В училище ни учеха, че преди около 2х1010 години пространство-времето и материята се намирали в безкрайно малка точка, наречена „сингулярност“. Внезапно по неизвестна причина се случил „Големият взрив“ и започнало разширяването на Вселената. Постепенно влезли в действие всички закони на природата и Вселената започнала да придобива вида, който има сега. Появили се протогалактиките, в тях възникнали звезди и планети, а на една от тях от само себе си се зародил живот. За да се оправдае материализмът, била измислена хипотезата за вечно пулсиращата Вселена, основана само на твърдото убеждение на нейните защитници. Вяра, от чиято твърдост православните си струва да се поучат!
Да видим върху какви факти се гради този красив мит за произхода на света, който днес е обявен за абсолютна истина.
Те са само два:
1. Червеното отместване на далечните галактики е открито от Е. Хъбъл[1]. В спектъра на галактиките линиите на поглъщане са изместени към червения цвят на спектъра. Прието е този факт да се обяснява с т. нар. Доплеров ефект. Той описва отместването на спектъра в нужната посока, което се получава при отдалечаване на обекта от наблюдателя. Тъй като не желаят да признаят Земята за център на Вселената, учените издигат теорията за разширяването на Вселената, предполагаща увеличаване на разстоянието между обектите в света. По този начин се „избягва“ геоцентризмът.
Константата на това разширение е определена от Хъбъл като 500 км/сек/Мпс, но тъй като това число се различава от еволюционната възраст на Земята с 5 милиарда години (според Хъбъл Вселената е на не повече от 2 милиарда години), то „учените“ постъпили според принципа „ако теорията противоречи на фактите, толкова по-зле за фактите“. Така константата на Хъбъл с едно драсване на химикала бе „ограничена“ до 50 км/сек/Мпс, което „даде“ необходимата на еволюционистите възраст от 20 милиарда години.[2]
2. За друг феномен, „потвърждаващ“ факта на „Големия взрив“, се счита така нареченото реликтово излъчване, което се е появило, както смятат, в първите минути от живота на Вселената. Ако изхождаме от теорията за „Големия взрив“, това излъчване би трябвало да има еднаква интензивност във всички посоки, но било открито, че радиационният фон не е еднороден и не е изотропен (т.е. не е еднакъв във всички направления), какъвто би трябвало да бъде в резултат от „Големия взрив“.
Много учени смятат, че реликтовото излъчване може да се обясни без връзка с тази хипотеза. Впрочем това излъчване само по себе си не говори нищо нито за своя произход, нито за времето на появяването си. Напълно е възможно то да е следа от тази светлина, която Бог е заповядал да се яви в първия ден от Сътворението и която после е била поставена в светилата.
Самото разширяване на Вселената, открито от Е. Хъбъл, не противоречи на Писанието.
„Ти се обличаш със светлина като с дреха, простираш небесата като шатра“ (Пс. 103:2).
„Той е разпрострял небесата като тънко платно и ги е разпънал като шатра за живеене“ (Ис. 40:22).
„Аз - Моите ръце простряха небесата, и на цялото им воинство Аз дадох закон“ (Ис. 45:12).
„Господ, Който разпростря небето“ (Зах. 12:1).
„Прострял е Той север над празнотата, окачил е земята на нищо“ (Иов. 26:7).
„Той … утвърди вселената с мъдростта Си и с разума Си разпростря небесата“ (Иер. 51:15).
Сравни: Иер. 10, 12; Ис. 42, 5; 44, 24; 51, 13.
Това обаче не означава, че Библията признава хипотезата за „Големия взрив“, а по-скоро обратното - че я отрича. Бог действително е разтегнал пространството и продължава да го прави и сега (срв. Пс. 103:2), но вече не така, както по време на шестоднева. По думите на св. Григорий Богослов „Той разпрострял [небето] що се отнася до битието на Неговата одежда, а по промисъл го разпростира винаги“.
Съществуват редица сериозни възражения против хипотезата за „Големия взрив“.
1. Първоначалният взрив е трябвало да приведе цялата маса/енергия на Вселената в движение от центъра по радиуса, а съгласно принципа за запазване на ъгловия момент, в нея не би било възможно никакво спираловидно движение, което противоречи на факта, че се наблюдават спирални галактики и различни орбити на звездите и следователно лишава тази хипотеза от всякаква вероятност.
