„Правдата Божия встъпва в сила, когато Божията благост вече е изчерпала всички средства.”

Св. Теофан Затворник

„Човекът е мярката на всички неща.“

Тази  скандална даже за древните философи мисъл на софиста Протагор, който дори по критериите на своето време минавал за безбожник, се споделя днес от мнозина съвременни „богослови“ и никой не вижда нищо скандално в нея. Човекът не иска повече да бъде мерен или да се съизмерва с нещо различно от самия него и смята, че е дошло времето той самият да мери, той да бъде „мярката за всички неща”.

Бунтът на грънците

„Ето, каквото е глината в ръцете на грънчаря, това сте и вие в Моите ръце, доме Израилев” (Иер. 18:6).

Неудобовместима мисъл за съвременните „богослови“, които затова я заклеймяват, както само те умеят: тези думи били казани на древния Израил, когато в сила бил Старият Завет с неговия императивен морален кодекс и неизбежни наказания. Впоследствие обаче той бил изместен от Новия Завет - Заветът на свободата и любовта. Някои даже дръзват да говорят за „Бог на Стария и Бог на Новия Завет“ сякаш става дума за два различни Бога. Неотдавна в един „православен” сайт дори обявиха, че богът на исляма бил “страховитият Бог на Стария Завет”^[1].

Светите отци обаче категорично отхвърлят подобно противопоставяне на Стария и Новия Завет. Свети Григорий Палама пише: „Но това (строгите наказания за грешниците – ск. а.), ще кажеш, се отнася до древния закон, тъй че какво отношение има към нас, хората на Новия Завет? [Ако мислиш по този начин] ти явно не си чувал думите на Законодавеца и Владиката Христа, Който казва: „Не съм дошъл да наруша закона, а да изпълня. Ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне“ (Мат. 5:17-18)”^[2].

Когато говорят за божествените наказания всички свети отци привеждат в проповедите си множество примери от Стария Завет, като единодушно заявяват, че Законодателят на Стария и Новия Завет е Един и същ. Нещо повече, те твърдят, че след като на новия Израил е дадено много повече, отколкото на стария, от него много повече и ще се иска, според Господните думи: “комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква” (Лука 12:48). Което ще рече, че за едно и също прегрешение новият израилтянин (т.е. християнинът) ще бъде наказван/съден далеч по-строго от древния израилтянин за същото прегрешение и съответно „ще бъде бит много” (12:47). Св. Симеон Нови Богослов пише: „Ако ние сме нерадиви относно нашето спасение, ще бъдем наказани по-строго от онези, които са грешали преди Христа“^[3]. Следователно в Новия Завет наказанията не само не отпадат, а напротив – стават по-строги.

Мнозина съвременни проповедници обаче въстават срещу горното определение с възражението, че „Бог не съди, Бог не наказва, Той е любов, човекът сам наказва себе си“. Очевидно „благовестието“ на бога, в когото те вярват, представлява някаква „постновозаветна“ трансформация на апостолското благовестие и от позицията на това „най-ново благовестие“ познатият досега на Църквата Нов Завет вече се оказва стар: „Бог със сигурност не наказва. Затова и в деня на Страшния съд всъщност Бог няма да ни съди, а ние сами ще изберем мястото си чрез нашата свобода, ще изберем какво искаме“, дръзко постулира новия "догмат" архим. Варнава Янку в статията си „Страшният съд е съд на любовта“.

Такава редакция на Новия Завет е често явление у проповедниците на „най-новия Завет“, които очевидно проповядват ръководени и вдъхновявани от новия стар законодател, паднал някога като светкавица от небето - денница - богът на свободата [от Бога] (вж. Ис. 14:12, Лука 10:18).

Свободни ли сме обаче сами да осъдим себе си и ако да, кога и при какви обстоятелства? Нека припомним как стоеше този въпрос в Новия Завет.

За самоосъждането и самооправданието

На базата на богооткровеното учение на Свещеното Писание и творенията на светите отци можем да отговорим определено: Да, имаме правото и свободата да се самоосъждаме и дори е препоръчително, но това е възможно до един определен момент - до момента на края на нашия земен живот.

„Ако бяхме съдили сами себе си, нямаше да бъдем съдени“ (1 Кор. 11:31 - слав.).

„Осъдилият сам себе си е свободен от обвинение по причина на покаянието, особено ако и занапред пази себе си от греховни попълзновения“^[4] (св. Василий Велики).

„Осъждащите сами себе си за своите грехове предотвратяват и отклоняват от себе си съда Божий“^[5] (св. Иоан Златоуст).

