В Руската Църква неотдавна се появи ново богословско направление, а като причина за възникването му е послужил стремежът някак си да се оживи в съзнанието на вярващите мъртвата богословска наука и да се освободи самото християнско вероучение от неговата неразбираемост и формалност. Главни създатели на школата на това направление се явяват архиепископите Антоний (Храповицки) и Сергий (Страгородски) - учени, чиито трудове трябвало според някои да бъдат считани за възраждане на автентичното светоотеческо учение.

„Необходимо е, казват богословите от новото направление, всички теоретични положения на християнската религия, всички нейни догмати, които сега ни се струват като лишени от значение метафизически тънкости, да получат за вярващия човек дълбок и пълен с живот практически смисъл. И докато ние не покажем най-тясната връзка между всички догматически истини на православната вяра и добродетелния живот, ние няма да можем да удържим и да върнем в Църквата разпръснатите нейни чеда“.

Съгласно това свое желание богословите наистина се опитват да покажат, че догматите на християнското вероучение са нужни за живота на човека, не защото в тяхното съвкупно съдържание е дадена на света великата истина на Божието спасение на света, а защото всеки от тях можел да служи като начало, което възбужда и укрепява в човека неговото инстинктивно влечение към доброто. Оттук се взимат у преосвещените богослови тези опити на мисълта да изнамерят някакви „нравствени идеи“, заключаващи се в църковните догмати и с това да покажат, тъй да се каже, жизнената необходимост на тези догмати в делото на нравственото развитие на човека.

Покрай тази наглед отвлеченост и безжизненост на православното учение духът на новите богослови бива смущаван още и от привнесения в самото дело на спасението на човека някакъв механичен и свръхестествен елемент, като нещо мъртво по отношение на човешкия живот, нещо не свързано с неговата воля. Свръхестественото начало унищожавало било значението на личното произволение на самия спасяващ се човек и подменяйки неговия жизнен нравствен подвиг с някакво магическо действие над човека, неизбежно по този начин разрушавало и самото спасение, което било тъждествено на нравственото съвършенство.

Този магически елемент е особено ярко забележим в учението за светите тайнства на Църквата и представлява по мнението на новите богослови в собствен смисъл западно заблуждение, случайно привнесено във вероучението на Църквата. Освен това според техните нови богословски съображения нищо пряко волята и свръхестествено не може да има място в делото на спасението на човека, а в самото християнско вероучение всичко действително истинно трябва да е свързано само с една цел: укрепването на нравствената самодейност на човека. Оттук естествено за новите богослови произтича ненужността и непригодността на някои свети тайнства на Православната Църква, тъй като те не съответствали на горепосочената цел, например брака, елеосвещението и др. Накратко, оттук е това, което за тяхното съзнание е странно и неприемливо – тази основна проповед на християнството, че единствено кръстната смърт на Христа сама в себе си носи на човека очистване от неговите грехове и че светото Кръщение в смъртта на Христос действително дава на кръстения мигновено истинно възраждане, правейки го сънаследник на Христа.

Според новите богослови се оказва, че нито страданията, нито самата смърт на Богочовека няма никакво самоценно и независимо значение за спасението на човека, а е само просто свидетелство за любовта на Бога към човека. Спасителят на света се превръща в „свидетел“, а необходимата причина за страданията на „свидетеля“, според новото богословие, може да се предполага, че се състои в това, че за самия човек не е лесно да привикне да върши добро и за това е необходимо винаги да има пред очите си готов идеал, демонстриращ страданията за доброто, та да черпи от него сила за себе си. Ще оставим засега богословските трудове на архиеп. Антоний, чиято основна мисъл ясно посочихме и за които самите професори-рецензенти отбелязват, че у архиеп. Антоний има голяма доза оригиналност, което на „невежите“ може да се стори нововъведение и разрушаване учението на Църквата, а ще се спрем сега на учението на архиеп. Сергий за светото тайнство Кръщение.

Според учението на Православната Църква светото тайнство Кръщение е духовно благодатно раждане на човека от Самия Бог. В него на човека се дава спасителната сила на Христовата кръстна смърт, тоест всички грехове на човека биват възприети от Спасителя на света и затова всеки човек съвършено бива очистен от всички свои грехове и по силата на това тозчас става член на Неговото Царство и сънаследник на Неговата вечна слава. И това действие на светото тайнство става не въображаемо и само в мисълта, но съществено, тоест в действителност се осъществява обновление на човека чрез Божествената сила, която непосредствено се дарува на кръщавания: „освобождаване от наказанието, разкъсване на веригите, съединение с Бога, свобода на дръзновението и вместо робско унижение, равночестие с ангелите“ (св. Григорий Ниски). „За да изглади греховете Господ доброволно умря, [...] грехът бе прикован на кръста, чрез кръста бяха разрушени греховете“, учи св. Иоан Златоуст. Затова „Спасителят е очистителна жертва за цялата вселена, защото Той очиства, унищожава всички човешки грехове чрез Своята доброволна кръстна смърт“. И всеки вярващ става причастник на тази очистителна жертва, а заедно с нея и наследник на небесните блага само в светото тайнство на Кръщението. „В тайнството Кръщение, казва Златоуст, Бог очиства самите грехове, защото благодатта се докосва до самата душа и изтръгва из корен нейните грехове. Затова душата на кръстения става по-чиста от слънчевите лъчи. […] Светият Дух, очиствайки душата в Кръщението, като в горнило и изтребвайки греховете, я прави по-чиста и по-блестяща от всякакво злато“.

