Вход

Православен календар

„Дарувай, Господи, на Твоята Църква сила да пребъдва непоколебима от смущенията на ересите во веки веков.”

Канон на утренята, 5-та песен, тропар

Неделя Православна

Робин Худ – канонизиран! Да се готвят Зоро, Фанфан Лалето и Тигърът на Седемте морета

 

- … Е, това вече е абсолютна глупост.

- Нима това ти се вижда глупост? – каза Кралицата и заклати глава. - Та аз мога да ти покажа такава глупост, в сравнение с която тази ще ти се стори смислена като цитат от тълковен речник.

Луис Карол. „Алиса в огледалния свят“

„Църковен вестник“ представя майстора на „православното“ фентъзи о. Иоан Романидис

Случайно ми попадна „Църковен вестник“, бр. 8 от април, 2015 г. Разбира се, странно е официозът на БПЦ да попада „случайно“ у неин редовен клирик, понеже би трябвало той да има до него редовен и неслучаен достъп. Тази странност обаче ще оставя за по-нататък, тъй като предстои да ви запозная със странности в сравнение с които тази изглежда скучна като страница на печатен официоз.

На шеста страница във въпросния брой в раздел „История” е публикувана статията „Робин Худ – православен мъченик“, а името на автора е изписано като проф. Иоанис Романидис.

Ще започнем с друга една дреболия, която не е догледал преводачът от английски Анжела Петрова. Оригиналното английско заглавие на о. Иоан Романидис е „Робин Худ — Православен мъченик?”. Една въпросителна в края на заглавието, нищо повече. Само че тази въпросителна в заглавието още от самото начало подсказва, че дори Романидис, който иначе проявява подчертан вкус към сензациите за сметка на истината, не е счел за излишно да се застрахова против евентуални критики към неговото „откритие“ и го е поставил под въпрос. По този начин той иска да каже: „Не е много сигурно, ама знае ли човек?“ Какво значение има дали е вярно, важно е да става приключение. Без въпросителната накрая обаче текстът звучи донейде сериозно и дори някак научно, докато всъщност със сериозен тон се изрича опашата лъжа.

Интересно дали отговорният редактор на броя Анула Христова е чела някога житие на православен мъченик. Защото в публикувания текст няма нищо, което дори да намеква за възможността Робин Худ да е бил такъв. Единствените данни в цялата статия за неговия живот са всъщност данните за неговата смърт. Ето ги:

„Най-известният саксонски предводител и революционер срещу нормандските завоеватели бил Робин Худ. Веднъж се наложило да потърси лекарска помощ и той бил отведен от Малкия Джон в един женски манастир, където някой го разпознал. Нормандската монахиня, която тръгнала да го лекува с кръвопускане превърнала това лечение в коварна екзекуция като нарочно оставила кръвта на Робин Худ да изтече до настъпване на смъртта му. Малкият Джон и неговите последователи избягали в Ирландия, за да продължат войната си срещу нормандските завоеватели.“

Това е всичко относно живота на „канонизирания“ за светец от „Църковен вестник” и автора на приключенски романи романиста Романидис. От написаното обаче не научаваме нищо за православността на Робин Худ, а само за неговата насилствена смърт, която обаче не носи белезите на православно мъченичество. Как тогава той е православен мъченик?

Ако положи известно старание, човек би могъл да разбере защо о. Иоан Романидис фантазира на тема мъченичеството (и православието) на Робин Худ, но преди това ще се наложи да се запознае с твърде своеобразната му историческа концепция за сблъсъка на ромеи и франки и последиците от този сблъсък за богословието. Тази концепция на Романидис обаче е толкова шантава, че предизвиква критиките дори на неговите почитатели. Христос Янарас със съжаление отбелязва, че в този случай о. Иоан се е увлякъл в конспиративни теории.

Неговата теория накратко гласи, че виновници за всичкото зло на света са франките. Предвождани от северноафриканеца блажени Августин, те са извратили богословието, станали са причина за всички ереси и са подменили историята на гърците. Робин Худ пък е от добрите, той е саксонец, следователно според Романидис - ромей. Норманите са франки, а ромейският герой Робин Худ, бидейки благочестив разбойник, воюващ с лошите нормани, а всъщност франки, не е никакъв разбойник, а православен светец и мъченик. Това е накратко логиката на Романидис, така както е изложена в трудовете му „Romiosini, Romania, Roumeli”, „Franks, Romans, Feudalism and Doctrine” и The Cure Of The Neurobiological Sickness Of Religion.

