„Как правилно да се защитим от магии и уроки“ - днес такова заглавие често може да се види и на уличен стълб, и във вестника, и в предаване по телевизията. Стотици хора, убедени, че им е направена магия идват в православните храмове или тичат при магьосници, за да се избавят от тази пораза. Какво е правилното отношение на православните към тези явления? Защото всъщност между християните битуват две взаимноизключващи се гледни точки към този проблем.

Едната от тях фактически повтаря представата на окултизма, че злото в света е всемогъщо и нашата главна жизнена задача е да си създадем надеждна защита от въздействието на тъмните сили. На основата на този възглед израсна цял раздел от литературата, възпяващ съмнителни „старци“ и особено „старици“, които посвещават целия си живот на борба с магьосниците и магиите. Всичко това не би имало голямо значение, ако много често тези „борци с бесовете“ в своите изказвания проявяват не просто дълбоко невежество (което би могло да бъде „обяснено“ чрез откриването на някакви неведоми тайни), но дори еретическо изопачаване на Православното учение.

Практиката показва, че подобна нагласа за борба с външното зло е крайно вредна за духовния живот. Достатъчно е да си припомним съдбата на черносотническите организации^[1] преди революцията, в които хората, старателно разследващи навсякъде заговорите на врага, се изпокарали и докарали цялото патриотично движение дотам, че през 1917 г. Императорът просто нямал на кого да се опре.

Подобен край очаква и тези, които са поставили като цел на живота си не уподобяването на Бога, а борбата с бесовете (или магьосниците, което е същото, ако не и по-лошо). Такива хора изобщо не се боят от смъртния грях на клеветата и спокойно наричат когото си искат дявол и чародей, без да се грижат за това дали техните думи отговарят на действителността. Изглежда на такива ревнители никога не им е идвало на ум, че трябва да се изпълнява и деветата Божия заповед.

Те смятат, че в борбата с тъмните духове целта оправдава средствата, че е по-добре да бъдат оклеветени десет невинни, отколкото да бъде пропуснат един виновен. И ето ти парадокс! Тези борци с бесовете сами стават дяволи (клеветници). Не е случайно, че именно от средите на такива „благочестивци“ се раждат разколите, разприте и се разпадат цели енории и семейства. Навсякъде се появява партизанщина, категорично забранена от апостол Павел: „Моля ви, братя, в името на Господа нашего Иисуса Христа, да говорите всички едно и също, и да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл. Защото узнах от домашните на Хлоя за вас, братя мои, че помежду ви имало раздори. А това казвам, защото един от вас дума: "аз съм Павлов", друг: "аз пък - Аполосов", трети: "аз съм Кифин", а друг: "аз пък - Христов". Нима Христос се е разделил? нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?“ (1 Кор. 1:10-13).

Ще дам един пример. В един храм, където се налагаше да служа, в олтара помагаше един такъв ревнител. Видът му беше внушителен – дълга сива брада, загадъчно изражение на очите и тайнствени думи привличаха много любопитни. Носеше се слух (не без неговата подкрепа), че той е едва ли не старец и прозорлив и знае тайните на задгробния живот. Но като помощник в олтара на него не можеше да се разчита. На всеки месец и половина-два той заявяваше, че отива да се бори с бесовете, нападнали някого. Начинът му на борба беше странен – той една седмица пиеше водка без мезе и общуваше с някакви тъмни личности. След това се връщаше, като че нищо не е било и започваше да споделя получените по този начин откровения. Слава Богу, към края на живота си поне започна да съжалява за своето пиянство, но все пак обясняваше, че това е страничен ефект от борбата с бесовете. Мисля, че за православния човек, който знае, че пияниците няма да наследят Божието Царство (1 Кор. 6:10), е очевидно, че такива дела не са угодни Богу.

Къде е грешката на такива ревнители? Дали е в това, че според тях няма бесове или пък че не могат да навредят на човека? Мисля, че не. Те просто са забравили думите на Господа, казани чрез пророк Исаия: „не наричайте заговор всичко онова, което тоя народ нарича заговор; и не се бойте от онова, от което се той бои, и не се страхувайте. Господа Саваота - Него свето почитайте, и Той да е ваш страх, и Той - ваш трепет!“ (Ис. 8:12-13). А хората, забравяйки Бога, започват да отдават незаслужена почит на тварта.

Това в действителност е същото идолопоклонство, което виждаме у езичниците. И те не винаги обичали своите богове, а по-скоро се страхували от вредата, която те биха могли да им причинят. Затова или се опитвали да им подействат, като ги лишат от силата им, или мислели да умилостивят злия бог с помощта на жертви, или ги скарвали един с друг. Всичко това изключително напомня съвременните „бесоборци“, които на практика забравят за Бога, а ако си спомнят за Него, то е само за да използват силата Му за своите цели.

Такова отношение към Създателя не може да се нарече по-друг начин освен свинщина и неблагодарност. По думите на апостол Павел, именно такова отношение към Бога довело езичниците до идолопоклонство и други мерзки грехове: „те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ, подобен на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги, - затова и Бог, според похотите на сърцата им, предаде ги на нечистотата, за да се безчестят телата им сами в себе си“ (Рим. 1:21-24).

Бог, разбира се, е защитник на всички, които Го призовават. Но както казва Давид: „Моят щит е в Бога, Който спасява правите по сърце“ (Пс. 7:11), а не на тези, които просто използват Неговата сила. Затова ние не трябва да се боим от бесовете, като помним, че без Божието допущение те не могат да навредят дори на свинете, а трябва да се стремим да познаем Бога, да Му служим, да Му благодарим и да Го славословим. Тогава и защитата от Бога сама ще дойде.

Но има и втора гледна точка на проблема с въздействието на магиите и уроките, която се споделя от днешните либерални богослови. Съгласно нея е по-добре да отричаш фактите, отколкото да си променяш теорията. Смята се, че магиите и уроките не съществуват като цяло, а ако изобщо има нещо такова, то се проявява само при тези, които сами се обръщат към тъмните сили чрез магия или по друг подобен начин. Дори от формална гледна точка не е ясно защо трябва да се доверяваме повече на нашите представи за нещата, отколкото на реалността? Та нали никой не отива за вода на сух кладенец? Ако влиянието на злото върху хората от света на духовете не съществуваше, то откъде би се взела самата представа за магии и уроки?

Най-неприятното в разсъжденията на либералите е това, че вместо да обсъждат реалния проблем, те се ограничават с поставянето на етикети. Вярата в магии и уроки съществува в езичеството – значи това е езичество, гласи този техен силогизъм. Но по такъв начин разсъждават и всички сектанти. Всички езичници вярват в безсмъртието на душата, значи вярата в безсмъртието на душата е езичество (разсъждение на Свидетелите на Йехова). Накратко всеки петел е птица, следователно всяка птица е петел.

О. Андрей Кураев подобно на други, които споделят тази гледна точка, стига до следния извод: „Без съмнение падналите духове могат да влизат в душата и живота на хората, които съзнателно се обръщат към тях. Без съмнение християнинът (кръстеният човек), който се обръща към окултния свят с желание да се случи някакво чудо, рискува да получи „пълно обслужване“, включващо дори цялостно обсебване. Спорен е въпросът за границите на влияние на падналите духове върху живота на нехристияните, ако последните не се обръщат към тях. Неясен е въпросът дали един езичник може по магически път да въздейства върху живота и здравето на друг езичник. Но ако предположим, че по молба на някой езичник падналите духове могат да контролират живота и здравето на християнина, тогава следва въпросът – от какво ни е защитил и спасил Христос? Той не е дал богатство и земна власт на Своите ученици. И се оказва, че върху частица от Неговото тяло, върху църковна частица… всяка знахарка може да прати някаква напаст… Тези, които твърдят, че езичниците имат такава власт, просто хулят Христа.“^[2]

За да обоснове този извод о. Андрей провежда старателни изследвания и се опитва да се основава на съществуващите предания на Църквата. Той пише: „Да се обърнем към свидетелството на Преданията. Най-достоверният глас на Преданието – това са вероучителните определения на Вселенските събори. Но нито в догматическите определения на Вселенските събори, нито в изложението на вярата и вероучителните книги на нашата Църква, нито даже в катехизисите и „Закон Божий“ – никъде като част от православното учение, не се споменава за вяра в „магиите“ и в заплаха, насочена към нас от страна на езически практики.”^[3]

Разбира се, никой не е смятал вярата в „магиите“ за част от вероучението, както и никой не е смятал за част от вероучението заплахата за убийство или грабеж. Въпросът за „магията“ за християнина е просто част от нравственото богословие. Ако Господ ни е забранил да се боим от смъртта, то още по-нелепо би било да се боим от болестта. Но в нашите вероучителни книги правенето на магии срещу някого е посочено като грях!

