«Вие пишете, че се откриват храмове. Хубаво, но дали е хубаво наистина? Храмове се откриват, а душите се закриват, и тях кой ще ги отвори?»

Архимандрит Иоан Крестянкин

Духовен разрез на някои от построените през последните години храмове в България: формата или външният образ като визуален ориентир за съдържанието и вътрешния мир

След промените у нас като че ли започна едно бурно връщане към забравената, както мислят някои, или забранената, според други, а по-точно, занемарената ни духовност. Новото църковно строителство изобилно даде образ на тези процеси. Появиха се различни типове строителство, преобладаващи от които, отговаряйки на съответната „духовност”, се оказаха традиционното, разколническото и сектантското.

Традиционната духовност се възроди с интереса на българина към исконното православие и неговите ценности, съхранени в БПЦ.

Разколническата архитектура пък стана образ на множеството разколнически формации от началото на 90-те, странно появили се заедно с нахлуващите по същото това мътно време на прехода евангелски секти и „църкви”.

Последните пък станаха модел на третия вид „духовност” – имитация и чуждопоклонство към вносното (вече безмитно) западно „християнство”.

Тук ще се спрем основно на „църквите” на разколниците, които имат претенциите да превъзхождат всички останали и на някои по-фрапиращи примери в каноничната църква.

У нас разколническите формации не са толкова многобройни, колкото в Гърция, където вече надхвърлят 20, но въпреки това са достатъчно красноречиви в своето храмово строителство. В повечето от тях ясно е изявена външната неоправославна еклектика на формите като „Православна църква в България” на „архимандрит” Касиан, например. В последната е налице доста смело смесване на форми и стилове от различни поместни църкви и дори от различни епохи: руски кубета, българско тяло на сградата и частично главен купол, дълги прозорци до земята по католически образец, гръко-византийски орнаменти и свръхмодерни интериорни решения - лазерно изрисувана иконопис, подово отопление, двойни стени, изолации, инсталации и т.н. Сякаш всичко трябва да се покаже накуп.

Образец на неудачно смесване на чужди архитектурни стилове в уж българска църква на манастирището на Касиан в Копиловци, събрала почти всичко, което може да се вземе архитектурно от цял свят (снимка: блог на Анна Колчакова)

При такава барокова разточителност и многостилие не е чудно, че тази разколническа формация дълго време не успява да намери себе си – излязла из утробата на БПСЦ - българския клон на Синода на противостоящите, тя ту се договаряше за връщане към БПЦ, ту се изживяваше като българска православна църква от неогръцки тип в рамките на Гръцката истинно-православна църква на Калиник, докато накрая пак се оказа в общение с БПСЦ и Синода на противостоящите, от които излезе, когато последните се обединиха с ИПЦ на гореспоменатия Калиник. Въобще пълно съответствие на архитектурната й еклектика с духовната й такава.

Манастирският комплекс, общ изглед като на увеселителен парк (снимка: Уикипедия)

Части от манастирския комплекс в Копиловци: нещо като хотелска част с мансарден покрив, кобилична декоративна стряха от копривщенска къща и плахо надничаща иззад покрива псевдо-средновековна куличка, „стилно” издържани в кремавата гама на селска поща (снимка: блог на Анна Колчакова)

С подчертано руски мотиви и стил са и сградите в старостилния девически манастир в Княжево, от който се пръкна впоследствие БПСЦ на Росен Сиромахов, самоназовал се като „Триадицкий епископ Фотий”. И тук е налице една неясна ориентация. С монашеско тяло от БПЦ и управление на руска игумения - Серафима (Ливен), своето съществуване в началото на прехода (1993 г.) БПСЦ започна като български клон на гръцкия Синод на противостоящите на Киприян Куцумбас. След това тя бе приета в общение от Руската Православна Задгранична Църква (РПЗЦ), само за да я напусне няколко години по-късно, когато последната се обедини с РПЦ. Днес БПСЦ продължава да е българският клон на Синода на противостоящите, който, както казахме по-горе, се обедини с Гръцката истинна православна църква на Калиник. И тук духовната еклектика е намерила израз в архитектурната й визия, като на терен - собственост на БПЦ и на Държавна Сигурност - са пристроени руски църквици към старата манастирска сграда.^[1]