Това православно учение за светото тайнство Кръщение се съдържа и в трудовете на много епископи на Руската църква. Така например епископ Теофан Затворник казва: „Умирайки на кръста, Спасителят Господ възнесе нашите грехове на кръста и стана очищение за нашите грехове. В кръстната смърт на Господа е силата, очистваща греха. Който се кръщава, той се потапя в смъртта на Христа, а така се потапя в силата, очистваща греха. Тази сила със самото действие на потапянето пояжда всеки грях, тъй че и следа не остава от него. Тук става същото, както когато някой е приготвил такова химическо съединение, в което като потопят някого, всяка нечистота се унищожава. Тъй и смъртта Христова, като сила, очистваща греха, пояжда всеки грях, веднага щом някой се потопи в тази смърт чрез Кръщението. В кръстения не остава и следа от греха - той е мъртъв за него…“ По такъв начин, тоест посредством светото тайнство Кръщение „всичко потребно за спасението на човека преминава от Христа Господа върху вярващия, който се кръщава и се усвоява нему не номинално (тоест на думи), а по същество“.

Така учила и учи досега за светото тайнство Кръщение Вселенската Църква, но с това учение не желаят да се съгласят новите богослови и архиеп. Сергий^[1] се опитва да ни увери, че еп. Теофан съвсем не искал да каже това, което казал: „Тук в думите на еп. Теофан някой би видял най-крайна по своята вещественост представа за оправданието на човека. […] Само че всички тези сравнения си остават само сравнения, които не изразяват самата същина на делото, […] те не се докосват до действителния смисъл на тайнството, за изразяването на което трябва да се изоставят школските формули. […] За Православието няма необходимост да прибягва към такова противно на всякакви закони на душевния живот превръщане на грешника в праведник“^[2].

„Защото душата не е някакво си вещество, за да е възможно в нея такова преобръщане на човека пряко волята му“, богословства архиеп. Сергий, „и човекът не може да бъде страдателен предмет за действията на свръхестествената (Божествена) сила, […] а самото Кръщение не е някакво си външно магическо действие на кръщавания“, […] то е „велико изпитание на съвестта на човека, повратен момент в неговия живот. Защото, ако светото тайнство Кръщение само по себе си по своята същина чрез вярата на кръщавания или на неговите възприемници в Разпнатия даваше в действителност пълно обновяване на живота, то човек би се оказал само един безволев предмет на чуждо въздействие и светостта получена по такъв път по нищо не би се отличавала от някаква принадена святост, нямаща никакво нравствено достойнство“. „Човек не може неволно да претърпява спасението, а затова и не трябва да си представя, че в момента на Кръщението или покаянието се извършва някакво отменяне на греха, някакво провъзгласяване на човека за праведен“, свят, или което е същото, достоен за Царството Небесно. „Същността на оправданието не е в промяна на човека и на неговата духовно-телесна природа независима от неговата воля, а в промяна на неговото жизнеопределение, в промяна на насочеността на неговата воля, […] а благодатта на кръщението само укрепява решимостта на човека дотолкова, доколкото той да започне да ненавижда греха“. По такъв начин „оправданието за православния е състояние свободно-нравствено; то се намира в зависимост от самия човек, макар да може да се извърши само с помощта на Божията благодат.“ И „прощаването на греховете се състои не в това, че се покрива или се прощава съществуващият грях; такова прощение, учи архиеп. Сергий, няма в християнството“. „Прощаването на греховете в тайнството Кръщение или при покаянието се състои в това, че вследствие на коренен душевен прелом, толкова благодатен, колкото и доброволен, в човека се появява жизнеопределение съвършено противоположно на предишното, греховното, така че предишният грях престава да влияе на душевния живот на човека, престава да принадлежи на душата – унищожава се“. „Нишката на човешкия живот като че се прекъсва и натрупалото се у него греховно минало загубва своята определяща принудителна сила. […] Това доброволно пресичане на злото се явява най-съществената част на оправданието, явява се, тъй да се каже, самият способ, по който се прощават греховете. […] Предишните грехове човекът е отхвърлил и затова те не му се броят", но „извършеното си остава извършено и човек не трябва да забравя това, […] съзнанието за миналите грехове само учи човека да разбира милостта и всеопрощаващата Божия любов“.

