Вход

Православен календар

Архиепископ Серафим (Соболев) и неговият път към истината. Отпадналите от истината и техният път към лъжата. И един неуспешен опит за път по средата

 


Архиепископ Серафим работи върху книгата си „Новото учение за София Премъдрост Божия” (архив на Руската църква „Св. Николай”, гр. София)

В статията „Добрият“ разкол без маска“ стана въпрос за потребителското отношение на княжевските разколници към личността на архиеп. Серафим (Соболев). Бяха споменати и усложненията, които възникват пред тях по линия на тясната им обвързаност с еретика Агатангел (Пашковски), който проповядва именно ереста, която архиеп. Серафим разобличава в своята книга "Изопачаване на Православната истина в руската богословска мисъл". На 15 март в сайта им се появи и техният опит за отговор, който не изненада никого. Отпадналите от истината демонстрират все по-упорито отдалечаване от нея и все по-дълбоко затъване в лъжата.

Ще разгледаме по-подробно тази публикация.

Това е всъщност едно лично писмо на епископ (тогава) Серафим (Соболев) до архиеп. Вениамин (Федченков) от 18 септември 1934 г., публикувано с предговор и коментари от Андрей Кострюков във „Вестник ПСТГУ“, 2011 г., бр. 5 (42), стр. 124–133.

Какво в това писмо се явява изгодно за княжевските разколници в конфузната ситуация, в която се оказаха? В него еп. Серафим отправя някои остри критики към архиеп. Теофан Полтавски, който е другият сериозен критик на кръстоборческата ерес на митр. Антоний (Храповицки). Еп. Серафим се разграничава от неговата остра позиция, като пише на архиеп. Вениамин: „Никога и пред никого не съм заявявал, че смятам учението на митр[ополит] Антоний за изкуплението за напълно православно. Но и за еретик не съм го обявявал, както правите това ти и арх[иепископ] Теофан.“ (всички цитати от писмото на архиеп. Серафим са по превода на сайта на БПСЦ – б. а.)

Тъй като от княжевската управа очевидно са решени да лъжат докрай последователите си, че са верни на архиеп. Серафим, явно са счели, че това е сламката, за която да се хванат за да не се удавят. От това писмо обаче става ясно едно: че от 1934 г., когато е писано, до 1943 г., когато излиза книгата „Изопачаване на Православната истина в руската богословска мисъл“ архиепископ Серафим извървява път в определена посока, път към истината. Не в смисъл от заблуда към истина, разбира се, а от една по-сдържана позиция към по-категорична такава.

От писмото се вижда, че през 1934 г. еп. Серафим още не се решава открито да обяви учението на митр. Антоний (Храповицки) за еретическо. Какво обаче е положението в книгата „Изопачаване на Православната истина…“, която излиза през 1943 г.? Тук вече още от първите редове владиката е абсолютно безпощаден към еретика. „В своята статия „Догматът за Изкуплението” митр. Антоний унищожава основния догмат на Православната вяра, догмата за Изкуплението“. Разбираемо е, че само еретик, при това крупен еретик, може да „унищожава основния догмат на Православната вяра“. Другите определения за учението на митр. Антоний, използвани от архиеп. Серафим, са също доста „крайни“, като например: „велика заблуда“, „лъжливо догматическо учение“ и пр. и това, което прави впечатление е, че неговото учение вече се разглежда не просто като ерес, а като нещо повече – интензивен развъдник на ереси, от който произлизат редица други лъжеучения.

През 2002 г. година Княжево-бъкстонските разколници решиха да се легитимират по един изключително куриозен начин. Те извършиха неканонична „канонизация” на чужд за тяхната общност йерарх в лицето на архиеп. Серафим, служил и починал като архиерей на Руската Православна Църква. С публикацията на това писмо пък тези негови пишман последователи за пореден път показаха, че нямат нищо общо с канонизирания от тях и на практика вървят в коренно противоположна на неговата посока. Архиеп. Серафим изминава пътя от една първоначална сдържаност в оценката на лъжеучението на митр. Антоний (Храповицки), към много по-ясно дефинирана и категорична позиция впоследствие. При княжевските разколници е обратното, те приемат само неговата първоначална позиция, но даже и с нея не са съгласни напълно, защото дори тогава архиеп. Серафим определя, както по-горе се вижда, учението на митр. Антоний (Храповицки) за „не напълно православно“, което на практика означава неправославно, защото православно е само напълно православното учение. Ако трябва да сме точни княжеските разколници всъщност не поддържат позицията на архиеп. Серафим както от 1934 г., така и от 1943 г.