Княжевски манастир (снимка: Български манастири)

В архитектурно отношение Княжево-Бъкстонският разкол дава още по-ясен белег за своето отцепничество. Храмът на Бъкстон външно е имитация на базилика от първите векове (каквато е например „Св. София” в центъра на столицата). Тук обаче има някои по-малко забележими, но съществени разлики. Първата е в местоположението - едната е в сърцето на града, а другата е на павиран булевард в неговия сенчест южен край. Стоейки пред входа на втората, виждаме и втората разлика – самия вход. Той сякаш е отстрани на тялото на сградата. Това усещане се дължи на неправилно поставената и долепена отстрани камбанария (от север вместо от запад). Това води до дезориентация и на човек му се струва сякаш влиза в сградата отстрани.

Камбанарията на храма на бул. „Бъкстон”,
„пробита” от стърчащ комин или отдушник (?!)

По правило камбанарията трябва да маркира входа и да е в неговата централна ос на симетрия, включваща вход, притвор, централен корпус и олтар. Защо това е толкова важно? Защото камбанарията представлява своеобразен звуков фар. Той трябва да ориентира и да довежда миряните до входа на църквата. Нейното символично значение се предава от образа на св. Иоан Предтеча. Така както Предтечата предшества идването на Спасителя, така и мястото на камбанарията е пред (и в ос на) главния купол (или кораб) носещ върху себе си символа на Иисус Христос – кръста. Затова в отделни случаи камбанарията може дори да е отделена от основния корпус на храма, онагледявайки именно това предшествие на Господния Кръстител.

Камбаната пък е символ на гласа на „викащия в пустинята”, който призовава да се изправят пътищата Господни чрез покаяние, поради приближаването на Царството Небесно (срв. Марк 1:2-3). Обикновено камбанарията стои нависоко и ясно маркира входа към църквата. Когато обаче този „звуков фар” е поставен отстрани, той действа като един фалшив фар. Такива фалшиви фарове на времето били строени по мъгливото ирландското крайбрежие от непочтените келтски селяни, за да могат корабите да се разбиват в скалите и след това да бъдат обирани заедно с нещастните им пасажери. Интересно е, че корабокруширалите пасажери считали себе си за щастливци, след като бързо и организирано били „спасявани” от „добрите” местни хора, на които не след дълго им излязло прозвището „сухоземни пирати”.

По същия начин в мъгливите деветдесет години, в началото на българския преход, много нови пиратски „църкви” издигнаха свои фалшиви фарове и по почина на келтските пирати започнаха да разграбват разбиващите се от вълните на безверието ладии на лутащите се в житейското море, като ги подлъгваха с блясъка на „истинното и чисто православие”. Само че така те всъщност служеха като „катод и анод”, заложен от агентите на Държавна Сигурност в БПЦ, по който като към магнит да се полепват верните и ревностните християни, за да бъдат изваждани от благодатната канонична църква^[2]. По този начин тя биваше лишавана от своите ревнители, които подмамяни от старателно измазания, сигнализиран и ярко осветен в тъмното лъжлив фар на „старостилието”, скочиха от спасителния Христов кораб.

Храм „Св. София” - в центъра (на император Юстиниан Велики) (снимка: Уикипедия)

„Храмът” на бул. „Бъкстон” (на Росен Сиромахов-Фотий)

Методистка църква с долепена отстрани
камбанария (разликата е, че е отдясно)

Ексцентрично прикрепената отстрани мачта на тази двукорабна базилика рано или късно обаче ще натежи и ще обърне и завлече към дъното и този пиратски кораб, натоварен с несметните богатства на каноничната ни Църква - нейните православни хора. Много ясно, че дяволът се опитва да изкушава верните с неразумна ревност, а не със салам по време на пости. Затова за такива капанът съответно се състои в благолепни храмове, привидно строго спазване на канони и догмати, дълги и несъкратени служби, благопристойно поведение. Всичко, което може да изкуши и изкушава много от ревнителите на православието в БПЦ да напуснат каноничната църква или да го направят в бъдеще, когато дойдело, видите ли, отстъплението, забравяйки, че то отдавна е дошло още с Иуда. И тук илюзията трябва да е пълна, така че да няма никакви съмнения, че ревнителят е попаднал в правилната православна общност. Само дето храмът се оказва нарисуван на картон, а хората, облечени като архиереи и свещеници на фона на този иначе професионално направен декор - артисти от второразредна оперета.