„Необходимо е винаги да осъждаме и да укоряваме себе си, за да можем с пълно осъждане да загладим неволните грехове“^[6] (преп. Иоан Лествичник).

Само че архим. Варнава Янку има предвид нещо съвсем друго. Видяхме от приведеното по-горе, че той не визира времето преди нашата смърт, а говори за Страшния Съд. Според него там грешниците щели да бъдат едновременно не само подсъдими, но и съдии, като така ще съдят и осъдят сами себе си, а праведниците съответно ще оправдаят сами себе си. Бог на Страшния Съд ще бъде само страничен наблюдател. Тук Варнава Янку всъщност изразява основната теза на нравствения монизъм с неговото осакатено копие на Бога - Бог, Който е „лишен от възможността да съди, да се разпорежда с човешката участ, да награждава и наказва”^[7].

В статията на гръцкия архимандрит е налице и грубо издевателство над евангелския текст. Разбираемо, като се има предвид, че текстът на 25 глава от Евангелието на Матея в нередактиран вид се явява категорично и безусловно изобличение на приумиците на архим. Варнава. Ето защо му е необходима тенденциозна интерпретация. И само интерпретация ли? - На практика архимандритът донаписва светото Евангелие: „В евангелския текст за Страшния съд Господ казва, че няма да бъдем съдени за това колко пости сме пазили (и то без олио), нито колко поклони сме правили, а критерий за нашето спасение ще бъде любовта, човеколюбието“.

Нищо такова, разбира се, не казва Господ в евангелския текст за Страшния Съд и никой никъде не е чул Той да отменя поста и да го замества с „любов и човеколюбие“. В църковната традиция любовта и човеколюбието са напълно съвместими с поста. Ако Господните думи съдържаха подтекста, който им придава Варнава Янку, апостолите със сигурност биха били наясно с него и биха предали това знание на своите приемници. При това положение в Свещеното Предание нямаше да се появят богослужебните устави с неприятните за мнозина днешни „християни” многобройни и грижливо съставени указания, касаещи поста.

Напоследък обаче се пръкнаха много „сведущи” относно това какво щял да ни пита или да не ни пита Господ на Страшния Съд. Писано е обаче, че „Разумният е въздържан в думите си“ (Прит. 17:27). Св. Симеон Нови Богослов в 66-то слово твърди, че на Страшния Съд грешниците ще бъдат изправени срещу светиите и ще бъдат попитани от Господа защо не са живели като тях, след като са имали и Закона Господен, и добрия им пример. А всички светии са постели. Оттук е и разбираемо, че въпросът „защо не сте живели като тях” съдържа по подразбиране в себе си и въпросът „защо не сте се подвизавали (постели) като тях”.

Но да видим какво се случва на Страшния Съд според евангелския текст, кой произнася присъдата, самоосъждат ли се и склонни ли са въобще към самоосъждане грешниците, както твърди архим. Варнава Янку, който предпочита да пише „евангелие”, вместо да чете Евангелието.

Ако човек прочете 25-та глава в Евангелието от Матея, ще види, че по време на Съда грешниците ще недоумяват: „Господи, кога Те видяхме гладен, или жаден, или странник, или гол, или болен, или в тъмница, и не Ти послужихме?“ (Мат. 25:44). Осъждат ли те сами себе си или поне съгласни ли са с присъдата? Съвсем не. Те се самооправдават и дори предявяват претенции вината им да бъде доказана, следователно тук отсъства каквото и да било самоосъждане.

Техен контрапункт са праведниците - благословените и наследяващи Царството Небесно, които обаче също недоумяват: „Господи, кога Те видяхме гладен, и нахранихме, или жаден, и напоихме? Кога Те видяхме странник, и прибрахме, или гол, и облякохме? Кога Те видяхме болен, или в тъмница, и Те споходихме?“ (Мат. 25:37-39). Праведниците пък се съмняват в своята праведност и както посочва бл. Теофилакт, забележителното в случая е „тяхното благомислие ... те поради скромност не признават, че са се погрижили за Господа“^[8].

Накрая Господ е Този, Който определя участта на едните и на другите и произнася окончателната присъда: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний...” и „... дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството”.

И тъй, истината е коренно противоположна на това, което твърди архим. Варнава Янку. Евангелският текст по безспорен начин доказва пълната несъстоятелност на тезата, че Страшният Съд ще бъде извършван не от Бог, а от човеците.

Дотук установихме разликата между това, което архим. Варнава Янку твърди, че ще се случи на Страшния Съд и това, което е писано в Свещеното Писание, че действително ще се случи. Но има и друго. Налице е доказателство, че това, което гръцкият проповедник казва, че ще се случи, не само няма, но дори е невъзможно да се случи.