Но да оставим за малко откровените фантазии на Романидис и да се спрем на „сериозните“ източници, на които се основава историята за Робин Худ. Сказанието за Робин Худ е една легенда, оформена въз основа на множество народни балади. Дори и да е съществувал този персонаж от английския фолклор, историческата истина трудно може да се възпроизведе от въпросните „източници“, които не са нищо друго освен юнашки народен епос. Романидис обаче не е устоял на изкушението сам да си пофантазира на тази тема и на свой ред да добави нещо към този епос, още повече, че традициите на жанра го позволяват.

Да отбележим първо, че изобщо не е ясно кой точно е прототипът на легендарния герой. И досега изследователите спорят кога точно е живял въпросният прототип, защото името Робин Худ (или негови варианти) е често използван по онова време прякор в Англия за хора, намиращи се извън закона. Завладяването на Англия от норманите става през втората половина на ХІ век, но е твърде слаба вероятността прототипът да е живял тогава. Изследователите допускат времеви обхват от ХІІ до към ХІV в. В ранните балади няма основания и твърдението, че Робин Худ се е занимавал с революционна дейност против завоевателите нормани, както твърди Романидис. Тази измислица се появява в романа „Айвънхоу“ на Уолтър Скот издаден през 1819 г. Що се отнася до социалната дейност на Робин Худ – храненето на бедните с парите откраднати от богатите, това също е митологичен пласт от по-късно време.

Според ранните балади Робин Худ е бил разбойник, което в конкретния случай включва убиец, измамник и обирджия. И по нищо не личи да е подбирал жертвите си по етнически признак, например да убива и обира само нормани, тоест франки. Основен ориентир при подбора на жертвите е било финансовото им благосъстояние. Богати аристократи и духовници – това е социалният периметър, "обгрижван" от легендарния бандит. От баладата „Робин Худ и епископът на Херефорд“ става ясно, че разбойниците не са имали нищо против да се повеселят, гаврейки се с духовно лице. За хора с леви убеждения като Романидис, Робин Худ може и да е светец (какъвто е Левски за комунистите, например), но за хора, имащи дори минимална представа от християнство, не е.

Историята със смъртта на Робин Худ, така както я описва Романидис (макар и с известни разлики), е разказана в баладата „Гостът на Робин Худ“, която според изследователите е компилирана през ХІV, а напечатана в края на ХV век. В нея обаче монахинята, която убива Робин Худ, е негова братовчедка и убийството е с цел заграбване на наследството му. Нищо общо с твърдението на Романидис, което гласи, че монахинята е „нормандка”, Робин Худ - саксонец, а причините за убийството - политически. Измислици върху измислици – това е, което ни предлага о. Иоан Романидис.

По-долу в статията в духа на елинския великошовинизъм Романидис пише: „Няма съмнение, че православните християни в Англия са били съвършено наясно, че през 983-984, 996-999, 999-1003 г. техният ромейски патриархат (Константинополската патриаршия, б.р. на ЦВ) се противопоставял срещу опитите за франкска окупация...”

Твърдението на Романидис, че православните християни в Англия възприемали по това или по друго време Константинополския патриархат като „свой ромейски патриархат”, е преувеличено. Като просветител по тези земи историята сочи св. Григорий Двоеслов папа Римски. Всички просветители и мисионери са родом или от Италия, или от други области на Западна Европа, а един от тези просветители дори е от омразните за Романидис франки (св. Агилберт Парижки). Константинополската патриаршия не е имала мисия по тези земи и, ако щете, дори тамошната ономастична традиция[1] го доказва, следователно претенциите тя да е техен „ромейски патриархат” са си гръцка измишльотина.

Друго странно негово твърдение в публикувания от „Църковен вестник“ текст:

„Определението „гръцка“ за източната част на Римската империя било въведено от Шарлеман през 794 г.“ Но терминът „византийска“ бил създаден от Великобритания, Франция и Русия като част от плановете им да разбият Отоманската империя и да я поделят помежду си. Първият такъв план очевидно (защо да е очевидно?, ск. а.) бил съставен на една среща между императорите Наполеон І и Александър І […] през 1806 г.“

Въпросният Шарлеман е всъщност Карл Велики, но няма да придиряме на преводача. Карл Велики е от Каролингите, тоест от франките и според Романидис участва в заговора срещу гърците. Тази част от заговора се състои накратко в това, че коварният крал Карл прикачил определението „гръцка“ на Източната част на Римската империя, като така откраднал от гърците названието „Римска империя“, (която империя според концепцията на Романидис е всъщност исконна гръцка собственост) и го обсебил само за своята Западна част.