Квартално-сбутана и притисната от улици, жилищни кооперации, бензиностанция, детска градина, „църквата” на бул. Бъкстон е по-скоро пародийна реплика на величествената сграда на базиликата „Света София”, маркираща центъра и даваща името на столицата ни. Да се подценява ролята на площадното пространство около църквата е недопустимо за един катедрален храм (снимки: Гугъл мапс)

Другите смущаващи архитектурни елементи в сградата на Бъкстон са бетоновите греди и колони на вътрешния й скелет. Това е естетика на склад за строителни материали, а не на храм. Ако няма арки, както е при куполните храмове, то поне би било добре да има по-подходящото за базилика трапецовидно структурно оребряване, защото по същество то представлява стилизирана арка. Правоъгълната рамка не случайно е символ на бесилката. Когато скелетът на една сграда е изпълнен по този начин, той все едно е направен от множество бесилки. Тя дори като статическа схема показва как работи на външно натоварване, а именно с опънна зона отдолу, а не отгоре, както е при арката. Което означава, че натискът се поема от намиращите се под рамката, докато при арката той се предава на колоните и така биват „пазени” тези, които стоят под нея. Преведено на духовен език това означава, че пастирът, тоест епископът (заедно с подчинените му свещеници и дякони, за символ на които могат да служат арката и колоните) поема цялото натоварване върху себе си, предпазвайки подопечното му паство, според завещанието на Самия Господ, че „добрият пастир полага душата си за овците” (Иоан 10:11). Докато при правоъгълната рамка се получава точно обратното – натоварването се поема от миряните.

Подовият теракот и гранитогресът пък са по-подходящи за баня или в най-лошия случай за някоя бедна и непретенциозна селска църква, но за „катедрален храм на ревнители на Православието” – категорично не. В един форум срещнах едно много показателно мнение за нея: „не влязох там, понеже ми приличаше на католическа”.  И има защо. Всичко това са дребни детайли наистина, но събрани, те недвусмислено говорят много.

Подобно е положението и с другите им храмове, като например този в Сандански ("Живоносен източник на Пресвета Богородица"), който е тип "хоремаг" малко жилищна сграда с балкончета, малко камбанария, която е и малко стълбищна клетка, а накрая и... малко църква; храмът във Велинград ("Икона на Пресвета Богородица "Радост на всички скърбящи") - църква, която едновременно прилича на гимназия, базилика и склад, с ограда от сиви бетонови блокчета; храмът в Стамболийски ("Св. вмчк Георги") - тип "английска конюшня" със странно интериорно решение - видими скелетни конструкции насред църквата (храмовете - тук).

Храм "Св. Вмчк Георги" - гр. Стамболийски (снимка: страница на Kurdo Kolenko в Панорамио)

Съвсем различно и напълно естествено обаче стоят двете руски църкви у нас – „Св. Николай Чудотворец” в София и храм-паметникът на Шипка „Рождество Христово”. Първата е част от руския посланически комплекс, а втората е храм–паметник на загиналите за Освобождението руски войни. Техният стил е изцяло, а не частично, издържан в руски православен архитектурен стил, който е съвсем удачен и на място^[3].

Руската църква „Св. Николай” в София

Храм-паметникът „Рождество Христово” на Шипка (снимка: Уикипедия)

Разколническият храм на „Синода” на Пимен на Кръста в кв. Лозенец пък е особено характерен със своята на нищо неоприличима и никъде невидяна пет метрова ограда-стена. Така целият храм изглежда  като поставен в бяла усмирителна риза. Разбира се, той е нефункциониращ, какъвто се оказа и проектът на новите демократи от СДС - „Синод на Пимен”. Защото истинската канонична църква е онази, която е вече на 2000 г., на която портите адови няма да надделеят, и „времето е нейно”, а не на еднодневките - временни креатури на СДС.