Архим. Варнава пише: „В онзи момент (на Страшния Съд – ск. а.) маските ще се свалят! Ще се види реалното ни лице, нашата същност. Кой тогава няма да се спаси? Този, който не иска. Кой ще се спаси? Този, който иска. Защото нашият Господ не е жесток, а човеколюбив, и уважава свободата ни“.

Каква развихрена фантазия! Според архимандрита Страшният Съд ще бъде някакъв панаир на свободата, на който всеки ще прави каквото си ще. Който иска ще се спаси, който не иска няма да се спаси. Ето как Евангелският текст бива порядъчно „актуализиран” - в либералната му редакция Христос едва ли не ще се обърне към грешниците с въпроса: „Какви са вашите предпочитания: геената или рая?“, и всеки сам ще избере едно от двете. Да се пита човек Евангелието или „Приказки от хиляда и една нощ” е чел Варнава Янку, който проявява смайващо невежество относно учението на Църквата за състоянието на човешката воля след преселването ни отвъд.

Да видим първо какво представлява волята изобщо.

Волята, според св. Иоан Златоуст „е движение, раждащо се от нас самите, което ние направляваме, накъдето искаме“^[9]. Да запомним думите „движение“ и „накъдето искаме“ и да видим какво се случва с волята след приключването на нашия земен път и преселването ни отвъд.

Когато на Фераро-Флорентинския събор св. Марк Ефески доказва несъстоятелността на католическото учение за чистилището, един от неговите съществени аргументи е неподвижността на волята след човешката смърт. „За достигане на блаженство се изисква праведност на волята, която е свойствено да се изразява в общо благо разположение на душата, а също след това трябва да следват добри дела достойни за награда. Но както движението на волята, така и делата са ограничени във времето на настоящия (на земния – ск. а.) живот… (курсив тук и нататък е мой, бел. а.). Но ако няма никакво движение на волята в никакво направление, то по тази причина един не може да бъде по-достоен от друг"^[10].

Какво излиза според думите на светителя? Че след преселването ни отвъд движение на волята (в смисъл преобръщане от несъгласна с Божията воля в съгласна) е невъзможно, волята в това отношение е неподвижна.

Ето къде е грешката у архим. Варнава, според когото ще се спаси „този, който иска“ и няма да се спаси „този, който не иска“, защото „Бог уважава свободата ни“. Според архимандрита волята на човека отвъд продължава да е свободна, тоест подвижна. Неговото твърдение обаче е в явно противоречие с учението на Църквата, както се видя от думите на св. Марк Ефески. Неслучайно светите отци единогласно ни призовават да бързаме в този живот да преработим с помощта на възраждащата благодат на Светия Дух волята си така, че тя още тук да стане удобопреклонна спрямо Божията воля. Защото ако това не стане тук и сега, отвъд вече ще бъде късно. Св. Григорий Палама пише: „Истинският живот, причина и основа за истинския и вечен живот на душата и тялото, трябва да получи своето начало в тази област на смъртта (земния живот – ск. а.). И този, който не го възревнува в душата си тук, да не мами себе си с празни надежди да го получи там или някак да се сподоби с Божието човеколюбие в онзи момент (на Страшния Съд – ск. а.). Защото тогава ще бъде времето на праведното въздаяние, а не на помилването и пощадата, времето на гнева и на праведния съд Божий… Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог! (Евр. 10:31)"^[11].

Проблемът обаче със страха Божий и с тук визираната конкретна опасност, нравствените монисти, както е известно, решават, като отсичат ръцете на живия Бог. Може би така смятат, че ще се избавят от опасността да попаднат в ръцете Му.

Разглежданите до момента либерални визии за Страшния Съд намират своя логичен и неизбежен завършек у друг един модернист - проф. А. И. Осипов, който пише: „От учението на светите отци следва, че след всеобщото възкресение човекът отново придобива своята природна пълноценност и с нея свободата и волята да се самоопредели (курсивът тук и нататък – мой, бел. а.). На Страшния Съд окончателната съдба на човека се решава вече от самия него, от неговата воля, той отново придобива възможността за покаяние, тоест за духовно обновление, за изцеление… Оттук е и особеността на Страшния Съд – човекът сам за последен път окончателно се определя: да бъде с Бога или доброволно да отиде в неугасимия пламък“^[12].

"От учението на светите отци следва...“ е стандартно клише използвано от модернистите, когато искат да придадат авторитетност на нелепите си твърдения. Но при едно сравнение на тяхното учение с това на светите отци стават очевидни следните разлики:

При светите отци:

1. Бог е Съдия и Извършител на Съда;

2. Неподвижност на човешката воля и невъзможност за промяна на самоопределението след края на земния живот.

