Трябва да кажем няколко думи за ненормалното и болезнено отношение към старчеството, оформящо се днес у една част от православните, които считат, че старецът е Божий пророк, който говори само Господнето слово.

Мнозина смятат думите на стареца за равни на Библията (като същите „ревнители“ не обичат и не познават словото Божие), а някои ги поставят даже още по-високо. В техните очи авторитетът на стареца несравнимо превъзхожда авторитета на епископата. В съзнанието на „ревнителите“ архиереите почти поголовно са отстъпници, лица, поставени от властта, които може неохотно да бъдат изтърпявани, но в никакъв случай – слушани. Единствените реални ръководители на Църквата в масовото съзнание са „старците“, притежаващи такава непогрешимост, за каквато не претендира дори и римският папа. Между другото, в интерес на истината много хора не вярват на стареца, а на своите заблуди – достатъчно е мнението на духовника да не съвпада с нашите очаквания и мнозина са готови да го обявят за отстъпник.

Нима Църквата се управлява от старци?!

Кой знае защо нито Сергий Радонежки, нито Серафим Саровски, нито Антоний Велики не са се досещали за това. Те винаги са смятали, че Църквата е там, където е православният епископ. Защо? Защото са били православни. И защото са знаели, че Църквата е поверена именно на епископите (както казва Иоан Дамаскин).

Тези, които поставят на това място старците, въвеждат нова йерархия, която Църквата не познава! Това е йерархията на „пророците“, които като че ли следва да контролират свещениците и епископите. В историята на Църквата такива опити вече са правени. Това „ново“ откровение е възраждане на ереста на Монтан и Прискила^[1]. Известно е, че още през II век Монтан твърди, че той е въплъщение на Светия Дух и затова епископската църква стои по-ниско от неговата лична духовна църква. Това учение Църквата винаги е отхвърляла като ерес.

Ако днешният „старец“ пророчества (а всяка негова дума се смята за пророчество, даже ако не го е казал той, а неговата килийница), то най-големият грях е да се съмняваме в неговите думи. Ако пророчеството не се сбъдне (а пример за масово лъжепророчество имаме през 1992 г., която много хора определяли като края на света по „откровението на преп. Калиник“), то значи „старците са измолили това да не стане“ (макар че Писанието изисква проверка на пророка, а несбъдналото се пророчество показва, че човекът е лъжепророк (Втор. 18:22) и най-велик грешник).

Такъв пророк навремето предавали на смърт. Защото той лъжел от името на Господа! Днес много хора обичат „предсказателя“ на XX век, монах Авел, но забравят, че той е бил пратен в затвора по нареждане на светител Филарет Московски именно за лъжепророчество относно определяне на датата за края на света. У нас е обичайно охотно да се прощава лъжепророчеството, макар че днешните лъжестарци лъжат непрекъснато.

По този начин много хора поставят старците по-високо (!) от Христос, Който е казал: „А за оня ден и час никой не знае, нито небесните Ангели, а само Моят Отец” (Мат. 24:36).

Ние знаем каква духовна сила са обладавали истинските старци като Амвросий Оптински, Серафим Саровски и други. Но някои са провъзгласени за „старци“ от народната мълва без всякакво основание. Обикновено, колкото по-радикален и строг е свещеникът, колкото повече изисква послушание към себе си и особено колкото по-силно ругае свещеноначалието, толкова по-бързо бива обявяван за „старец“.

А ако освен това поддържа някакви есхатологически очаквания и разказва за „видения“, ако се занимава със самочинно изгонване на духове и дава необичайни съвети (например, че незабавно трябва да се разведеш с мъжа си, да правиш по хиляда поклона и т.н.), то провъзгласяването за „старец“ му е осигурено. Както казвал о. Никон (Воробьов): „лесно е да стана старец, достатъчно е два пъти да обиколя храма на колене и да започна да раздавам просфорки, като ги придружавам със странни изказвания и готово“.

