Архиепископ Иоан (Шаховски) Санфранциски и Западноамерикански, в света - княз Димитрий Алексеевич Шаховски (1902-1989) — модернист, икуменист, един от основателите на Американската автокефална църква.

Често се бърка с архиеп. Иоан (Максимович) Санфранциски и Шанхайски.

От  1918 г. служи като доброволец в армията на генерал А. И. Деникин. Завършил Севастополското морско телеграфно училище, зачислен в Черноморския флот. През 1920 г. емигрира в Константинопол, а после във Франция. Учи в Школата за политически науки в Париж (1920-1922), завършва историческия отдел на философско-филологическия факултет на Лувенския университет (1926 г.).

През 1925-1926 г. редактира в Брюксел литературното списание „Добронамереният”, от което излезли два броя.

През 1926 г. е постриган в монашество и става иеродякон (ръкоположен е от митр. Евлогий (Георгиевски) в Париж).

През 1926 г. постъпва в Парижкия богословски институт, но не го завършва.

Преподаватели и студенти на Парижкия богословски институт. 1931 г. Седнали (отляво надясно: Б. П. Вишеславцев, В. В. Зенковски, о. Сергий Булгаков, митр. Евлогий (Георгиевски), о. Иоан (Шаховски), А. В. Карташев, Е. М. Киселевски. Прави: (отляво): Л. А. Зандер, В. Н. Илин, Б. И. Сове, С. С. Безобразов. Прави: (отдясно наляво): Г. П. Федотов, М. М. Осоргин, Г. В. Флоровски

От 1927 г. живее в Сърбия. Ръкоположен за иеромонах през 1927 г. От 1927 до 1930 г. е помощник на настоятеля на храма при Кримския кадетски корпус в Бела Черква (Югославия) и законоучител на корпуса. Бил настоятел на руския храм „Св. Иоан Богослов” в Бела Черква и преподавател в Пастирското училище. От 1928 до 1930 г. е директор на православно-мисионерското издателство.

През 1931 г. архиеп. Теофан Полтавски се изказва за него така:

„Относно дейността на иеромонах Иоан нямам никакви точни сведения. Зная само, че се занимава с издаване на книжки и листовки с религиозно-нравствено съдържание. Недоумение у мен буди подборът на съдържанието на тези книжки. Например издал извадки от преп. Исаак Сирин под цветистото заглавие „Пламъкът на нещата”, а според мнението на старците св. Исаак Сирин не може да бъде препоръчван за четене на новоначални миряни.”

През 1930 г. архиеп. Иоан отново се премества в Париж, където преминава в юрисдикцията на „Руския екзархат” на Константинополската патриаршия, оглавяван от митр. Евлогий (Георгиевски). През 1931-1932 г. е пътуващ свещеник във Франция, през 1931-1932 г. е настоятел на църквата "Спас Всемилостивий" в Аниер сюр Сен.

Издава в Париж вестник „Борба за Църквата” (излезли няколко броя). Негови материали били публикувани в модернисткото списание „Путь”.

От 1932 до 1945 г. е настоятел на Свето-Владимирската църква в Берлин. Занимава се с издателска дейност в издателството „За Църквата”, издава бюлетин „За Църквата”, списание „Летопис – орган за православна култура”.

Извършва пътувания, четейки лекции из Европа, по-специално в Латвия, Естония и Финландия. Тук става и неговият сблъсък със свещеномъченик Иоан (Помер):

„В последните години гонението срещу владика Иоан (Помер) се водело основно по линия на т. нар. Руско студентско православно движение (РСХД). Владиката, който много обичал децата и младите, в началото се отнесъл към нововъзникналото обединение доста съчувствено, но когато започнала да се очертава същността на тази организация с международните й връзки, той се дистанцирал от нея, а членовете на обединението се включили в тормоза над владиката, (макар да не били негови инициатори). <…> Този тормоз особено се усилил след пребиваването в Рига на архим. Иоан (Шаховски), на когото владиката не разрешил да служи в Рига, явно защото справедливо разсъдил, че такова непостоянно (в смисъл на подчинение) духовно лице не бива да бъде поощрявано. По всичко личи, че архим. Иоан си заминал вбесен. <…> Но той си заминал, а неговите многобройни поддръжници (и най-вече многобройни поклоннички), в по-голямата си част членове на обединението, положили по-нататък всички усилия да отровят живота на  владиката^[1].

От 1935 г. е игумен, а от 1936 — благочинен на енориите на „Руския екзархат”, от 1937 г. е архимандрит. През 1937 г. бил духовен ръководител на доброволческата руска рота в редовете на армията на ген. Франко по време на гражданската война в Испания.