В „Православно изповедание на Католическата и Апостолска Източна Църква“, най-известната символическа книга на Православието, утвърдена от Киевския, Яшкия и Константинополския Събори и одобрена от източните патриарси, е казано за греховете против две заповеди: „Още престъпват тази заповед тия, които прибягват до магии и чародейства, които признават за неизменно и истинно щастието и съдбата… също така превръщат хората в овци и други животни.“^[4]

Признаването на действието на вълшебствата се съдържа и в авторитетните тълкувания на каноническите правила. Например най-големият канонист на Църквата от XIV век Матей Властар, който е систематизирал всички предишни тълкувания на каноните, като обяснява защо според правилото на св. Василий Велики вълшебниците се подлагат на епитимията на убийците (отлъчване за 20 години), пише: „вълшебството съдържа призоваване на злокознените демони, чрез заклинания на гробищата, за да може на някого да заболее орган или той да се разболее завинаги и животът му да стане тягостен.“^[5]

Така също и другият велик канонист на Православната Църква, Зонара пише: „справедливо такива (т.е. вълшебници) се наказват като убийците, защото вълшебството съдържа в себе си призоваване на злите духове и отравяне; то умъртвява или лишава от разсъдък и прави смъртта желана за страдащия, когато той дойде на себе си или ако не за него, то поне за близките му. Времето за епитимията на такива трябва да бъде, казва светият отец, каквото е времето определено за дръзналите да извършат волно убийство, т.е. 20 години.“^[6]

Ако се обърнем към сборника от канонични правила, който се употребява в нашата Църква при изповед  - „Номоканонът при Великия требник“, то ще видим, че и тук фактът на въздействието на маговете се признава като напълно реален. Каноническата оценка на вълшебствата е дадена в параграфи от 13 до 24. Тук ясно се казва, че „чародеите с вълшебствата си привличат бесовете по желание“. Изброяват се всички тези чародеи, които призовават демони с помощта на църковни молитви, тези, които предизвикват у хората импотентност, дават слука на лов и защитават добитъка, предизвикват у хората парализа, приготвят отрови, занимават се с гадаене, астрология и др. Нима о. Андрей смята себе си за по-мъдър от отците, съставили и ползвали Номоканона? Защо за него постановленията на протестантстващия еп. Теофан Прокопович^[7] са по-важни от многовековния опит на Църквата?

По същия начин и литургичното предание потвърждава очевидния факт за нападения на демони над хора по молба на чародейци. Освен известната молитва в Требника над жена в деня, когато е родила („запази я от всяко нападение на невидимите духове ...от недъзи и слабости, от ревност и завист, от лоши очи“^[8]), за такова действие се споменава и в канона на преп. Теодор Студит, който се пее във всички църкви в съботата преди Неделя Месопустна.

Там, сред различните видове смърт (от убийство, ритане на кон, ухапване от змия и т.н.), се говори и за смърт от „чародейно биле“, за което той моли да починалите да се упокоят със светиите (Постен триод. Канон в събота Месопустна, песен 6. Този тропар го има и в канона на службата на Задушница от събота преди Петдесетница). Както виждаме, даже ако човек умре от въздействието на магия, то от това не следва, че на душата му е била нанесена вреда. За Отците на Църквата убийството с магия по нищо не се отличава от всяко друго.

Споменаването за причиняване на вреда на друг човек чрез магия се съдържа и в чина на Тайнството Изповед във Великия Требник.

Даже не си струва да се споменават десетките примери за действеността на магията, намиращи се в житията на светиите. Между другото, за либералите този източник не само че изобщо не се счита за авторитетен, но според тях не заслужава даже каквото и да било уважение. И ако за о. Андрей житието на св. Киприян и Юстина (ще отбележа, че то е съставено от императрица Евдоксия в началото на V век въз основа на достоверни документи), което се потвърждава и от св. Григорий Богослов (24 слово) не е достоверно, то не е чудно, че и спрямо съвременността той се доверява само на своите теории.