Разколническата Пименова църква в бяла „усмирителна риза”
- нещо като висока ограда-стена. Храмът е недействащ и днес,
както впрочем и „синодът на Пимен” (снимка: Храмове.бг)

Ако Княжево е по-скоро един православен санаториум в гората, Бъкстон - нещо като крематориум (с долепен отстрани комин-камбанария), а манастирът в Копиловци - малка ферма в прерията на ЕТ „Касиан и сие”, това не значи, че в нашата канонична църква визуално всичко е наред.

През последните години и у нас се построиха импозантни храмове и дори манастири, които обаче стоят празни. Пищни форми и почти никакво съдържание. Този проблем най-общо може да се квалифицира като „външно благочестие”. Тук веднага се набиват в очи двата най-ярки примера – Гигинският манастир и Зографският. Потоците от средства през последните години, насочени за тяхното въстановяване, доизграждане или изцяло ново строителство са така впечатляващи, щото човек би помислил, че нашият народ е силно вярващ, ревностен и живеещ по Бога, и се намираме не в 21-ви, а примерно в 10-ти век.

В Гигинския манастир се сблъскваме с нещо именно такова - пищни форми, лишени от подобаващо съдържание: бетонни стени с налепена по тях декоративна каменна облицовка, което не е нищо друго освен пародийна бутафория на светогорските манастири с техните истински каменни зидове, строени в продължение на векове.

Бутафорни бетонни стени „облицовани” с камък (Гигинци)

(снимки: блог на Борислав Данов - Travel and Food; блог на Станко Методиев)

...и истинските н а п р а в е н и от камък (Атон)

Манастирът в Гигинци днес прилича по-скоро на стоков пазар ”Илиянци”, отколкото на исихастко селище. В него се купува-продава селскостопанска продукция – негова и на други манастири, на поляните отпред пее Илия Луков със своя оркестър, свирят родопски гайди, печат се кебапчета, цвърчат скари, разиграват се езически обичаи като „премуз” за гонене на мечки, поп чете курбан, агне се върти на шиш, докато в небето над манастира кръжат рейнджъри, защото пристига поредната важна политическа особа - я ББ, я ЦЦ, я друга някоя персона, дошла да си прави тлъст пиар и скромна фотосесийка в този весел панаир.

        
Нещо като Хрельовата кула                         и... Хрельовата кула

Това ли е нашата представа за исихастки подвиг? Тежко ни, ако е това!

В този иначе малък манастир има цели две църкви, като е налице подчертана липса на приемственост – някогашната е била посветена на светите безсребърници и чудотворци Козма и Дамян, а днешната - на модерния и спорен преподобен Силуан Атонски. (Да бяха построили и един мансарден етаж за олигарха Цветан Василев за времето, в което току виж го обявят за „блажен”, а не да се задоволяват само с медальон в кръщелната.)

За отбелязване е, че още преди да се реставрира храмът, дал името на манастира, вече се построи нов. Това навява усещането за добре премислен маркетингов ход, защото на Силуан Атонски няма посветен нито един храм на Балканите, та дори и на Атон. В същото време храмът на светите безсребреници, който доскоро беше в окаяно състояние, както и стенописите му, трябваше доста да почака с реставрацията. Нещо повече, в окото на един от светците на фреските по стените, с цел укрепяване на конструкцията, бе забита метална разпънка. Това обаче не изглежда да притеснява някого.

Уви, подобно е положението и в Зограф – премиери, министри, областни управители и други се посрещат като православни държавници и им се оказва чест, каквато те едва ли заслужават! Защото тези хора ръководят държава, която не разрешава вероучение в училищата, приема закони за гей браковете, и всячески се стреми да изолира Църквата от народа и да пречи на душеспасителната й мисия. На такива дори виза не трябва да им се издава за Атон, камо ли да влизат в българския манастир! Къде е отношението на св. Иоан Рилски към благоверния при това цар Петър, къде е нашето към чалга-елита на нова България?! Разликата и буквално и преносно е от небето до земята.

