Това е дълга история.
Но аз ще ви я разкажа накратко.
13 века в 13 абзаца.

1.

Искаш ли да седиш у дома си и да узнаеш без много трудно и опасно пътуване миналото на всички царства на тоя свят и ставащите сега събития в тях и да употребиш тия знания за умна наслада и полза за себе си и за другите, чети историята!

Тъй поучава иеромонах Паисий Хилендарски.

Обаче нас не ни свърта на едно място.

Затова потегляме по дирите на неговата История славеноболгарская. Гергьовден е. Тази нощ тръгваме за Атон.

Гоним луната на запад. После на юг.

В 4 часа на Кулата няма жив човек. Освен митничарите.

В седем и половина свети Димитър ни посреща и изпраща с чудното благоухание на мироточивите си мощи.

После минаваме и покрай солунската митница.

Българската мечта.

2.

Ей, ама хубаво са си подредили страната гърците!

И историята им – история. И културата им – култура. И държавата им – държава, която си знае интереса…

Чакай, че отец Паисий сякаш иска да ми каже нещо.

Но поради що ти, глупави човече, се срамуваш от своя род? Но, рече, гърците са по-мъдри и по-културни, а българите са прости и глупави и нямат изтънчени думи. Ти, българино, не се мами, знай своя род и език… По-добра е българската простота и незлобливост. Простите българи в своя дом приемат и гощават всекиго и даряват милостиня на ония, които просят от тях. А мъдрите и културни (гърци) никак не правят това… и повече грях, а не полза ще получат от своята мъдрост и култура…

 

3.

Фериботът прави плавен завой и акостира в арсаната на Зографския манастир.

Първото чувство е, че си слязъл от някаква машина на времето, която те е върнала десет века назад.

Добре дошли в Градината на Богородица!

Когато апостолите хвърляли жребий в кои страни да проповядват Евангелието, Приснодева Мария също пожелала да се включи. По Божията воля тя дошла да благовести тук, в това райско кътче, с думите: “И няма да оскъднее Божията милост на това място, и аз ще му бъда застъпница!”

С указ, който се спазва и до днес, византийският император Константин Мономах забранява тук достъпа на жени. Вероятно, за да не изкушават монасите. Преданието обаче разказва за една безразсъдно смела девойка, която заблудила властите, преоблечена в мъжки дрехи.

Но още със стъпването си на Света гора, тя се парализирала...

4.

Натрупваме саковете в сянката на средновековната кула.

Майското слънце препича и някои от по-младите се събличат голи до кръста.

Други запретват крачолите на дънките си и нагазват в Бялото море.

Изневиделица, обаче, се появява един джип “Нисан” и от него изскачат двама въоръжени полицаи.

Крещят срещу нас, размахват ръце и ни гледат на кръв. Изтръпваме.

Не сме очаквали такова посрещане.

Когато се намесва художникът Апостол, нашият преводач, ни става ясно.

Тук, на Света гора, къпането в морето е забранено.

А дългите крачоли и ръкави са задължителни!

  

5.

След малко по пътя дофучава един товарен микробус.

35-годишният монах прави маневрата като автомобилен състезател.

В буса има сложени две-три паркови скамейки.

Натоварваме се и машината потегля нагоре по тесния планински път.

Излизаме от един завой и ни ослепява бялата каменна плът на Зограф.

След задължителните за светогорското гостоприемство чаша вода, локум и няколко глътки узо, ни настаняват по килиите.

6.

После полека влизаме в ритъма на светата обител…

Тук е твърде странно място за светски люде.

Месо не се яде никога. Пости се в понеделник, сряда и петък.

Днес е сряда и в чиниите си намираме по един огромен сварен картоф, в който е забучена скилидка чесън. Плюс три маслини с размера на кокоши яйца и парче халва.

Ммм, по-вкусно нещо никога не съм ял, честна дума!

Докато се храним, един млад монах стои прав насред трапезарията и чете. Дневното житие и поучения от Светите отци.

Звънва камбанка.

Игуменът дядо Амвросий дава знак да си налеем по чаша от приготвеното от него превъзходно кървавочервено вино.

7.

Клепалото чука за вечерня.

Влизаме с трепетни сърца в храма.

Моето вълнение е двойно - при мисълта, че по този мраморен под са отеквали стъпките на моя пра-пра-дядо. Хаджи Деньо.

Ето ги и чудотворните икони на свети Георги.

 

8.

Чувате ли и вие тоя глас?

Яз сум Мойсей од Охрид.

Со братот ми Арон и неговий син Иоан Селин /Силния/ воздигнали сме тая белокаменна света обител.

Разумее ся – со благословлението и златиците на наший брат Самуила, цар и самодържец болгарский.

Ама сега не знаем кой светец да земем за покровител на монастира ни. Яз велим да е свети Николай.

Братот ми рече: свети Климент, Охридский чудотворец да биде...

Да ся не помрачи святото дело, решаваме да помолим Бог да ни открие Своята воля.

Туряме в олтара чиста дъсчица, дето сме я нагласили за храмова икона.