Знаменитите думи „ако моята теория противоречи на фактите, толкова по-зле за фактите“ се проявява в цялата си "красота" и по този въпрос. Не мога да се сдържа да не отбележа, че и знаменитата (и отричана от о. Андрей) история за превръщането на жена в кон, описана в житието на преп. Макарий Велики, от гледна точка на исторически доказателства е засвидетелствана едва ли не по-добре от повечето събития от църковната история на IV век. Освен самото житие (съгласно ръкописната традиция то е написано от светителя Сарапион Тмуитски, края на IV век), за това чудо се споменава още от Руфин, в Лавсаика на епископ Паладий, в „Достопаметните сказания“. И Паладий и Руфин са общували лично както със самия преподобни Макарий, така и с много други очевидци на това чудо. На какво основание ние не трябва да вярваме на очевидците, а да се доверяваме на теориите на либералите от края на XX век?

Лично на мен също ми се е случвало да се сблъсквам с тежките последици от либералните теории, на които вярват повече, отколкото на действителността. Например неотдавна при мен дойде един човек, който имаше следния проблем: той общувал с една девица, която не му харесвала. Човекът решил да се раздели с нея и на прощаване тя го почерпила с чай. След това в него се появило странно привличане към нея. С разума си той не я харесвал, но при все това нещо го влечало към нея. Те се оженили, а после тя го напуснала. Но с това страданията на младия човек не свършили. Той буквално започнал да вехне. Мускулите му започнали да изсъхват, докато в същото време изследванията не показали никакви естествени причини за това. В паниката си нещастникът се обърнал за помощ към свещеник. Но последният, позовавайки се на трудовете на о. Андрей, заявил, че никаква „магия“ не съществува и затова той не трябва да се притеснява. Естествено от това изказване проблемите на този човек не изчезнали и той се обърнал към магьосници. Състоянието му, разбира се, само се влошило. Едва след тайнствата Изповед и Маслосвет му стана по-леко. Ето един очевиден пример за действеността на магията върху кръстен човек, който не е защитен от Причастието. Но най-удивителна за нас е позицията на свещеника, който предпочел да отхвърли реалността заради теорията.

В заключение на нашата работа бихме искали да обърнем внимание на това, че има съвсем реален начин за борба с духовете на злото, който ни е заповядан от Писанието, но който бива забравян от много съвременни християни.

Миссионерский центр имени иерея Даниила Сысоева

Превод: Даниела Димитрова

[1] Черносотници - събирателно название на представителите на крайно десните, консервативни, антисемитски и монархистки организации в Руската империя в периода 1905–1917 гг. – бел. ред.

[2] Дякон Андрей Кураев. Христианин в языческом мира или о наплевательском отношении к порче. М. Эксмо-Яуза. 2004. с. 239.

[3] Диакон Андрей Кураев. Христианин в языческом мира или о наплевательском отношении к порче. М. Эксмо-Яуза. 2004. с. 238-239.

[4] Догматические Послания Православных иерархов XVII-XIX веков о Православной вере. Свято-Троицкая Сергиева Лавра. 1995. с. 133.

[5] Матфей Властарь. Алфавитная Синтагма. М. 1996. С. 316.

[6] Правила святых апостол и святых отец с толкованиями. М. 2000. с. 336.

[7] Еп. Теофан Прокопович – (1681—1736) - централна фигура от руската история през 18 в., православен църковен деятел и богослов, фаворит на Петър І; първоначално униат, впоследствие протестант, след което приема Православие. След монашеския си постриг започва да преподава в Киевската Духовна академия, на която станал и ректор. Възгледите му се формирали основно от протестанството и рационализма, отричал авторитета на Свещ. Предание, в битността си на ректор на Академията отхвърлил господстващата дотогава в киевските духовни училища система на преподаване на православното богословие с обвинението, че била „схоластическа” и изцяло я заменил с изработения от протестантската наука научно-исторически и критически метод на преподаване. По тази причина постоянно бивал обвиняван в неправославие, но тъй като се ползвал от протекцията на Петър І разрушителните му действия оставали безнаказани. След хиротонията си за епископ изобщо спрял да крие протестантските си възгледи, с което допълнително увеличил неприязънта на руското духовенство. Помощник на Петър І в ликвидиране на патриаршеската институция и в осъществяване на редица пагубни църковни реформи, сред които и разбиване на монашеството. Бил изключително жесток, прочул се като „око и ръка на царя”, заради големия брой доноси, с които погубил много невинни хора – бел. ред.

[8] Става дума за Молитва втора от „Молитви над жена в деня, когато е родила” – „Владико Господи Боже наш, Който си се родил...”. В българския Требник цитираната част от о. Даниил отсъства – бел. ред.