Не подобава и на един манастир в него да думкат генератори, нито в тревата по стръмните урви нагоре да пълзят кабели за интернет, вода и ток, сякаш манастирът е вече болен и е „на системи” (виж манастира ни Зограф). Ама казват „той бил отделен от света, та затова ги прокарваме тези необходимости”. Е добре, но нали той, манастирът, трябва да е отделен от света, нали затова е направен недостъпен за света! И как така оцеля десет века без тях, да не би да нямаше едно време римски бани и акведукти? И поне да беше с мярка, а то Зограф вече постепенно се превръща в част от веригата хотели Кемпински-Зографски.

Онези храмове и манастири са градени в друго време от други хора, които за нас си остават недостижими духовни исполини. В тях ние не само трябва да пристъпваме смирено и на пръсти, като се стараем не просто да не разтурим с крановете и резачките си вековната молитвена тишина, в която те са потънали, но трябва с трепет да ги обитаваме дори. Вижте тези стени, вижте това смазващо недостойнството ни достолепие! Та ние днес сме почернели от грехове духовни джуджета! Ние заслужаваме да живеем в колиби пред стените на Зограф, а вътре да влизаме само за служба в църквите му - толкова сме недостойни за него. Че какво сме принесли толкова ние, какъв е този наш „велик” вклад в хилядолетната му духовна съкровищница? Двайсетина монаси, които по-често виждаме по софийските павета и още толкова дошли на екскурзия „поклонници” да си купят сувенири или просто да се похвалят, че са били на Атон. И толкоз!

Едновремешните монаси не са напускали своите килии, вградени в дебелите манастирски стени, и сякаш самите тези стени са били иззидани от телата им. За тях е било важно да не напускат бойния си пост, като онези 26 Зографски преподобномъченици, показали, че мястото на Христовия воин е на стражевата кула, а не в телевизионния екран. Затова и тази именно кула продължава да свети в духовната тъма вече осем века и е истинската светлина за нас.

А днес ние искаме да направим от Зограф хотел и то поне с 4 звезди. Да усвоим, ако можем, всички европейски фондове и да го напълним с поклонници-туристи. И каква полза от това? Къде остана духът на стотиците безмълвни подвижници по рилската и атонската пустини, по Иванянските пясъчници и непристъпните зъбери на Балкана, по каменистите парчета скали, нахвърляни от Твореца в Черно море? Няма го.

И въобще днес строим храмове, сякаш живеем във времето на Византия. Натруфени, напудрени, излъскани до блясък църкви и манастири, потънали във византийски разкош. Естетически те може и да са много издържани, но не отговарят на духовното ни състояние и това ги прави да изглеждат пародийни, маниерни и външно-ритуални. Но, ще каже някой, руските храмове също блестят с пищност и благолепие, а през последните години и там се построиха много. Да, но руските храмове са пълни и в тях се служи и то уставно, докато тук дори Шестопсалмието не можем да изкараме докрай, без да прескочим някой псалм. Мерзостта на запустението не винаги означава разрушени и порутени храмове - тя може да се изразява и в „парадно благочестие”. Понеже то също осквернява. Външното благочестие не случайно е и един от белезите даден ни от светите отци за последните времена. Колкото повече се отпускаме и разтляваме като православна общност, толкова повече ни харесва да се украсяваме и гиздим като пауни с красиви храмове, които стоят празни. Само че Господ по храмовете ще ни посреща, а по вярата ще ни изпраща, та затова е и рекъл: нека ти бъде според вярата ти.

Всички знаем на какво приличаше до скоро Бачковският манастир - на битпазар и бирено сборище за уродливи рокери, на какво прилича и днес Рилският манастир с разтворените си като хан врати и стърчащи над портите огромни рога с камери връз тях, през които само дето не минават за по-напряко през двора му тинейджъри с АТВ-та за да си купят мекици от отсрещната лавка. Повечето български манастири спряха да приличат на духовни убежища и сякаш вече не са светините на цял един народ, а неговите позорища.

Но когато човек мисли, че по-зле не може да стане, винаги се намира друг пример. Такъв ни се представя със сградата на Богословския факултет в София. Трудно можем да намерим такова класическо единство на форма и съдържание. Зданието на факултета, което е строено в началото на XX век е хармонично съчетано с градския ансамбъл от постройки в центъра. Днес обаче то ни разкрива нещо съвсем различно. Юридически сградата е собственост на Св. Синод на Българската Православна Църква, бидейки върху терен на Софийска митрополия. Да, обаче самият факултет е част от СУ „Св. Климент Охридски”, който си е едно светско училище, макар и висше.

