Чувството за благодарност е едно от естествените и същевременно благородни чувства, присъщи на човека. Благодарността е помнене на полученото добро, съхранено в сърцето, сякаш написано върху камък, изразява се в желанието да отговориш на доброто с добро. С други думи, това е топло чувство, което създава особено емоционално поле между хората.

Благодарността е притежание на смирените, гордият не може да бъде благодарен, на него му се струва, че заслужава само възхищение заради своите лични достойнства.

Благодарността духовно сближава хората, премахва недоверието и подозрителността и дори враговете прави приятели. Но тук могат да възникнат някои неточности и грешки, които не трябва да забравяме.

Основа на християнството е любовта. Действен израз на любовта е жертвата. Милостинята е вид всекидневна жертва, в която като в огън изгаря човешкият егоизъм. Господ казва: „По-добре е да даваш, нежели да получаваш”. Любовта нищо не счита за свое. В християнството дарът и милостинята имат не само нравствено, но и мистично значение: да дадеш заради Христа или да направиш заради Христа е да дадеш на Самия Христа чрез човека. Думата „милост” означава преди всичко душевно разположение, а не постъпка. Милостта е състрадание, съпреживяване, милостта е едно от свойствата на духовната любов, тя е чувството за единство на човешкия род. За милостивия всеки човек е негов ближен.

Видовете и формите на милостта са разнообразни, но тяхната основа е една – да умееш да видиш себе си в другия, да се поставиш на мястото на другия. Ето защо милостта разширява човешкото съзнание и битие, а егоизмът и себелюбието ги стеснява и ограничава. Милостинята е неразделна спътница на любовта, а в любовта има голяма свобода, покой и простор на сърцето.

Думата „дар” означава „даром”, „безвъзмездно”; дарът е нещо, което не подлежи на калкулация и не се вмества даже във светското понятие за справедливост. Дарът е възможно според човешките сили подражание на Бога, Който всичко дава на човека даром. Дарът и милостинята, като свободно действие на човешкия дух, не бива да разчитат на отговор и отплата, инак те се превръщат в пресметливост, размяна, взаимна помощ, услуга и отплащане за нея. Тогава думите „дар” и „милостиня” престават да отговарят на своите названия и трябва да бъдат заменени с други: търговия и покупка, а понякога изгодна сделка, от която се очаква възвращаемост в проценти и с лихва.

Най-лошият модел на този фалшив дар е когато заради него човек купува свободата си и робът е длъжен да работи за новия си господар. Затова този, който дава, не бива да очаква нищо в замяна. Ако той действително го прави заради Христа, то ще получи от Него дори повече, отколкото очаква. Ако той е направил това заради любовта, то за награда ще получи истинска любов: велико щастие е да имаш в сърцето си любов. Ако той го е направил с тайното желание за изгода, то за него е по-добре да не получи нищо и хитростта му да бъде посрамена.

Често чуваме думите: аз правя на човека добро, а получавам за него неблагодарност. Странно противоречие: та нали това, което е направено в очакване на някаква благодарност вече не е добро, а корист! Христос казва: „Когато едната ръка дава милостиня, другата да не знае”. Човек трябва да забрави за доброто, което е сторил другиму, то трябва да бъде изтрито от паметта му, подобно на думите, писани върху вода. Така той ще постави съкровището си в сигурно скривалище.

Обикновено хората не могат да се успокоят, преживяват и разказват колко добро са направили, а как в отговор нищо не получили, като че ли са ги излъгали. Подобна грешка правят и онези, които приемат дара не като знак на християнска любов, а се считат задължени да се отплатят или да го отработят, сякаш са заробени от чуждото добро. Те напрегнато обмислят какво да сторят или подарят в замяна, боейки се да се покажат неблагодарни и така да се подложат на унижение. Започват да оказват на своя благодетел особени знаци на внимание, търсят случай да предложат услугите си, т.е. по-скоро да се разплатят с него.

Често такива хора се принуждават да се преструват, лицемерят и кривят съвестта си, т.е. да се разплащат с душата си като с разменна монета. Тогава вместо любов в човека възниква вътрешна робска зависимост, която може да предизвика тайно, нямо раздразнение към оказалия помощта и милостинята, понеже е трудно за длъжника да обича своя кредитор. При това понякога се получава следният психологически парадокс: за да се освободи от зависимостта си, която сам си е наложил, човекът влиза в конфликт с този, който му е направил добро. Ето защо в света съществува такова странно явление: за доброто се отплащат със зло, сякаш си отмъщават за него. А виновно за това е погрешното схващане, лъжливото чувство за благодарност като за дълг, който трябва да се върне, за да се свалят оковите от шията.

Дарът и милостинята не трябва да ограничават свободата на човека, тогава той ще изпитва истинска благодарност и истинска любов не заради дара, а заради самата любов. Любовта като чувство на себеотдаване не намалява, а още повече се увеличава. Обикновено тези, които искат да сведат благодарността до дребнави сметки и изчисления, сами не са безкористни в милостта си. Нашата повреденост и лъжовност спекулират с най-свещените думи и понятия, затова трябва да внимаваме дали с дара, който даваме или делата на милосърдие, които вършим, не купуваме, а с дара и помощта, които приемаме, не се продаваме.

Преди всичко и най-вече трябва да бъдем благодарни Богу, без Когото нищо не става, а след това на човека - като Негово оръдие, и така да запазим вътрешната си свобода, дадена ни от Христа.

Сайт на архимандрит Рафаил (Карелин)

Превод: Светла Георгиева