Две са нещата, които искат да ни кажат с публикуването на това писмо. Първо, че не считат учението на митр. Антоний (Храповицки) за ерес, и второ, че може да се вярва и така, и иначе, и всякак, както диктуват обстоятелствата. В положението, в което се намират в момента, за тях е по-добре въпросът с т. нар. „кръстоборческа ерес“ да си стои отворен, докато видят откъде ще духне (или накъде за пореден път ще ги духне) вятърът на промяната.

Не е трудно обаче човек да се досети за причините, оказали влияние върху позицията на архиеп. Серафим от 1934 година и тази от 1943 година.

През 1934 г. в писмото си той пише: „Не мога да обявявам за еретик митрополит Антоний и поради това, че той писмено обяви, че неговото учение за изкуплението е негово частно богословско мнение и помоли да не въвеждат неговия катехизис в учебните заведения в качеството на учебник“.

През 1943 г. обаче в книгата си вече пише: „Но макар самият митрополит да не е настоявал за разпространението на своето учение за състрадателната любов като средство за нашето изкупление, за такова разпространение се погрижиха негови последователи. По причина на това, че заблуждението на митр. Антоний, при това по толкова важен догматически въпрос, се явява опасно (к. а.) за Православната вяра и вече е намерило последователи, ние сметнахме за свой свещен дълг да напечатаме нашето критично изследване на догматическото учение на митр. Антоний“.

Ясно е, че през 1934 г. архиеп. Серафим е по-сдържан към нововъзникналата ерес, защото въз основа на обещанието на митр. Антоний да не разпространява учението си, се надява, че митрополитът подлежи на изправление, както и че учението му няма да се разпространи сред православната общност. Навярно се е боял, че ако въпросът се постави по-остро, съществува опасност от разделение на РПЗЦ, защото макар по това време Антоний (Храповицки) да е неин предстоятел и личност с огромен авторитет и множество последователи, има немалко авторитетни йерарси и богослови, отхвърлящи неговото учение, сред които митр. Анастасий (Грибановски), архиепископите Теофан Полтавски, Иоан (Максимович), Виталий (Максименко), Тихон Санфранциски, Иоасаф Канадски, Теодосий Бразилски, Атанасий Аржентински, Леонтий Чилийски, епископите Сава Австралийски, Нектарий Сиатълски, Сава Едмънтънски, протопрезв. Михаил Помазански и професорите И. М. Андреев, И. М. Концевич и т.н.

Когато обаче разбира, че независимо от решението на митр. Антоний той сам да не разпространява своето лъжеучение, то все пак започва да се разпространява от неговите последователи, архиеп. Серафим по-ясно осъзнава надвисналата опасност и спешната необходимост от по-категорично изразена позиция. Още повече, че по времето на написването на „Изопачаване на Православната истина...“ сам е свидетел как се разраства лъжеучението на митр. Антоний, поразявайки голям брой богослови. По тази причина в книгата на критика е подложен не само той, но и други изявени представители на това направление.

В писмото от 1934 г. архиеп. Серафим пише:

„Устно в беседи с м[итрополит] Антоний и писмено – само до него – аз съм говорил единствено за несъответствие на неговото учение със светоотеческото. Интересно е да се отбележи, че преди година и половина, в беседа насаме с митрополита, отново му говорих за това. Тогава той ми заяви, че не вижда несъответствие между своето учение и учението на св[етите] отци на Църквата. С това заявление м[итрополит] Антоний свидетелства, че у него няма желание да се различава от св[етите] отци на Църквата; следователно у него го няма и настроението, свойствено за еретиците, които не се стесняват открито да отричат техния авторитет“.

През 1934 г. архиеп. Серафим все още е на мнение, че митр. Антоний не би следвало да бъде наричан еретик, тъй като „у него го няма и настроението, свойствено за еретиците, които не се стесняват открито да отричат техния (на светите отци – ск. м.) авторитет“. Известно е, че по това време архиеп. Серафим работи върху изобличаването на ереста на друг виден еретик на руската емиграция прот. С. Булгаков, който в своите книги си позволява дръзко да критикува някои свети отци, приписвайки им склонност към определени ереси. Възможно е във връзка с тези свои трудове архиеп. Серафим тогава да е считал, че само явното противопоставяне на светите отци и неприемането на техния авторитет е характерна черта за всеки еретик и сигурен признак за неговото разпознаване. За съжаление обаче повечето еретици са доста лукави и прикрити и избягват откритото противопоставяне на светите отци. Освен това явното отхвърляне на светоотеческия авторитет може да е характерно за някои еретици – например за протестантите, при това не за всички, но да е нехарактерно за други – например за католиците.