При модернистите:

1. Човекът сам е извършител на съда над себе си;

2. Човешката воля остава свободна, следователно самоопределение също е възможно; възможно е дори всички тогава да се покаят и всички да се спасят.

Впрочем при модернистите е безспорна приликата с учението на Ориген за апокатастасиса, макар и само в крайния резултат – всеспасението. Просто при Ориген този апокатастасис (възстановяване в първоначалното състояние) се осъществява по-скоро като неумолим природен космически процес в края на който всички твари, в това число дори и сатаната, по неизбежност придобиват богоподобие. В тази си част неговото учение се родее по-скоро с католическата теория за чистилището, защото процесът и там е някак механичен и свободната воля няма съществено участие. Но пък при католиците всеспасение отсъства, тоест има разминаване в крайния резултат. Това обаче важи за учението им до Втория Ватикански Събор, когато това учение е съществено променено и идеята за всеспасението започва да присъства в трудовете на водещите идеолози на събора.

Заключение

Според разглежданото от нас модернистично учение за Страшния Съд по време на Съда човекът изненадващо (защото никъде в Свещения текст няма податки за такова нещо) ще получи последен шанс за самоопределение. Тогава неговата свободна воля отново ще се активизира и той сам ще вземе окончателно решение с Бог ли да бъде или да отиде в геената.

Длъжни сме да заявим, че това учение не е нищо друго, освен една ужасна и пагубна измама, целяща да приспи и успокои човешката съвест и да убие усърдието ни в делото на спасението. Пак ще повторим, че не това учат светите отци, които постоянно повтарят, че всички възможности за самоопределение на човека приключват с края на земния му живот. Покаяние и обръщане към Бога са възможни само тук. Отвъд покаяние няма, там ще има само въздаяние.

Далеч не всички модернисти, разбира се, имат смелостта на проф. Осипов да изложат това лъжеучение в окончателния му вид, но то неминуемо следва от учението, че на Страшния Съд не Съдията Бог, а човек ще съди себе си и волята му ще бъде свободна и способна на самоопределение. Тази ментална нагласа е много характерна за увреденото от либерализма и антропоцентризма човешко съзнание. Дали ще се прояви във вид на такива фантазии за Съда, както е при архим. Варнава Янку, дали ще е във вид на нелепото твърдение, че евангелският разказ за Страшния Съд е просто „притча“ (митр. Антоний Сурожки), дали ще ни се предложи във вид на клюкарски паноптикум от случки и лични преживелици под мотото: „Страшният съд ще бъде съд на любовта“ (митр. Атанасий Лимасолски) със задължително премълчаване на установеното в църковната традиция виждане, че Страшният Съд ще е съд преди всичко на правдата - все за едно и също нещо става въпрос: за тотална непоносимост към Божията правда и истеричното й отхвърляне. Непоносимост всъщност напълно закономерна за днешния „век на любовта”.

[1] В статията „Ислямът: приятел или враг?”, след като накратко запознава читателите с представата за Бога в исляма авторът Андрей Романов в прав текст заявява: „Да, познаваме този Бог – това е страховитият Бог на Стария Завет”.

[2] Свт. Григорий Палама, Беседы (Омилии), часть 3, Монреаль, 1984, стр. 233.

[3] Преп. Симеон Новый Богослов, Том 2, Слова 53-92, Свято Троицкая Сергиева Лавра, 1993, стр. 153.

[4] Свт. Василий Великий, Правила, кратко изложенные в вопросах и ответах, Вопросы о посте и чревоугодии, Вопрос 17.

[5] Свт. Иоанн Златоуст, Беседы на псалмы, Беседа на псалом 48.

[6] Преп. Иоанн Лествичник, Лествица, Слово 25, ст. 55.

[7] Свещ. Божидар Главев, „Нравственият монизъм – минало и настояще”.

[8] Блаженный Феофилакт Болгарский, Толкование на Евангелие от Матфея, гл. 25.

[9] Свт. Иоанн Златоуст, Беседы на Послание к Римлянам, Беседа 13.

[10] Архимандрит Амвросий (Погодин), Святой Марк Эфесский и Флорентийская уния, Десять аргументов, показывающих, что не существует очистительнаго огня, Аргумент 5.

[11] Свт. Григорий Палама, Ко всечестной во инокинях Ксении, о страстях и добродетелях и о плодах умного делания, т. 7.

[12] Проф. А. И. Осипов, Как живет душа после смерти, Что нас ждет на Страшном Суде?