Втората част от конспиративния план за „обезримяването“ на гърците е измислянето и въвеждането на наименованието „византийска“ за Източната част на Римската империя. Тук обаче могат да се направят някои съществени забележки. За Романидис виновни са както винаги „Великите сили“, но да прибавиш Русия към заговорниците Англия и Франция, а да пропуснеш друга една „велика сила – „световното еврейство“, която неизменно присъства кажи-речи във всяка уважаваща себе си конспиративна теория, не върви. Това, което премълчава Романидис е, че съставеният през 1806 г. план на практика започнал конспиративно да се осъществява... два века преди това, когато живелият през ХVІ век немец от еврейски произход Иероним Волф пръв въвежда в употреба терминът „византийска“. На мен лично конспиративната теория на Романидис в тази си част ми идва твърде конспиративно.

Тогава логично следва въпросът: какви мотиви може да има о. Иоан Романидис, та да прикрие ролята на класическата за конспиративните теории сила на еврейството. Например такива, че като деен участник в диалозите с иудаистите той има добро мнение за тяхната вяра, защото според него в иудаизма била донякъде запазена идеята за обожението. Това, разбира се, са пълни глупости, защото при съвременния иудаизъм обожение няма, а е и ненужно, тъй като според тяхното учение иудаистите и без обожение са си по природа „частици на бога“. За разлика от християните, които за иудаистите са животни.

Още една велика сила е изключена съвсем незаслужено от конспиративната теория на Романидис – масонството. Според неговата теория Френската революция била въстание на галите, които били ромеи, срещу франките, които били варвари. Затова и неговата оценка на Френската революция е като цяло положителна, тъй като въстаналите се вписват в неговата схема на страната на доброто, защото според Романидис са ромеи. (The United States of Franco-Romania) Само че един французин, който е по-наясно със собствената  си история от гърка Романидис, знае по-добре какво се е случило във Франция през 1789 година. В „Тайните сили на революцията“ Леон дьо Понсен пише: “Революцията от 1789 година не е била нито самопроизволно движение против “тиранията” на стария порядък, нито искрен порив към новите идеи за свобода, равенство и братство, както се мъчат да ни заставят да вярваме. Масонството е било тайният вдъхновител и в известна степен ръководител на движението. То изработило принципите в 1789 година, разпространило ги сред масите и активно съдействало за тяхното осъществяване”.

Масонският план за разбиване на балканските владения на Османската империя на отделни враждуващи помежду си национални държави също е приписан от Романидис на „Великите сили Англия, Франция и Русия“.

При така изложената история човек си задава въпроса за какво са му всички тези усилия да докаже, че не самите гърци, а някой друг им е виновен за проблеми, които сами са си създали. Нима „Великите сили” са виновни за падането на Константинопол, а гърците нямат никаква вина? Какво от това, ако се докаже, че не гърците, а други са виновни, че гръцката история, а и не само история, е ограбена? Дори такова престъпление да е било налице, случайности няма. Ние вярваме във Вседържителя Бог и Неговия Всеобхватен Промисъл, а не в сляпата случайност. Какво от това, ако Исав докаже, че наследствената му благословия е била нечестно похитена от брат му? Ще я върне ли по този начин и ще оправдае ли собственото си отречение от първородството? Разбира се, не. Защото той доброволно си продаде полагащото му се по наследство за паница леща. Същият е проблемът и при гърците, които решиха, че могат да търгуват с вярата и загубиха своята част от наследството. Отнета им бе самата Римска империя, а те се жалват, че им взели името.

И както Исав намрази брат си задето наследството отиде при него, така и гърците по същата причина намразиха Русия и „славянството“. Мисля, че точно затова Романидис е вкарал Русия в конспиративната си теория на мястото на евреите и масоните. Само че конспиративните теории за чужда и никога своя вина нямат смисъл. Адам също успя да представи една теория, която дори не беше конспиративна, а почти достоверна – че е бил излъган от дявола, но тя не беше счетена за достатъчно убедителна в частта й, че само дяволът (а не и Адам) е виновен в това дело. Всъщност всяка теория, прикриваща част от вината (твоята част) е конспиративна.

Но да оставим настрана конспиративните теории и да преминем към конспиративните практики. Както споделих в началото, този брой на „Църковен вестник“ ми попадна случайно, макар че като редовен клирик на БПЦ е редно да имам до него редовен и неслучаен достъп, още повече, бидейки абониран. Миналата година обаче най-неочаквано спрях да го получавам. Неколкократно и най-учтиво исках обяснение от редакцията за този пропуск и оттам непрекъснато ме уверяваха, че пращат вестника, но той, „ах, колко съжаляваме!“, просто спря да идва. Служителите на „Български пощи”, които от години ми носят пощата, са си същите и винаги съвестно ми доставят всичко останало, както и преди. Но все пак спрях да получавам „Църковен вестник“ и повече нито един брой не успя да преодолее тайнственото ембарго. Конспиративно, нали?! Така се роди и моята конспиративна теория, че някой в редакцията на „Църковен вестник“ се занимава с конспиративна практика.