2. В своята крупномащабна структура Вселената не е еднородна, както би могло да се очаква след „Големия взрив“, тъй като на някои места има гигантски сгъстявания на материята, а други са празни. Известни са около 4000 купове от галактики, които от своя страна влизат в 10 свръх купове, образуващи огромна верига. Открита е също и гигантска „дупка в космоса“, за която говори св. Иов (26:7), в съзвездието Воловар (близо до Северния полюс), с размер около 300 милиона светлинни години. Така че да се говори за „Голям взрив“ е просто некоректно, отчитайки появилата се неотдавна хипотеза за клетъчното устройство на Вселената[3].
3. Тази теория не обяснява как във Вселената би могло да се струпа на едно място каквото и да е количество материя (например звезда). Нали след взрива всичката материя и енергия би трябвало равномерно да се разпръснат из цялото пространство.
Тъй като Вселената е затворена система, то в нея действа Вторият закон на термодинамиката и затова възникването на ред от хаоса е абсурд.
Що се отнася до въпроса за митичната еволюция на звездите, трябва да се знае, че никой никога не е виждал нито един случай на раждане на нова звезда; единственото, което може да се наблюдава, са следите на разпад (така наречените взривове на „нови“ и „свръхнови“ звезди). Самите хипотези за образуването на звездите противоречат на законите на природата; например, за да може от газов облак да се образува звезда, ентропията трябва да намалява, което е невъзможно. Силата на налягането в газообразно тяло винаги е много по-голяма от силата на тежестта и затова процесът на образуване на звезда ще умре, преди да се е родил.
„Главната последователност“[4] на звездите по-скоро потвърждава мъдростта на Създателя, отколкото говори за звездна еволюция, защото още апостол Павел е казал „и звезда от звезда се различава по слава“ (1 Кор. 15:41 – слав.), т.е. всяко от светилата стои на мястото, което му е определено от Твореца. Думата „слава“ означава чин, длъжност, каквито има у светилата и които човекът съвсем наскоро откри.
Често като пример дават еволюцията на звездите от съзвездие Орион, където, както си мислеха, протозвездите се образуват от газов облак. Но, както се оказа, младите протозвезди на Орион не притеглят към себе си окръжаващия ги облак прах, а обратно, отдават му от своята маса. Значи фактите не потвърждават тази хипотеза.
В това съзвездие четирите звезди от „трапеца“ се отдалечават от изходната точка с много голяма скорост. Изчисленията са показали, че те са излезли от една точка преди около 11 000 години. Загадката е, че в това струпване има звезди, които според еволюционната теория са на милиони години. А нали нито един астроном не мисли, че звездите са се появили преди тяхното струпване.
Ето и други факти, които не могат да бъдат обяснени в рамките на еволюционната хипотеза:
1. Наличие на горещи звезди от клас „О“ и „В“. Те излъчват толкова много енергия, че целият видим космос би се запълнил с тяхната маса за няколко хиляди години.
2. Тези звезди често се намират редом с по-хладни звезди, което показва общия им произход. Те обаче все още не са изгорели, макар че би трябвало да са направили това преди милиони години.
3. Около тези звезди (от клас „О“ и „В“) има обширни облаци от прах, които отдавна би трябвало да са притеглени от изключително силното гравитационно поле на тези звезди-гиганти.
Още по-големи трудности очакват еволюционистите при решаването на въпроса за произхода на Слънчевата система. Досега няма теория, която в рамките на еволюционната религия да може да обясни редица особености на Слънчевата система:
1. Разстоянието от планетите до Слънцето се подчинява на забележителното математическо правило известно като закон на Боде[5], което показва разстоянието от Слънцето до различните планети в астрономични единици (т.е. в разстоянията от Земята до Слънцето).
2. Планетите дават 98% от пълния ъглов момент на Слънчевата система, въпреки че Слънцето притежава по-голямата част от масата на системата – 99%.
3. Има ексцентрични и даже обратни орбити на планети, това се отнася и за някои спътници.
4. Уран и Венера се въртят около осите си в посока обратна на тази на останалите планети.
5. Химичните състави на Слънцето, планетите и техните спътници рязко се различават един от друг.
6. Най-тежките елементи се намират основно в малките планети.
Важно е да се отбележи, че има убедителни данни, които потвърждават „младостта“ на Слънчевата система: установено е, че диаметърът на Слънцето всеки час намалява с 1,5 метра. Ако то би съществувало от милион години, то би повлияло на орбитата на Земята, а само преди 100 хиляди години животът на Земята би бил невъзможен. Предвид факта, че теорията за термоядрения синтез в недрата на Слънцето не се потвърди, тъй като беше намерено аномално малко количество неутрино, трябва да се каже, че с нея рухна и цялата хипотеза за еволюцията на Вселената, тъй като именно с този синтез се обясняваше появата на тежките елементи.