В книгата „Изопачаване на Православната истина...” обаче се вижда, че архиеп. Серафим е променил първоначалното си убеждение и вече разсъждава иначе. Пресъздавайки в увода разговора с митр. Антоний, за който става дума в писмото до архиеп. Вениамин, той само мимоходом изразява съжаление, че митр. Антоний не се е отказал от заблудата си, и тъй като от самото начало упорства в ереста и не се поддава на вразумление, архиеп. Серафим вече се заема с безкомпромисно изобличаване на неговата ерес. Той очевидно е прозрял, че у митр. Антоний е налице и друг съществен признак, че последният е еретик, признак не по-малко надежден от горепосочените, при това всеобщ, а именно упорството в ереста и нежеланието да бъдеш вразумен. Именно вътрешното упорство е всъщност най-характерната черта за еретика и е общовалидно за всички еретици, а не само дали се противопоставя явно или подмолно на светите отци и дали настоява за разпространяване на своето лъжеучение.

Впрочем противопоставянето на светите отци лесно може да бъде прикрито зад камуфлажни названия като „реинтерпретация“, „преосмисляне“, „реконструкция“ на тяхното учение или зад „неопатристичен синтез“, „борба със схоластиката“, та дори „връщане към отците“. По този начин процедират всички модернисти. Колкото до нежеланието за разпространение на лъжеучението нищо не пречи то да бъде демонстрирано при положение, че въпросното лъжеучение се разпространява от ревностни последователи на еретика, както е при митр. Антоний (Храповицки). Вътрешното упорство обаче трудно може да бъде скрито.

След всичко гореизложено е очевидно, че докато в своя път архиеп. Серафим върви към все по-ясно и безкомпромисно разкриване на истината за лъжеучението на митр. Антоний (Храповицки), с публикацията на това писмо княжевските разколници умишлено правят всичко възможно да вървят в точно обратната посока – към все по-голямо затъване в неяснота и безпринципност. Все по-далеч от истината и все по-навътре в лъжата.

Има обаче още едно лице, което по причини, които ще изложим по-долу, също не желае да върви в посока към истината. Става дума за Андрей Кострюков, който е познат на българските читатели със своите трудове за живота и дейността на архиеп. Серафим (Соболев) и който публикува през 2011 г. въпросното писмо на архиеп. Серафим до митр. Вениамин (Федченков).

Неговата публикация на въпросното писмо носи заглавието „Нови сведения за възгледите на Богучарския архиепископ Серафим (Соболев) относно проблеми на Руската Православна Църква“. Това заглавие звучи някак сензационно и цели да внуши, че едва ли не фактите, които до този момент са били известни за възгледите на архиеп. Серафим (Соболев) относно ереста на митр. Антоний (Храповицки) трябва да се преразгледат с оглед на това „откритие” и да се коригират въз основа на тези „нови сведения“. Заглавието, под което е обнародвано писмото подвежда, защото макар да става дума за наистина нови за нас сведения, те касаят стари (по-ранни по време) възгледи на архиеп. Серафим. Възгледи, които той е променил в желанието си да бъде верен на истината. Интересното тук е, че старото и досега известно мнение на архиеп. Серафим всъщност е по-ново (по-късно по време) от представящото ни се от А. Кострюков за ново, което всъщност е старо.

За деветте години в периода между 1934 и 1943 въпросното явление (лъжеучението на митр. Антоний) е успяло да разкрие истинската си същност и това обяснява избистрянето на възгледите на архиеп. Серафим. Некоректно е да представиш нечие мнение по даден въпрос, без да упоменеш, че на един по-късен етап то претърпява промяна.[1] Чест прави на архиеп. Серафим, че е намерил сили да коригира възгледите си и това трябва да бъде оценено подобаващо, като нещо, заслужаващо похвала. Ако изобщо има смисъл от обнародването на въпросното писмо, то той е именно в това – да се види израстването на един православен йерарх в борбата му за утвърждаване на православната истина.