Но тези странности от българската църковна действителност са нищо в сравнение със странностите на о. Иоан Романидис. За финал ще приложа някои негови бисери публикувани из „православния“ български интернет.

Ако отъждествим ума с логиката, ще достигнем до извода, че ако човешкият ум е помрачен преди три милиона години, когато човекът е разполагал с малка глава от 400 см3, сега вече има 1400 см3, така че сега е много по-просветлен от времето на грехопадението.

Тази мисъл родена от ум, върху който три милиона години „просветление” изглежда не са оказали кой знае какъв просветителен ефект, а дори обратното, се мъдри в главата Грехопадението на човека от книгата „Опитна догматика на Православната католична църква (по лекциите на отец Йоан Романидис)” от Навпактския митр. Йеротей (Влахос), публикувана в „Двери на Православието“. Да оставим настрана въпроса, че подобни еволюционистки фантазии не би трябвало да се раждат в ума на православен богослов (ако е с ума си) и да погледнем нещата от логическа гледна точка. Ако преди три милиона години човешкият мозък е бил 400 см3 и е нараснал в еволюционния процес до днешните 1400 см3, изводът, че човекът „сега е много по-просветлен от времето на грехопадението”, бихме могли да направим само ако поставим в право пропорционална зависимост обема на мозъка с нивото на просветлението. Но при слона и при някои едри морски бозайници обемът на мозъка е в пъти по-голям от този на човека. Азбучна научна истина е, че нивото на интелекта и просветлението не зависи от обема на мозъка. Това е то обаче „опитната догматика“. Интересно на базата на какъв опит е постигнато това „висше“ познание за обема на човешкия мозък и връзката на обема с нивото на просвещението.

В същата глава четем: „Бог се разделя неделимо в отделните неща. Нещо такова правят и клетките“. Предлагам на читателите да решат, кого е чел по-внимателно Романидис - св. Григорий Палама, който учи, че Бог неделимо се разделя в Своите нетварни енергии, или Джордано Бруно, който пише: „Природата не е нищо друго освен Бог в нещата“. Аз лично смятам, че след като според Романидис въпросното неделимо разделяне на Бога става в нещата (тварите), а не в нетварните енергии, то пресъздадена е по същество мисълта на Дж. Бруно, а познатият от св. Григорий Палама термин неделимо разделяне е поставен, за да придаде паламистко звучене на пантеистката по същество сентенция. Вероятно Романидис е решил, че след като това, което казва Джордано Бруно противоречи на учението на католицизма, то просто няма как да не е православно. Тази логика е много характерна за неговото богословие.

По-горе се видя, че о. Иоан Романидис демонстрира леви убеждения. Сякаш за да разсеят всякакво съмнение относно този факт и атеизма на Романидис, в сайта „Православен свят“ са публикували неговата студия Болестта на религията и нейното православно лечение. За болшевиките, пък и въобще за атеистите, религиозните хора са психично болни. Така счита и Романидис, за когото религиозността е невробиологично заболяване (вж. студията му The Cure Of The Neurobiological Sickness Of Religion). А колко отбира от Православие разкрива следното негово научно прозрение от статията по-горе: „Основите на марксизма и основите на патристичното богословие, от научна гледна точка, са едни и същи“. Излиза, че диалектическият материализъм се оказа обща научна основа за патристичното богословие и марксизма...

Има и още много глупости, разбира се. Романидис рядко успява да напише цял абзац, без да блесне неподражаемият му талант в това отношение, но ще оставим нещо и за друг път – гръцкият Йоло Денев заслужава по-обстоен анализ.

За жалост в българското интернет пространство сайтове, в чието име се съдържа думата „православие“ или негови производни, по правило имат малко общо с Православието. Вероятно списващите тези сайтове смятат, че Православието трябва да работи за тях, а не те да работят за Православието. Затова и се кичат с това достойно име, без да полагат усилия съдържанието на сайта им да отговаря на неговото заглавие. Но като се замисли човек, какъв критерий за православност биха могли да имат те, когато дори църковният официоз „Църковен вестник“ не само публикува меко казано спорен автор като о. Иоан Романидис, но публикува и възможно най-спорното от него.

[1] Ономастиката е раздел от лингвистиката, който се занимава със значението, произхода и разпространението на личните имена.

 

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template19.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти