какво води това? Ако вас ви застрашава гибел по присъда на Съдията, вие можете да повикате към Него за милост и да получите тази милост. Но в рамките на такива безлични представи за въздаянието, каквито отстояват митр. Сергий (Страгородски), проф. Осипов и единомислените с тях просто не е възможна никаква милост, никакво приемане в Царството Божие на грешника, който „не е развил мислени очи” и „не се е приготвил за духовен живот”. Не съдът Божий, а „необходимите естествени последствия” ви обричат на геената, а значи е изключено и помилване.
Безсмислено е да се хлопа по вратата, безсмислено е да се проси милост – „общението с Бога е невъзприемаемо за грешниците”, а Неговото решение да помилва или спаси тук няма място. Затова в рамките на вярата в „естествените и необходими последствия” се оказва безсмислено и апостолското възвестяване на прошката на греховете.
Като общ извод от всичко гореказано ще кажем, че твърдението, че „Бог е само любов” фактически довежда до деизъм и дори атеизъм. В най-добрия случай в представите на такива „православни” хуманисти Господ се явява някаква добра Сила, нещо от сорта на индийския Маниту, която можем да ползваме, но която по никакъв начин не се намесва в нашият живот – нито с чудеса, нито със съд, нито с въздаяние. Накратко, никой няма да ни даде избавление, нито Бог, нито цар, нито герой. Ще се освободим със своите собствени ръце.
Това е разбираемо психологически. Иска ни се да имаме някакво собствено място във вселената, в което никой, дори Бог, няма право да влиза. Точно така в повечето време мислят болшинството от хората. „Докато не удари гръм, селянинът не ще се прекръсти”. Докато при мен всичко е наред, защо трябва да ми се напомня за Съда и смъртта? Аз правя това, което искам, я не ме закачайте с вашите заповеди! Така постъпил още Адам, когато се опитал да се скрие от Вездесъщия Бог между дърветата. Само че в този случай трябва да помним, че когато удари гърмът, вече ще е безполезно да се кръсти човек. Няма към кого да се обърне. Този „бог – дядо Мраз”, който НИКОГО НЕ НАКАЗВА, няма да защити и вас, когато ви обиждат. Той не може да накаже например Хитлер, защото той също е Негово детенце, което Той съгрява, и за което се грижи, независимо от неговите безобразия. Тъй че и да викаш, и да не викаш – все тая. Няма откъде да очакваш помощ.
Бих желал да издигна против хуманистическия бог „само любов” аргумент от сълзите на малкото дете. Как може да почиташ Оногова, който не би пожелал да отмъсти за невинна кръв?
Не ще се въздържа да процитирам думите на С. Худиев: „Понякога хората казват: аз не вярвам в гневния Бог; вярвам в Бога на любовта. Но тогава те вярват в Бога, който няма нищо против нравственото зло; в Бога, който не възразява против беззаконията; в Бога, който добродушно гледа как вдовицата и странника убиват и сирачета умъртвяват. Да поспрем за пет минути и да помислим, можем ли да наречем Бог някой, който не се възмущава от беззаконието, Бог, който равнодушно гледа как грехът разрушава сътворения от Него свят? Традиционната християнска вяра казва, че Бог дълготърпи, но Неговият гняв е реалност, пламенеещ огън, който ще помете всичко зло. Представата за „безгневен” Бог говори, че Бог от самото начало не проявява нищо подобно на възмущение или негодувание по отношение на греха, а за мирозданието няма никаква надежда за това, че Бог ще унищожи злото, активно намесвайки се в хода на събитията”.
От себе си ще добавя, че ако такова същество би съществувало, то не би заслужавало ни най-малко уважение, още по-малко пък почитание. Как може да обичаш онзи, който спокойно гледа как обиждат невинния, глади по главата обиждащия и му казва „ех, не трябваше да правиш това, сега духовните ти очи се помрачиха, трудно ще ти бъде сега на тебе, бедничкият”.
Но ако се обърнем към учението на отците на Църквата, ще видим, че за тях такова отношение към Създателя е равносилно на пълно отрицание на Божието битие.
Свещеномъченик Ириней Лионски така опровергава „православните хуманисти” от ІІ век (тогава били известни под името маркионити): „За да отстранят от Отца властта да наказва и съди, считайки, че това е нещо недостойно за Бога и мислейки, че изобретили Бог благ, у Когото няма гняв, (еретиците) говорели, че един съди, а друг спасява, неразумно отнемайки у единия и у другия разума и правосъдието. Защото, ако съдещият (Бог) заедно с това не е благ, за да може да оказва милост на тези, на които трябва, и да осъжда тези, които е нужно, то той ще се окаже несправедлив и немъдър съдия. От друга страна добрият (Бог), ако е само благ и не изпитва и не преценява тези, на които оказва благост, ще бъде вън от справедливостта и благостта му ще се окаже немощна, защото такава благост, която не се съпровожда от съд, не е спасителна. И тъй, Маркион разделя Бога на две, назовавайки единия благ, а другия съдещ, а така и в единия, и в другия унищожава Бога. Защото съдещият, ако заедно с това не е благ, не е Бог, защото не е Бог този, у когото няма благост; и добрият, ако няма правосъдна сила, също както и първият, няма да бъде Бог, тъй като ще е лишен от качество, присъщо на Бога. Как назовават Отца на всичко премъдър, ако не Му приписват способност да съди? Защото, ако Той е премъдър, значи може да изпитва и преценява, а на изпитващия принадлежи способност да съди, от нея пък следва правосъдието – да може да съди справедливо. Правосъдието предполага съд. Съдът пък, бидейки извършван с правосъдие, води към премъдростта. Затова Отец трябва с премъдростта Си да превъзхожда всяка човешка и ангелска премъдрост, защото Той е Господ, Праведен Съдия и Повелител на всички. Защото Той е и благ, и милосърден, и търпелив, и спасява, които трябва, и благостта у Него не е лишена от справедливост и премъдростта не се умалява. Защото спасява, които трябва да бъдат спасени, и съди тези, които са достойни за съд. И правосъдието не се оказва немилостиво, защото благостта върви по-напред и предшества съда. И тъй Бог, Който благоволително повелява на Своето слънце да изгрява над всички и праща дъжд на праведни и неправедни, ще съди онези, които, ползвайки се от Неговата по равно разпределяна благост, са живели не в съответствие с даровете на Неговата щедрост, а в удоволствия и разкош са прекарали дните си, въпреки Неговата благост и дори са богохулствали против Този, Който им е оказал толкова много благодеяния”.
А колко зло само внася такава представа за Бога в нравствения живот на човека! И в пастирската работа на последователите на това учение присъства измама. Идва при такъв пастир човек и му казва: обидиха ме несправедливо и подло и аз искам да отмъстя. Хуманистът му казва: не трябва да отмъщаваш, защото апостолът е казал: „Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото писано е: "отмъщението е Мое. Аз ще отплатя, казва Господ" (Рим. 12:19). Човекът се успокоява, предава своето дело в Божиите ръце, а в проповедта от амвона след няколко минути чува: „Не мислете, че Бог отмъщава някому, или някого наказва. Той е любов и само любов. Той всички съжалява и затова представата за Неговата справедливост е лъжлива”. Нима тук обиденият няма на разбере, че него просто са го измамили? Нима това не би го подтикнало към греховна мъст? Така проповедта на лъжелюбовта пряко поражда злоба.
Затова не бива да се изненадваме, че там, където тържествува понятието за Бога като „само любов” Господните заповеди са в пълно забвение и пренебрежение и дори се появяват опити за тяхна ревизия. Например митр. Иоан Пергамски, който застъпва такова разбиране за Бога, заяви преди време, че хомосексуализмът никога не е бил осъждан в Православната Църква[2]. Това че едно нравствено падение неизбежно следва от друго (от лъжливата представа за Бога) е казал още св. Василий Велики: „Ако няма Надзираващ и няма Въздаващ всекиму според заслуженото, което е сторил в живота си, то ще бъде ли възпрепятствано от нещо убиването на сираци, умъртвяването на вдовици и странници, отдаването на всякакви нечестиви дела, оскверняването с нечисти и мерзки страсти, както и всякакви животински въжделения?”
Тъй че Бог, Който е Един и в Стария и в Новия Завет е едновременно и благ и справедлив. Той награждава за доброто и наказва за злото. Колкото и детска да изглежда тази представа за някого, тя е истинната. А след като е така, то Бог няма да остави никой грях без наказание, ако той не бъде очистен с единственото средство за очистване – Кръвта Господня и умиващата ни вода на Кръщението. А всеки неочистен го очаква страшна среща с пламенеещия гняв Божий, който за него ще завърши „с вечна погибел от лицето на Господа и от славата на Неговото могъщество” (2 Сол. 1:9).
Священник Даниил Сысоев, Могут ли спастись некрещеные?
Превод: прот. Божидар Главев
[1] Тоест нямат мотив да изпращат наказание за греховете – бел прев.
[2] Това, което казва митр. Иоан Пергамски, разбира се, не е вярно. Ето истината относно отношението на Църквата към мъжеложството: Св. Василий Велики в 7-мо правило, а също и в 62-ро казва: „проявилият неистовство на мъжко поле” и разкаял се, трябва да бъде подложен на подобаващи епитимии, на покаяние от 15 години, след което да бъде удостоен с общение. А Григорий Нисийски разширява покаянието до 18 години. (Алфавитна Синтагма гл. 14). „За мъжеложство се налага наказание от 15 години”. (Номоканон на св. Иоан Постник) – бел. прев.