Подходът на Кострюков е не само антинаучен и непрофесионален, но и непочтен, защото заблуждава читателя, че новооткритото писмо е едва ли не последната дума на архиеп. Серафим по въпроса, което категорично не е вярно. Това, че в книгата си „Жизнеописание на архиепископ Серафим (Соболев)“ Кострюков отразява промяната във възгледа на архиеп. Серафим, не може да служи за оправдание този факт да бъде спестен в предговора към писмото от 1934 г. Също така по-долу ще видим, че в руското и българското издание на „Жизнеописанието...” има някои твърде многозначителни разлики.

Андрей Кострюков е историк и често му се налага да работи с архивни документи. Забелязал съм, че в анализите му на други писма обикновено посочва, че в тях присъства „неизбежен елемент на субективност“. Тук обаче такава уговорка няма, а основания за подобна забележка не липсват. Този двоен стандарт създава у читателя впечатлението, че с тази публикация Кострюков преследва някакви свои частни цели, а не че е движен от желанието да разкрие безпристрастно цялата истина относно възгледите на архиеп. Серафим.

След публикациите му през 2011 г. за живота на Владиката Кострюков се оказа опонент на княжевските разколници, тъй като разкри някои неудобни за тях исторически факти относно дейността на архиеп. Серафим. Ала по въпроса за „кръстоборческата ерес“ на митр. Антоний (Храповицки) Кострюков се оказа единомислен с тях. Това обаче си има своето обяснение, за което читателят трябва да бъде осведомен.

Андрей Кострюков е кадър на Православния Свято-Тихоновски хуманитарен университет. В този университет преподава прот. Олег Давиденков, който е една твърде влиятелна и авторитетна фигура в областта на православното догматическо богословие. Освен че е преподавател по тази дисциплина, той е и автор на учебника по Догматика издаден от ПСТГУ.

Какви са неговите възгледи относно догмата за изкуплението? В своя учебник в частта, касаеща догмата за изкуплението, той излага три теории: „юридическа“, „нравствена“ и „органическа“, като изказва критични забележки по отношение на т. нар. „нравствена теория“ за изкуплението, тоест възгледа, застъпван от митр. Антоний (Храповицки). Дотук добре. Но само дотук, защото Давиденков се явява критик и на т. нар. „юридическа теория“, която на практика представлява самото светоотеческо Православие. Кратък разбор на тези негови възгледи предложих в статията Константинополският събор от 1157 г. и „юридическата” теория и затова тук няма да се спирам подробно на тази тема.

Разбира се, не е задължително Андрей Кострюков да споделя същите възгледи. Не е задължително, обаче е факт. Ето как той излага въпроса относно учението на митр. Антоний (Храповицки) и т. нар. „нравствена теория“ в книгата си „Жизнеописание на архиепископ Серафим (Соболев)“:

„Учението за изкуплението митрополит Антоний (Храповицки) разработвал още преди революцията. Разбирането си за изкуплението митрополитът изложил в „Опит за православен християнски катехизис“, издаден през 1924 г., и в съчинението си „Догматът на Изкуплението“, излязло на бял свят през 1926 година. Това учение било своеобразна реакция на юридическата теория за изкуплението, установена в православното богословие през ХІХ век.[2]

Тук само в едно изречение е загатнато негативното отношение на А. Кострюков към „юридическата теория“ за изкуплението. Разбира се, подходил е предпазливо, защото му е добре известно, че архиеп. Серафим (Соболев) е поддръжник на тази теория и защитава догмата за изкуплението по начина, по който е изложен у митр. Макарий (Булгаков) и свт. Филарет Московски - двамата архиереи, обвинявани от антиюридистите, че са главните виновници за разпространението на „юридическия“ възглед. Интересно е, че в руското издание на Жизнеописанието на архиеп. Серафим Кострюков е далеч по-обстоен:

До изречението „Това учение било своеобразна реакция на юридическата теория за изкуплението“, текстът е същият като в българското издание, но нататък продължава така: „Съгласно тази теория човек не можел със своите сили да удовлетвори Божественото правосъдие, защото нанесеното от Адам оскърбление на Бога носело безкраен характер. Да принесе откуп за греха на Адам можел само Богочовек, което и извършил Христос. Тази теория получила разпространение на Запад, откъдето в по-умерен вид преминала и в православното богословие, където се закрепила към ХІХ век. Тази теория влязла и в учебниците, например в известното съчинение на архиепископ (впоследствие митрополит) Макарий (Булгаков). В противовес на тази теория в православното богословие възникнала така наречената „нравствена теория“ за изкуплението, разглеждаща делото на Христос преди всичко като пример за подражание. Някои отнасят към привържениците на тази теория митрополит Антоний (Храповицки)“.[3] Тук Кострюков дава посочка към учебника по Догматическо богословие на о. Олег Давиденков и се вижда, че въпросът е изложен почти по същия начин, както и в споменатия учебник. Остава открит въпросът защо и от кого тази част е спестена в българския вариант на книгата, но не това е същественото.

По-важно е, че Кострюков изповядва такива възгледи относно догмата за изкуплението, които сериозно се конфронтират с възгледите на архиеп. Серафим (Соболев) а оттам изобщо и с Православното богословие. Защото следвайки о. Олег Давиденков, той се явява поддръжник на т. нар. „органическа теория“ за изкуплението, която представлява лъжлив антипод на „нравствената теория“ на митр. Антоний (Храповицки), тъй като също като нея неглижира правовата страна на изкуплението и поставя акцента върху изцелението и обожението на човека. Изцелението и обожението обаче са следствия от удовлетворяването на Божествената правда (вж. Иоан 7:39)[4] и такова неглижиране за православното богословие е недопустимо.

Ще приведа още един откъс, който е спестен на българския читател. Според архиеп. Серафим (Соболев) учението на митр. Антоний рязко контрастира на богооткровеното учение на Свещеното Писание и светите отци на Църквата. Кострюков обаче предлага една по-обтекаема формулировка, в която много тънко се противопоставя на мнението на архиеп. Серафим: „Учението на митрополит Антоний действително рязко контрастирало с някои проникнати от духа на схоластиката догматически съчинения и се отличавало с новост на идеите и свежест (к. м.). Очевидно по тази причина някои йерарси не пожелали да забележат съблазънта, която проникнала в съчинението на митр. Антоний“.[5] От този абзац не става ясно дали Андрей Кострюков критикува или възхвалява митр. Антоний, но пък е видно, че се увлича по „идейното и свежо” модернистично течение „борба със схоластиката“,[6] поради което донякъде оправдава митр. Антоний. Ще припомня, че именно тази новоизмислена „борба със схоластиката“ бе основната причина за възникването на лъжеучението на митр. Антоний (Храповицки). (Повече за неговата поява може да се прочете тук.)

От всичко казано досега става ясно защо и за Андрей Кострюков се явява изгодно публикуването на това ранно писмо на архиеп. Серафим до митр. Вениамин (Федченков). Бидейки поддръжник на т. нар. „органическа теория“ за изкуплението, която представлява опит да се критикува лъжата и едновременно с това да се пренебрегва истината, той е заинтересован да се придаде известна неопределеност на възгледите на архиеп. Серафим и това да бъде използвано като поредното оправдание за плурализма в православното богословие въобще.[7] Както стана ясно по-горе обаче, архиеп. Серафим е строг поддръжник на т. нар. „юридическа теория“, за която в книгата си твърди, че „по своята същност това е Богооткровеното и светоотеческо учение за нашето изкупление чрез кръстната смърт на Христа“. И не едно емоционално писмо от личната му кореспонденция, а именно по-късният му труд - книгата от 1943 г. - е ярко доказателство, че в края на краищата истината за него се е оказала по-скъпа от всякакви човешки пристрастия.

С публикуването на писмото му до митр. Вениамин (Федченков) обаче за пореден път става ясно, че една от причините канонизацията на архиеп. Серафим непрекъснато да се отлага, при положение, че са минали вече 65 години от неговата кончина, е именно фактът, че неговата личност и духовното му наследство са твърде неудобни за определен кръг хора в Православната църква, които от години упорито се трудят за въвеждането на нови „догмати” в светоотеческата вяра.

Бележки:

[1] Тази недобросъвестност се простира и върху други неудобни както за Кострюков, така и за княжевските разколници лица, като например архиеп. Теофан Полтавски. В писмото архиеп. Серафим споменава за негативното отношение на св. прав. Иоан Кронщадски към него поради факта, че архиеп. Теофан носи косвена вина за запознанството на двора с Распутин. Онова, което премълчават и Кострюков, и княжевци е, че впоследствие той не само се кае за това, но и повежда усърдна борба за неутрализиране на негативното му влияние върху Царското семейство. Не е обърнато подобаващо внимание и на факта, че архиеп. Серафим в крайна сметка се съгласява с архиеп. Теофан, че възгледът на митр. Антоний е ерес. Обективната истина изисква в една научна публикация тези факти да бъдат задължително упоменати – бел. а.