Сегашният си вид сградата на факултета е придобила след бомбардировките през 1943 г., когато е бил разрушен куполът, който го увенчавал и днес тя стои като обезглавена, каквато всъщност вече е. Защото в духовен план тя наистина е обезглавена - макар да принадлежи на Синода, самият факултет не е на подчинение към последния, нито има много общо с Православната вяра. А когато едно духовно училище няма духовен глава, значи в него не пребивава и Главата - Иисус Христос, понеже Той е глава на Църквата. А и как би могъл да пребивава в тяло, в което се е вселил светски дух? Та нали, когато този дух дойде, Господ си тръгва, тъй като в него Той няма нищо Свое.

Сега се правели планове за възстановяване на този купол. Но има известно затруднение и то идва от факта, че в сутерена на сградата се събират подпочвени води и основите му не могат да понесат тежестта на стария тип купол. Налага се да се направи нов - олекотен и стъклен. Все едно човек със стъклена глава! Този западен маниер на прозрачност е съвсем неуместен за подобна сграда и показва единствено липса на собствени идеи, което впрочем е присъщо на хората със „стъклени глави”, които, бидейки лишени от собствени мисли, отразяват мислите на околните. И докато смятат, че са много оригинални, те всъщност са кухи.

Обезглавеният от „бомбардировките на модернизма” Богословски факултет - София (бомбардиран за пръв път през 1943 г., бомбардировките не спират и до наши дни) (снимки: Стара София, сайт на Сливенска митрополия)

Не може едно духовно училище, което следва да подготвя кадри по православно богословие и в служба на Църквата, да е част от една светска държавна институция, при условие, че държавата е узаконила всевъзможни изповедания и религиозни общности. Нали Църква и държава са разделени?! Тази двойственост рано или късно ще вкара и дори вече вкарва в Църквата непринадлежащи ней хора и то през парадния вход.^[4]

Но как така сграда направена с масивна и тежка конструкция, с трудните дори за днешно време стоманобетонни конструкции, армирани с цели профили, изведнъж се оказва със слаби основи дори за един купол от плексиглас? Лесно можем да се досетим къде е другият духовен проблем. Днешното модерно богословие е „разположено” съответно на втори и трети етаж, но то стъпва върху един партерен етаж зает от следните институции: банка, бутиков магазин за дрехи (преди заведение за обществено хранене), още магазини, казино. Тоест основите на Факултета по Богословие в буквален и преносен смисъл се оказват омеркантилени (поне визуално),^[5] а олющената му фасада покрита почти целогодишно с огромни рекламни постери като с було, сякаш си крие очите от срам.

***

Някога в римския сенат, след Пуническите войни, един сенатор всеки ден призовавал: „Картаген трябва да бъде разрушен”, макар всички да смятали това за ненужно и излишно. Накрая този иначе красив град наистина бил разрушен, защото все пак оставал потенциална заплаха. Можем ли ние днес да разрушим новите църкви и манастири, построени със съмнителните средства на хора, движени от нечисти подбуди и намерения? Та нали всички уж толкоз се гордеем с манастира в Гигинци, с разширението на Зограф, с въстановяването и благоустрояването на остров „Света Анастасия”^[6] и остров „Св. Иван” и се радваме като малки деца, че вече можем да ги покажем на света и на чужденците-туристи в целия им блясък. Как така ще ги разрушим? Какво ще стане тогава с нелепата ни гордост за нещо, направено от някой друг?!

През 1834 г. хората от Широка Лъка построили с голи ръце църквата „Успение Богородично” само за 38 дни.^[7] При строежа участвали всички, включително и децата, само за да покажат на турската власт, че въпреки робството и джамиите наоколо, те няма да се откажат от вярата си. Доказали го и 40-тина години по-късно, като заздравили камъните и хоросана на църквата в Батак с кръвта на децата си. Защото истинските храмове, както казахме и в началото, са онези, които се строят със собствените ни ръце и се скрепяват със силата на собствената ни вяра, а понякога, ако се наложи, и със собствената ни кръв.

