След края на стажа иеромонах Евгений беше изпратен да служи в едно глухо село, а жилището му се падна в друго, също тъй полупразно и три километра по-нататък. Къщичката се оказа истинска старина и още отначало страшно се понрави на отец Евгений, който обичаше всичко старинно и традиционно.

Наистина, когато пристигна беше още топла есен, но пък зимата, след като дебел скреж покри ъглите между стените в старата дървена къща, младият батюшка оклюма - колкото и да се опитваше да я стопли, къщата изстиваше за един миг. Наложи се да премести леглото съвсем близо до печката и да спи с ушанка, вързана под брадата.

Всички тези несгоди той стоически търпеше, без да отмени нито една служба, а на треби отиваше, без да отлага. Случваше се нощем да натрупа сняг, а на сутринта, когато още и булдозерът не е минал, да си пробива път през преспите до храма и три километра сам да си отваря пъртина.

Така, като се подвизаваше геройски, младият иеромонах изкара службата през дългата зима, което извика у немногобройните му енориаши чувство на благодарност. А когато дойде пролетта и се затопли достатъчно, че къщата най-после да изсъхне, отец Евгений за първи път в свещеническия си живот се сблъска с грубата действителност – наклеветиха го, а клеветата му се видя толкова голяма, че изпадна в отчаяние.

Бяха го обвинили, че живее с Анимаиса.

— Това пък какво е? — смутено попита той старата си съседка.

— Как какво? Жена!

— Не е зле за днешно време — призна иеромонахът, — но коя е точно?

— Помниш ли онази, дето не й спря устата в магазина?

— Която добре си беше сръбнала?

— Същата.

— Ужас! — отец Евгений си спомни една безобразно пияна лелка, която не спря да досажда на опашката с нецензурните си приказки.

— Ужас не ужас, преспала била при тебе в четвъртък.

— Откъде го измислихте това?

— Така се говори! — победоносно отсече съседката.

И му разказа, че мъжът на Анимаиса бил в затвора, но в четвъртък го пуснали предсрочно и я заварил в къщи със заварчика на газопровода. Мъжът й го наръгал, макар че не го убил и единия го взели в болницата, а другия върнали обратно в затвора. Анимаиса пък - тутакси при монаха.

Батюшката си представи схватката между бандита и другия, локвата кръв, лекаря със спринцовка, милиционерите с белезници и нещастната Анимаиса, която след случилото се и целия изпит алкохол тръгва в нощта и върви три километра пеша, за да прелъсти един непознат.

— Пълни глупости! — заключи иеромонахът.

— Aми така се говори! — засегна се старата съседка.

Тази клевета така започна да гнети отец Евгений, че той буквално се състари. И до средата на лятото я кара така – угнетен и състарен.

Когато дойде празника на преподобни Сергий отиде в Лаврата. Изповяда се, а после разказа за своите скърби. Старичкият игумен спокойно отговори:

— Медал.

— Какъв медал? — не разбра отец Евгений.

— Считай, че си заработил медал — поясни игуменът. — Тая клевета не става за орден, но стига за един медал. Така че иди и благодари на Господа.

— Господи! Добре казано! — възкликна отец Евгений.

Върна се видимо подмладен. Отслужи благодарствен молебен и се впусна в нови подвизи за медали и ордени.

Священник Ярослав Шипов, „Первая молитва”.

Превод: Десислава Главева