Наближава Великият пост и вече се чува (едва-едва засега) глухият стон на „болните“, всъщност не на „болните“, а на защитниците на техните права. Онези, които са обзети от силна тревога, че мнозина няма да успеят да преживеят времето на поста поради ревност не по разум. След няколко дни стонът ще набере сила и ще прерасне в писък. Този тип състрадание често е пискливо.

И отново ще слушаме истории за духовници-вампири, заставящи бременни в деветия месец и болни от рак в четвърти стадий да постят строго. Отново ще научим за неотдавнашна кончина на постили до смърт самотни старици и многодетни майки. Отново просветени свещеници ще разказват, че в поста дори здрав човек може да похапне кокошчица, стига да не съблазни немощните, пък и въобще, важно е да се пости духовно – с неосъждане. И да, това е трудно, а виж, диетата е нещо съвсем просто. А пък постът не е диета – важното е да не ядеш хора.

В най-честия случай всички тези неща са реакция на организма свързана с приближаващия дискомфорт. Модерният човек обича комфорта. И затова е готов само за духовния подвиг на неосъждането похапването на „кокошчица“.

Но има нещо по-дълбоко в тези ужасии за масова смърт. Да живеем! Да живеем! Да живеем! Да не умрем! Никога да не умрем! Или поне друг път, а не сега, само не сега! Та как така ще умрем, нали можем и трябва да извършим многобройни хубави и полезни неща за хората! И да вършим всички тези полезни неща възможно по-дълго време! Разбирам да умра, спасявайки някого, например многодетна майка, самотна старица… Но така, неизвестно защо, само заради собствената си глупост или тази на духовника…

Тук всъщност става въпрос за две неща:

Първо, „да умра, спасявайки“, е същото като „да умра друг път, само не сега“. Все пак ние не бродим през цялото време сред горящи домове. Може дори да ни провърви и никога да не ни се наложи да умрем, в смисъл „спасявайки някого“.

И второ, става въпрос, разбира се, за маловерие. Онова, което вероятно ни очаква зад гроба не е много реално. То е далеч по-малко реално, отколкото сегашния ни живот. И наистина, глупаво е да пожертваш познатото, за да припечелиш неизвестното.

Смекчената версия на маловерието пък е „милостивият Бог“. Бог, Който няма да ни осъди, защото Бог е любов, Той няма да ни накаже заради някаква си кокошчица!

О, да, Бог е много загрижен за нашия комфорт и за това да имаме дълъг, комфортен живот на земята. Той, както е известно, не желае смъртта дори на грешника, а иска той да бъде жив! А пък „кокошчицата“ дори не е грях, особено ако не осъждаш другите и правиш полезното за тях.

И така, да живеем! Да живеем! Да живеем!...

Блог на Киприан Шахбазян

Превод: свещ. Божидар Главев