И ако нашето съвремие изобилства с примери, в които се събират подписи, за да се спре биенето на черковната камбана (гр. Брезник), правят се петиции и демонстрации срещу строенето на нови храмове (кв. Младост в гр. София), организират се инициативни комитети за деканонизацията на светци-мъченици и обръщането на храмовете от действащи отново на музеи (гр. Батак) или най-откровено се продават гласове за ДПС в български села с шеговитото обещание: „Шъ построим и джамии, чекай само да бутнем черковата” (с. Челопек, Врачанско), то е поради повсеместната духовна инфлация у нас. Когато евтино градим с „чужди” усилия, евтино и разграждаме несъграденото от нас.

***

Преди време лежах в Пирогов и покрай многото случай там видях и този на млад и сериозен мъж (банкер): беше дошъл доброволно да му счупят ръката, понеже беше зараснала накриво след инцидент. Никой там не го разбираше, защото всички бяха съгласни, че е по-добре да разменят тези излишни болки за постоянния дискомфорт след това, само час по-скоро да се махнат от тази болница. Не го разбирах и аз.

Днес обаче се питам, не е ли по-добре да счупим накриво зарасналите у нас представи за това, каква точно трябва да е православната ни вяра, докато е още време, докато все още не се е вкостенило зарасналото накриво в нашата духовност. Понеже Господ иска от нас да сме съвършени, а ние по-скоро сме готови да си останем инвалиди, стига да не ни боли. Затова може би е по-добре да разрушим „православните фалшификати” на нашия съвременен Картаген, ако не на живо, то поне честно, пред себе си, в душите си. Не напразно Господ ни учи, че „по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена” (Мат. 5:19). Защото тук става дума за вечността.

А пещерата на Св. Иоан Рилски никога не е горяла - цели 11 века! Всеки път, когато в Зограф, например, се прекалявало със строителство, даряване на царски имоти, помощи или с прекомерно развитие на разни съпътстващи го дейности: работилници, печатници, фотолаборатория, телефонна централа и какво ли не, Господ веднага разорявал манастира почти до основи. Първия път със земетресение през 1716 г., втория път с разорение и разграбване на събраните ценности – през 1830 г. по време на гръцкото въстание, после с пожар, след това с отнемане на всичките имоти и инфлационна ликвидация на всичките му банкови влогове през Първата световна война, отново с одържавяване на имотите му след 9 септември 1944 г., и накрая пак с пожар през 1976 г., когато изгаря Южното крило. И след всеки пожар или бедствие монасите му драстично намаляват почти до нула. Въобще у нас битува някаква "материална духовност", с разбирането, че повече имоти и благоустрояване значи повече монаси и духовници. А като стане пожар, звъним на 112 и бягаме в света. Докато едно време са вадили иконите и са отслужвали молебен!

 Приложение:

Една от „емблемите на прехода” и на „преходните ценности”, станала дежурен обект в туристическите справочници – храмът-капище на вещицата Вангелия Гущерова в Рупите, изографисан по най-безобразен начин с лица на посинели мъртъвци.Зверското издълбаване на обема води до визуални деформации и зрително изкривяване формата на покрива (снимка: Уикипедия)

Да не пропуснем и другия хит от тур-справочниците: Кръстова гора. „Параклисите-бунгала” на народния „поклоннически туризъм” говорят за една масовост и кампанийност на вярата. Обикновено посетилите Кръстова гора посещават и Рупите „за здраве и късмет”, както се казва (снимка: Уикипедия)

И други чудни причудливости - за радост на туристите:

Излизаш на терасата и хоп - камбанария качена на метална рамка като варел за дъждовна вода (снимка: Кирил Кирилов за Дарикнюз)

Колкото повече стъпала, толкова повече стъпала (снимка: Насам натам)

А какво не им харесахме на тези църкви и манастири, че построихме нови?

(снимки: Православието.ком, Български крепости, Община Асеновград, Уикипедия, Свети места, Шипченски манастир)   

Може би това че изглеждат изобличаващо православни!

***