Приветства навлизането на Хитлер в СССР. Във вестник „Новое Слово” от 29 юни 1941 г. в статия със заглавие „Близо е часът” пише:

„Тези, които в кръв и нечистотия дойдоха, в кръв и нечистотия ще си идат. Човеконенавистната доктрина на Маркс навлязла в света чрез война, чрез война си отива. „Аз те родих и аз ще те убия!” – крещи сега войната към болшевизма. Преди своята кончина в Москва, в зората на болшевизма, атонският старец - праведният Аристоклий, изрекъл такива, буквално записани (от хора близки на автора), слова: «Спасението на Русия ще дойде, когато немците хванат оръжието». И още пророчествал: «Ще трябва руският народ да премине през още много унижения, но накрая ще стане светилник на вярата за целия свят». Кръвта, която започнала да се пролива по руските поля на 22 юни 1941 година, е кръв, изливаща се вместо кръвта на много хиляди руски хора, които скоро ще бъдат пуснати от тъмниците, местата на изтезание и концлагерите в Съветска Русия. <…> Промисълът избавя руските хора от нова гражданска война, призовавайки чуждоземна сила да изпълни своето предначертание.

Кървавата операция по свалянето на Третия интернационал е възложена на изкусен и опитен в своята наука германски хирург. За този, който е болен, не е срамно да легне под този хирургически нож. Всеки народ си има свои качества и дарования. Операцията започна, неизбежни са страданията породени от нея. <…>

Нова страница в руската история се отвори на 22 юни в деня, когато се празнува паметта на „Всички светии просияли в руската земя”. Това ще бъде тази «Пасха посред лято», за която преди сто години в радостно прозрение на духа пророчествал великият светец на руската земя преп. Серафим.

Това лято дойде. Близо е руската Пасха…”

По време на войната оглавява мисионерския комитет на Средноевропейския митрополитски окръг на РПЗЦ. През февруари 1945 г. се премества в Париж, а в началото на 1946 г. - в САЩ с помощта на Игор Сикорски. Приет е в юрисдикцията на Американската митрополия. През 1946-1947 г. е настоятел на храма в Лос Анджелис. От 11 май 1947 г. е епископ Бруклински, викарий на митр. Теофил (Пашковски), ректор на Свето-Владимирската духовна семинария (до 1950 г.).

През декември 1947 г. е изправен на съд от Събора на епископите на Московската патриаршия. Налагат му запрещение заради съпротивата му срещу съединяването с Московска патриаршия. От 1950 г. е епископ Санфранциски и Западноамерикански. От 1961 г. е архиепископ. Завеждал също Южноамериканската епархия и задграничните дела на Митрополията.

От 1948 г. водил по радиостанция „Гласът на Америка” предаването „Беседа с руския народ”. От март 1951 г. издава „За Църквата” – приложение към санфранциския вестник „Руская жизнь”.

Активен участник в икуменическото движение, член на ЦК на ССЦ от страна на Американската митрополия от 1954 до 1968 г.

Участва във Втората генерална асамблея на ССЦ проведена през 1954 г. в Евънстън (Илинойс, САЩ). Участник в генералната асамблея в Ню Делхи (Индия) проведена от 19 ноември до 5 декември 1961 г.

На асамблеята в Ню Делхи заедно с други дейци от бъдещата „Американска автокефалия” встъпва в първите си контакти с митр. Никодим (Ротов). От 1963 г. заедно с отците Александър Шмеман и Иоан Майендорф участва в тайните преговори с митр. Никодим (Ротов) и други дейци за даряване на автокефалия на Американската митрополия.

През 1970 г. архиеп Иоан (Шаховски) станал един от основателите на т. нар. „Американска автокефална църква”, модернистка корпорация непризната от нито една поместна църква освен от Московската патриаршия.

Доктор по богословие в Свето-Владимирската семинария и Колумбийския университет (1976), през 1979 г. е доктор по богословие в Калифорнийския университет в Бъркли и почетен президент на международното общество на името на Ф. М. Достоевски (International Dostoevsky Society).

През 1973 г. се оттегля на покой, временно се връща през 1975 г., а от 1979 г. е окончателно на покой.

Автор на предговора към първото издание на романа „Майсторът и Маргарита” на М. А. Булгаков (1967 г., YMCA-Press). Нарича творчеството на Булгаков метафизически реализъм и отбелязва, че за пръв път в условията на СССР руската литература сериозно заговорила за Христос като за Реалност, намираща се в дълбините на света.

Водил кореспонденция с о. Александър Мен (1979-1980), автор е на предговора към книгата „Тайнство, слово и образ”.

Прави изявления против прославлението на светите Царствени мъченици от Руската задгранична църква през 1981 г.

Цитати

Може да се каже, че на земята няма съвършено православни хора, но че частично православни са и самите тъй наречени православни, и тези, които не смятат себе си за числящи се към Православието, но възприемат себе си като част от Христовата Църква и живеят живот в Христа. <…> Погрешно е да се смята, че всички православни са в действителност православни, а не сектанти и че всички сектанти в действителност не са православни. Не всеки православен по име е такъв по дух и не всеки сектант по име е такъв по дух^[2].

Антимодернизм.ру

Превод: свещ. Божидар Главев

[1]  О. Феофан (Пожидаев). Колокол на башне вечевой: Житие и труды Священномученика Архиепископа Иоанна (Поммера). М.: Издательство Сретенского монастыря, 2005. СС. 103-110.

[2]  По този начин се отричат всякакви обективно съществуващи граници на Църквата и въпросът за принадлежността към Църквата придобива индивидуален характер. Така на практика този въпрос (за границите на Църквата) се изважда извън областта на човешкото познание. Този еклесиологически възглед се възприема еднакво охотно както от модернисти, така и от разколници - бел. прев.