А ний ся обръщаме сос всенощно моление към Оногова, Който волята на боящите ся от Него изпълнява и молитвата им слуша.

И о, чудо!!!

На утрото, кога зорницата зареше небосклона, гледаме на дъската самоизписалий ся образ на светаго великомученика и чудотворца Георгия - такъв, сякаш зографисан от много лета и с поглед, блестящ яко слънцевий луч!

Всинца ся смаяха от туй голямо чудо и въздадоха слава и благодарение Богу и на Неговий Великомученик.

А обителта поради туй преславно чудо ся нарече Зограф.

 

9.

Аз съм владика Тома.

Пратеник Вселенскаго патриарха от царственний град Константинопол.

Негово Светейшество ме проводи тук, на Атон, за да видя истина ли така, каквото ся е слушало за това чудо в обителта на охридчани, или не.

Пристигнувах. Видох. Разузнах и изпитах братята во монастира.

После дързнах да турна указателний си пръст на лявата страна на иконата и да попитам:

“Овой ли е самописанний образ?”

Всички самовидци утвърдително ми отвърнаха.

Но окаяната ми душа потъната бе во сумнение и недоверие.

Затуй не се убоях да произнеса:

“Аз не верувам да е това така!”

О, майко – в той окомиг ся прилепи пръстът ми и остана неотлепим веке от священният образ...

Колко плаках и ся молих – деня и нощя.

Тогаз ми ся яви Светията – наяве ли, насъне ли – и рече:

“Един белег от пръстът ти ще остане вечно на образа ми – заради изправление на неверието твое!”

После туй, друго нищо не остана.

И отсякоха пръстът ми...

 

10.

В 22 часа спират дизеловия агрегат и обителта потъва в мрак.

Само в краищата на коридора мъждукат две газени лампи.

В четири сутринта ни буди чукането на дървеното клепало.

Обличаме се опипом в тъмното и бързаме към храма.

След шест часа, в около 10 литургията свършва.

Похапваме за последно на Атон. Преди да излезем от магерницата се сещаме да благодарим на готвача отец Пимен за невероятните вкусотии, с които ни гощаваше.

Но той се дръпва:

Не на мене, на Бога да благодарим.

После някой ни издава тайната – тук всичко е толкова вкусно, защото се приготвя с молитва.

И с чисто сърце.

 

11.

До тръгването ни за ферибота остават два часа.

Според предварителните ни планове – време е да видим и безценните реликви от манастирската библиотека.

Тръгваме да търсим библиотекаря.

Но очевидно сме си направили сметката без кръчмаря - срещаме отец Козма, който попарва надеждите ни.

По това време, след 6-часовото богослужение, старецът си почивал. И било изключено да дойде, за да отвори библиотеката.

Одрямваме се.

След десетина минути отец Козма се връща.

Когато ни приближава, съзираме под мустака му усмивка.

Някой много силно се моли за вас, казва той.

 

12.

Ето го дядо Пахомий.

Катерим се по стъпалата след крехката му, прегърбена фигурка.

Старецът превърта ключа и отваря огромните железни двери

Влизаме вътре като в храм.

Дланите ми се изпотяват.

При мисълта, че зад металните вратички на библиотечните шкафове има десетки хиляди средновековни ръкописи.

Иска ми се да започна от навития на руло пергаментов служебник на свети патриарх Евтимий Търновски.

Но той е недостижим зад масивната стъклена витрина.

До него, в изящен дървен калъф, се крие оригиналът на История славяноболгарская.

Задоволяваме се да разгърнем само копието й.

За болгарский народ, царе и светии и за всички болгарски деяния и собития. Събра и нареди Паисий йеромонах, който живееше в Света гора атонска и беше дошъл там от Самоковската епархия в 1745 година. А събра тази историйца в 1762 година за полза на болгарския род…

 

13.

Крачим по черния път надолу, към арсаната.

Всъщност, жужим на десетина сантиметра над земята. Подобно на пчеличките, които събират прашец от дивите цветя наоколо.

Чувството е неописуемо…

Качвайки се на ферибота, вече сме убедени, че със Света гора е невъзможно да се разделиш.

Дори да я напуснеш телом.

О, Атон!

Само на крачка от суетата на съвременната цивилизация по Божията воля се е съхранило това благословено място.

За да ни напомня, че е възможен и друг живот – с Бога.

А знаете ли какво още ми хрумва?

За тази История славяноболгарская, която всички ние – бачкатори и директори, депутати и министри, мутри и клошари, учени и недоучени, военни и пацифисти, проститутки и егоисти – продължаваме да дописваме с делата и бездействията си. Дава ли си някой сметка какъв е смисълът от молитвения труд на тези 30 монаси от Зограф?

Братята денонощно се молят за благопреуспяването на българския народ.

Казано другояче – просят всемогъщият Бог да редактира нашите фактологически и стилистически грешки. За да не се срамуват много потомците ни от нашата История славяноболгарская утре…

 

Петър Марчев (50 г.) е писател и журналист, автор на няколко книги с белетристика и документалистика.