Наличието у човека на предишни грехове като точно определени действия на злата воля след Кръщението или покаянието не са нещо важно, защото „от купела излиза нов човек не по силата на това, че са унищожени неговите грехове, а защото той се е самоопределил към доброто […] чрез това самоопределение към доброто, чрез вътрешния свободен волеви преврат се снема от човека греховната нечистота […] било то първороден грях или последствие от постъпките на самия кръщаван“. „За да излезе от тайнството като нов човек, той трябва и сам да се стреми да бъде нов, и доколкото има у него за това сили той трябва да унищожава най-малките остатъци от предишната си греховна настройка […] тъй че в собствен смисъл праведността, получена от човека в Кръщението се явява по-скоро възможност, отколкото действителност“. А ако това е така „то дори неприемането на тайнството в установената форма може и да не навреди на човека, щом като у него се е образувала същината на истинното християнство – желанието за царството Христово“. Оттук става ясно, че „ако оправданието е дело не магическо, а нравствено, ако неговата същност е в промяна на жизненото определение на човека, промяна, която не толкова се завършва от благодатта, а се осъществява от волята на човека“, то за очистване греховете на кръщавания, разбира се, съвсем не се изисква очистителна Голготска Жертва. Защото оправданието по учението на новите богослови, все пак зависи не от усвояване плодовете на изкупителната смърт на Богочовека, а от нравствения психически прелом. „Грехът не се забравя и не се прощава на човека по силата на някакви странични за душата на човека причини“, а защото „ако и да можем да говорим за невменяване на греха на човека от страна на Бога, то това е само в качеството на предвечното устройство на цялото Божие домостроителство на нашето спасение, устройство, което изпратило на земята Божия Син и го възнесло на Кръста, и което от друга страна се явява вечен залог за милост към нас и за всеки грешник пристъпващ към Бога“. Всяка друга представа относно делото по освещаването на човека и прощаването на греховете според архиеп. Сергий е груба заблуда на Запада и възниква не защото у самия човек няма средства за спасение, а защото „тази заблуда е мила за себелюбивата природа на човека“.

Това е накратко учението на новите богослови и в частност на архиеп. Сергий за светото тайнство Кръщение, от което ясно се очертава и изобщо възгледът им относно Божието дело на спасението на човека, каквото спасение в собствен смисъл не е имало и няма, а на човека е оказана само една помощ да може той сам да извърши своето спасение. Новите богослови не могат да се примирят с учението на Православната Църква за действителното значение на кръстната смърт на Христа, като жертва очистваща греховете, защото такова понятие за спасението по тяхното мнение, като игнориращо собствените средства на човека, е лишено от здрав смисъл, защото отрича законите на психическия живот на човека, където всичко трябва да става в естествен порядък. „Спасението не е някакво външно-съдебно или магическо действие, а развитие, постепенно извършващо се в човека под действието на Божествената благодат, тъй като може да има и степени на изкуплението“, казва архиеп. Сергий.

Нямайки в себе си достатъчно сили да приеме тайната на Христовото пришествие в света, като точно определено историческо дело на Божието спасение на човека, като известен момент, чиято цена е в него самия като такъв, новите богослови се насилват да осмислят християнството по друг път, а именно по пътя на приспособяването на отделните догмати на християнското вероучение към духовния живот на човека. Вместо твърдо и смело да съдят целия настоящ живот чрез истинното учение за извършеното от Бога спасение на света, те осмислят тази истина по линия на нейната възможна пригодност и полезност за живота на човека. Те се надяват някак си да свържат Никейския символ и Нагорната проповед, тоест истината на догматическото учение на Християнството с добродетелния живот на човека, като забравят, че нравственото съдържание на живота е за всеки вярващ само едно неизбежно, естествено следствие от Божието определение за спасението на човека. И новите богослови, опитвайки се чрез изкуствено разширяване на нравствената самодейност на човека да оживят християнството, в действителност само повтарят за себе си печалната съдба на известните еретици от ХVІ век социнианите.

„Социнианските богослови също приписали извършването на спасението на нравствените сили на самия човек, макар и при съдействието на Божията благодат, тъй че кръстната смърт на Иисус Христос според техните богословски съображения била не изкупителна жертва за греховете на хората, а само изключително свидетелство за Божията готовност да прощава на хората всички техни съгрешения и да им оказва благодатна помощ за достигането на вечния живот и Царството Небесно. С такива представи за Христовото дело те очевидно не само разрушили християнския догмат за спасението, но и отворили широк път към решително отхвърляне на цялата християнска догматика; защото, ако в самото дело Божието участие в спасението на хората се ограничава само с едното показване на Божията готовност да съдейства на тяхното действително спасение, то за такова показване съвсем не е необходимо пришествието на Сина Божий в света. […] И социнианските богослови наистина стигнали до пълно разрушаване на християнството, макар в действителност да мислели и желаели не да разрушат християнството, а напротив, да го утвърдят като абсолютна истина и вечна религия“.

Такъв е неизбежният край и за новите богослови - и за тях историческото дело на Спасителя Христос в тази форма, в която е извършено, безусловно трябва да изгуби, и за много нещастни хора вече е загубило, своя смисъл и значение. И човекът отново се връща на пътя на естественото мислене и разполага само с „възможност“ за своето спасение и в мъки и отчаяние вика към Небето с думите на апостол Павел: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“^[3]

Антимодернизм.ру

Превод: свещ. Божидар Главев