По спомени на Андрей Тавров и игумен Кирил (Сахаров)

Андрей Тавров

Аз нито веднъж не бях чувал о. Александър да осъжда някого. Само веднъж видях в него сдържан гняв.

Това беше по повод една история за извънземни, която всъщност е доста комична.

Беше през пролетта, аз бях на вилата и работех върху нещо. Нощите бяха хладни, дърветата точно бяха започнали да се покриват с листа и нощем в небето искряха огромни звезди. […]

Една нощ застанах на верандата и дълго ги съзерцавах. Внезапно едно от светилата се отдели от мястото и описа във въздуха фигура подобна на ключа сол. Аз замрях. Не съм свикнал да виждам как звездите танцуват. Известно време се чудех какво може да е това.

Междувременно звездата („летящата чиния”) продължи своята маневра, оставяйки впечатлението, че е съвсем лека, защото се движеше страшно леко и бързо. Тя ту ярко припламваше, ту избледняваше, продължавайки да чертае във въздуха някакви сложни фигури, а от време на време замръзваше на място. След това към нея се присъединиха други две светлинки. Колкото повече я доближаваха, толкова повече тя се разгаряше, и аз започнах да съжалявам, че на вилата нямам бинокъл. Двете проблясващи светлинки се приближиха съвсем близо до първата, тя силно запламтя, след което всички се сляха в едно и изчезнаха.

Почувствах известно безпокойство. Реших, че това може да са извънземни и в главата ми започнаха да изплуват спомени за истории с отвличания. В това време долових в сухата трева шум от малки крачета в тъмните дебри на градината. Взех фенерче и пушка и бавно се запътих към оградата, откъдето идваха странните звуци.

Признавам, че бях силно изплашен. Приближих се до оградата и осветих пространството пред мен, само за да видя на земята един таралеж. Нямаше никакви марсианци. Аз приклекнах и започнах да му говоря, понеже обичам таралежи. Какво пък, в крайна сметка правилно бях чул, че това бяха стъпки на нечии малки крачета. [...]

Когато разказах за случката на о. Александър, той мигновено реагира:

- За какво ти е била пушка? – попита с усмивка. – Трябвало е да идеш при светлинките и да им кажеш „Здравейте, скъпи мои, приближете се! Много се радвам да ви видя!”

В отговор му припомних, че в една своя книга Серафим Роуз казва, че НЛО е действие на сатаната. О. Александър стана сериозен:

– Откъде се взе този боклук! Всички изведнъж, като наговорени, са захванали да четат Серафим Роуз. Знаете ли, той е единственият автор, чиито книги с удоволствие бих изгорил. Бих ги събрал и изгорил! Той пише, че истинно православните хора, които се спасяват, са много малко. А ако се замислиш, то истински православни са само той и още неколцина. А ако още повече се замислиш, ще се спаси само той. А останалата част от човечеството – какво? Тя за Бога е някакъв отпадък, така ли? Значи трябва просто да я хвърлим в огъня и да забравим?...

***

Игумен Кирил (Сахаров)

Далеч съм от идеализация на богословските позиции на отец Александър Мен. Чужд ми е неговият критически подход в библейските изследвания, така напомнящ западните школи. Например съблазнително за мен беше следното, което чух от него: за облекчаване влизането на евреите в оградата на Христовата Църква няма нищо лошо, ако те, ставайки християни, си запазят някои старозаветни празници и обреди. Знаейки изказванията по този въпрос на св. Иоан Златоуст и други отци на Църквата, трудно можех да се съглася с мнението на о. Александър.

Също така никога не съм споделял неговите икуменически възгледи, което, разбира се, не значи, че съм за устройване на кръстоносни походи и инквизиторски клади. Но не можех да се съглася с него, че разликата между Православието и католичеството е несъществена. Между другото, икуменизмът на отец Александър беше не просто икуменизъм, а чак суперикуменизъм, ако мога така да се изразя. Неговите оценки за другите религии бяха твърде необичайни за мен.

В нашите беседи засягахме и такива важни въпроси като църковните канони. Уви, пълен релативизъм – такава беше позицията на отец Александър по този въпрос. За него каноните бяха продукт на епохата. Помня даже образното му сравнение за „радостната светлина на Евангелието и мрачният дух на забраните у църковните канони”.

Най-шокиращ за мен беше отговорът на о. Александър на въпроса какво е неговото мнение за о. Серафим (Роуз) и неговите трудове.

Тук отец Александър се намръщи и каза: "По-добре човек да е кришнаит, отколкото такъв фанатик и изверг като Серафим Роуз".

И това за човек, станал образец за православие за много православни люде и ориентир в морето на съвременните заблуждения!

Питал съм о. Александър и за кръщението. Той отговори, че кръщава и с потапяне, и с обливане, и с поръсване, в зависимост от това как иска самият човек. За мен подобен плурализъм е абсолютно неприемлив. Аз, разбира се, не споделях също и реформисткия му подход към църковния устав, богослужебния език и т.н.

Такива са ми личните спомени за о. Александър. Изхождайки от всичко това, трудно ми е да се съглася с мнението, че богословските възгледи на о. Александър се вписват в руслото на традиционната православна църковност.

Андрей Тавров, Воспоминания об о. Александре Мене. Игумен Кирилл (Сахаров). Искренность и релятивизм.

Превод: Десислава Главева