Наистина сега се сбъдват думите на ап. Павел: „Защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат” (2 Тим. 4:3-4). Изразът „да им гъделичкат слуха“ тук е преведен неточно. Оригиналът, който точно е предаден чрез славянския превод, означава „които да разпространяват сензации“. „Старците казаха“ – и разумът изчезва, остават само чувствата (понякога даже се появява ненавист към несъгласните).

Но ако се обърнем към Преданието на Църквата и към Евангелието, ще видим, че изразът „преданието на старците“ се употребява в отрицателен смисъл (Мат. 23): „като престъпвате словото Божие чрез преданието си, що сте вие предали” (Марк 7:13).

Интересното е, че вече ни се е случвало да се сблъскваме с такива съвременни „предания на старците“. Една жена разказваше, че нейният „старец“ благословил да не си плаща наема, защото в касата искали ИНН. Аз я попитах:

- А не е ли забранил да ползвате топла вода, да си изхвърляте боклука и да включвате осветлението?

- Не - отвърна тя. - Той благослови да живеем, както си живеем, докато общината не ни изхвърли.

По този начин преданието за ИНН отмени Божията заповед „не кради“. Когато й казах това тя много се обиди. Тогава й предложих да избира между „стареца“ и Евангелието и тя все пак избра Писанието.

Истинският старец не противопоставя себе си на епископата

Истинските старци през всички времена никога не са противопоставяли себе си на епископата. Така например преп. Антоний излязъл от пустинята, за да подкрепи св. Атанасий, а преп. Теодосий Велики отишъл заедно с монасите в Иерусалим, за да подкрепи патриарха, когото заставяли да се откаже от Халкидонската вяра. Преп. Сергий по послушание към митрополит Алексий ходел да помирява князе, а преп. Серафим се отказал даже да чете акатист на Бог Отец, когато разбрал, че акатистът не е одобрен от Синода.

Съвременните „старци“ са „по-свети“ и от Антоний, и от Сергий, и от Серафим, и от Теодосий… Не за тях ли говори преп. Иоан Дамаскин, че „на епископите е поверена Църквата“? Не за тях ли пише св. Игнатий Богоносец: „който не е с епископа, той не е с Бога“?

Не напразно с това движение е свързан такъв брой видения, въвеждащи непознати в миналото учения. Такова е, например, и мнението, че „благодатта е преминала“ от иконата „Държавна“ върху иконата „Честноховска“ (а всеки, който не признава това е иконоборец), и самоделните изображения, разпространявани като чудотворни икони, но като две капки вода напомнящи картините на окултистите и богородичниците^[2] (говоря за известното изображение на „Възкръсващата Рус“), и новите, самочинно „канонизирани“ „светци“, като Григорий Распутин, Иван Грозни, Игор Талков (на него вече са му изписали икона и акатист!), Василий Чапаев и много други.

Следващият по ред за „канонизиране“ очевидно ще бъде Сталин – и това не е някакво бълнуване, вече се опитват да говорят за „православието“ на Сталин. При това голямата част от доводите на „ревнителите“ не по разум не издържат каквато и да било критика. Например в книгата за „светостта“ на Распутин, подготвена от Татяна Гроян, с псевдоикони в духа на „Богородичния център“, се казва, че светият старец Распутин разбирал езика на животните, а убиецът му Юсупов го убил по масонския ритуал, заради което специално пътувал до Индия, откъдето се сдобил с… бяла мечка, която убил по особено мъчителен начин, за да може върху кожата на бялата мечка специално да бъде заклан агнецът Распутин… Тук умилително се разказва за поклонническото пътуване на Распутин до Верхотур на… крайцера „Варяг“. Очевидно авторката лично е „плавала на крайцера“ из Уралските планини, където се намира Верхотур!

„Искушения наших дней. В защиту церковного единства”, Москва, Даниловский благовестник, 2003.

Превод: Даниела Димитрова