2. Установено е, че Луната се отдалечава от Земята с два дюйма[6] на година, следователно преди 1 милиард години те са се докосвали, а ако Земята е на 5 милиарда години, то ние вече не бихме могли да виждаме Луната.
3. В Слънчевата система съществуват редица краткопериодични комети, чиято възраст не може да бъде по-голяма от 10 хиляди години, тъй като за това време те би трябвало да са разрушени от слънчевия вятър. Въпреки това такива в момента има около 5 милиарда. За обяснението на този факт, подриващ основата на еволюционната космогония, била измислена хипотезата за кометен облак, който обаче никой не е виждал. Тази приказка за деца няма потвърждение. Напротив, анализът на движението на кометите показва „местния“ им произход.
4. На Луната, както и на Земята, непрекъснато пада метеоритен прах. Очакванията бяха, че Луната е покрита с 300 метров слой такъв прах, но стана ясно, че слоят прах е само 7 см, което сочи, че възрастта й е 8 хиляди години. Прахът не би могъл да изчезне от повърхността на Луната, тъй като там няма атмосфера.
5. Наличието на този прах в пространството също е доказателство за младостта на Слънчевата система, тъй като ако тя беше на повече от 83 хиляди години, то всичкият прах щеше вече да бъде изметен от гравитационните сили и слънчевия вятър.
Нека по-долу да изброим накратко космическите показатели и граничната стойност за възрастта на Вселената, които могат да се получат от тях.
Отместване на линиите на галактиките – 10 милиона години.
Разширяващ се междузвезден газ – 60 милиона години.
Разпад на кометите с дълъг орбитален период – 1 милион години.
Нестабилността на Сатурновия пръстен – 1 милион години.
Утечка на метан от планетата Титан - 20 милиона години.
Всичките тези данни показват не реалната дата на Сътворението на света, а на пределната възможна граница на неговото съществуване. Ясно е, че са верни или тези факти или еволюционната космогония! Затова християните трябва да отхвърлят еволюционното бълнуване, като стара езическа басня, и да се върнат към светоотеческите източници и библейския разказ за Сътворението на света.
Диакон Даниил Сысоев. Летопись начала.
Превод: Даниела Димитрова
[1] През 1929 г. американският астроном Едуин Хъбъл открива, че галактиките се отдалечават от нас. Този феномен е наблюдаван като изместване на познатите спектрални линии към червения цвят от галактичния спектър. Това червено отместване е по-голямо за по-далечните и бледи галактики. Следователно колкото по-далеч е една галактика, толкова по-бързо се отдалечава от нас. Източник: http://www.bgastronomy.com/index.php?id=537&cat=5 – бел. прев.
[2] Стойността на тази константа отначало е определена от Едуин Хъбъл на 500 км/сек/Мпс, но след това е коригирана. Някои учени я определят на 50 км/сек/Мпс, други – на 100 км/сек/Мпс, но най-вече се разчита на ключовата програма на космическия телескоп Хъбъл да определи най-точно нейната стойност. Източник: http://www.bgastronomy.com/index.php?id=537&cat=5 – бел. прев.
[3] Галактиките във Вселената се срещат главно в групи и в купове, като образуват клетъчна едромащабна структура. Куповете и свръх куповете от галактики се разполагат по стените на клетките, а самите клетки, с размери десетки мегапарсека, са почти празни. Източник: http://ebox.nbu.bg/eko2012/pdf3/3.pdf - бел. прев.
[4] Главната последователност в диаграмата на Херцшпрунг-Ръсел е кривата, около която са разположени повечето звезди. Звездите от тази група са известни като звезди от главната последователност или звезди-джуджета. Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki - бел. прев.
[5] Ако вземем поредицата от числата 0, 3, 6, 12, 24, … в която всяко следващо число се удвоява, а след това образуваме друга поредица, като към всеки елемент от първата поредица добавяме числото 4 и разделяме полученото на 10, то ще се получи редицата 0.4, 0.7, 1.0, 1.6, 2.8, 5.2, 10.0, 19.6, 38.8… - бел. а.
[6] Дюйм е названието на холандска мярка за дължина и спада към европейската неметрична измерителна система. Англиският инч, немският цол и холанският дюйм като измервателни единици имат еднаква дължина - 25,4 мм – бел. прев.