[2] Кострюков, Андрей, Жизнеописание на архиепископ Серафим (Соболев), София, Синодално издателство на БПЦ, 2011, стр. 73.

[3] Кострюков, А. А., Архиепископ Серафим (Соболев): Жизнь, служение, идеология, Москва, ФИВ, 2011, стр. 94-95.

[4] Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен.

[5] Кострюков, А. А., Архиепископ Серафим (Соболев): Жизнь, служение, идеология, Москва, ФИВ, 2011, стр. 97.

[6] В писма на митр. Антоний до иером. Теодосий Карулски (който е друг негов опонент) пише, че „юридическата теория на Анселм и Тома Аквински била напълно възприета от Петър Могила и митр. Филарет“, а на друго място: „Не трябва да се връщаме към Петър Могила, Филарет и Макарий: те трябва да останат обект на внимание за историците“ (The Mystery of Redemption, Vladimir Moss, 2013, стр. 4). На практика о. Олег Давиденков е само на пръв поглед критик на „нравствената теория“, а в основата си възгледите му относно догмата за изкуплението са в пълно съгласие с тези на митр. Антоний (Храповицки).

За отбелязване са следните факти от историята на новия догмат. През 1972 г. с подкрепата на еп. Григорий (Граббе) и Преображенския манастир в Бостън, при съпротива на няколко архиереи и известния в целия православен свят иером. Серафим Роуз, митр. Виталий (Устинов) публикува на английски език „Догматът за изкуплението“. През 1976 г. в статия в подкрепа на новия догмат Н. Косаков вече определя учението на митр. Филарет като „юридическа ерес“. През 90-те години архиереите на Православната Църква на Северна Америка (HOCNA), в чийто диоцез тогава е Бостънският Преображенски манастир, подновяват атаката срещу учението на митр. Филарет. В техните заявления вече присъства познатият етикет „схоластическо“, наложен върху учението и на св. Игнатий Брянчанинов и св. Теофан Затворник (The Mystery of Redemption, Vladimir Moss, 2013, стр. 6). Така постепенно бива разчистван пътят на ереста. Четирима светители, два катехизиса (на свт. Филарет и на свт. Петър Могила) и известният курс по догматическо богословие на митр. Макарий (Булгаков) са обявени за „схоластически“, тоест за неправославни. Това дело бива подкрепено и от модернисти като прот. Георги Флоровски и архиеп. Василий Кривошеин, които подлагат на съмнение освен всичко гореспоменато и някои основни символически текстове на Православната Църква, както и нейни съборни определения. Още веднъж ще повторим, че това учение за изкуплението, което изповядват светителите Петър Могила, Филарет Московски, Теофан Затворник, Игнатий Брянчянинов и др., е всъщност православното учение по този въпрос – бел. а.

[7] Цитирайки прот. Владислав Ципин, който обвинява архиеп. Серафим, че „опирайки се в своите съждения на преданието на Църквата, той го изразявал не творчески, а схоластично“, Кострюков изказва по този начин и своето мнение: „Навярно в голяма степен това наистина е така, макар сам архиеп. Серафим да считал схоластиката за голяма вреда за църковната наука и бил привърженик на органичния подход в изучаването на богословските науки. И все пак трябва да кажем, че не съумявайки окончателно да се избави от схоластичността (к. м.), архиеп. Серафим в своето богословие, което понякога е праволинейно, понякога не достатъчно творческо, нито стъпка не отстъпил от Православието. И, накрая, както и да се отнасяме към юридическата теория на изкуплението, тя никога и от никого не е била наречена еретическа.“ (Кострюков, А. А., Архиепископ Серафим (Соболев): Жизнь, служение, идеология, Москва, ФИВ, 2011, стр. 106.)

Това е един до болка познат подривен и дълбоко нечестен подход за борба с истината. Действа се подмолно, без директно противопоставяне. Повече от очевидно е, че в случая А. Кострюков няма какво да възрази срещу истината и сам признава, че „архиеп. Серафим… нито стъпка не отстъпил от Православието“, тоест от истината, но все пак с тази истина той, Кострюков, не е съгласен. И за да оправдае своето несъгласие, той й залепва етикета „схоластична“, за да я дискредитира и направи да звучи отблъскващо, след като не е в състояние да я опровергае – бел. а.

 

 

Други статии от същия раздел:

Други статии от същия автор:

module-template9.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти