За „православието“ на антихалкидонците

 

1. Православието и нехалкидонските изповедания. Обща оценка на диалога

Както е известно понастоящем Православната Църква води богословски диалог с различни християнски изповедания. Сред тези изповедания са и монофизитите, които също биват наричани антихалкидонци, предхалкидонци, древни източни църкви, или пък съвсем в противоречие със Свещеното Писание - „православни на Изтока (ориенталски православни)“. Специално за диалога с тях е била създадена т. нар. Смесена богословска комисия за богословския диалог с участието на представителите на халкидонското и нехалкидонските изповедания. В резултат на дейността на тази комисия възникнало съглашение, според което излиза, че в областта на догматиката и вярата нищо не разделя православните и антихалкидонците, и че разминаванията, които досега са били налице, се появили изключително вследствие на неправилно тълкуване на богословската терминология. Но сега, видите ли, тя се разбира както трябва и благодарение на трудовете и усилията на днешните специалисти-богослови, вече е в пълно съгласие със светите отци. А и самото скъсване на отношенията на антихалкидонците с Православната Църква било по политически, а не по догматически причини.

Такава изкривена представа, както ще видим по-нататък, не само не съответства на действителността, но изцяло е възникнала в резултат на съзнателен стремеж действителността да бъде изопачена. За пръв път се е появила в средите на участниците в първите четири неофициални срещи на православните с антихалкидонците и трябва да се отбележи, че тези срещи се състояли по инициатива на Световния Съвет на Църквите.

В същия дух действала и създадената след това официална Междуправославна богословска комисия. В този дух преминавали и всички следващи срещи в рамките на Смесената богословска комисия. Намерили се даже участници в тези срещи и официални представители на различните църкви, които твърдели, че православието на антихалкидонците е вън от всякакво съмнение и следователно не е нужен специален богословски диалог, тъй като само повече ще обърка нещата. Те също предлагали църквите да прекратят споровете и незабавно да преминат към провъзгласяване на единство, тъй като вече петнадесет века били загубени в безсмислени разпри.

Според мнението на тези хора Църквата през всички тези векове се е заблуждавала, а поколения свети отци и учители на Църквата, осъждайки монофизитите, яковитите, акефалите, северианите и тям подобните, са грешали. Излиза, че множество прости по ум, но духовно просветени старци, които, както четем в „Отечника“, дори не разговаряли с антихалкидонците, докато те не се покаят и не признаят решенията на Четвъртия Вселенски Събор, също са се заблуждавали.

Несъмнено нито светите отци, нито блажените старци не били по-слабо обдарени умствено или духовно от съвременните богослови, а напротив, изпълнени с огромна пастирска загриженост се стремели да наставляват отпадналите на пътя на истинната вяра, без която няма спасение. Защото действително любещ може да бъде наречен само онзи, който казва истината, каквато и да е тя, а не този, който по някаква причина старателно я крие и се стреми да излъже, съобразявайки се с временното и човешкото, а не с вечното и Божието. В църковното съзнание по този въпрос неясноти няма: има добър мир и съгласие, но има и лош мир и вредно съгласие. Лош е този мир и лошо е това единство, което пренебрегва различията във вярата, защото само единството във вярата и общението в Светия Дух, за установяването на които Църквата постоянно се моли, само те могат да бъдат здрава, непоколебима основа на истински мир и съгласие, защото само такова единство има дълбока мистична основа. А когато такова мистично единство няма, тогава е налице вредно съгласие и лъжовен мир, само външно прикриващи незарастващата рана на разделението и разпада. В такива случаи за предпочитане е по-скоро „славна война, отколкото мир с отхвърляне на Бога“ (св. Григорий Богослов, Слово 2, 82), или „По-добре спор за благочестието, отколкото вредно единство“ (Слово 6, 11, Слово за мира), също „Всяко натъкмено съгласие ще бъде зачеркнато. Така се случило и по време на вавилонската кула: чрез раздора на добрите лошото съгласие било зачеркнато и се установил добър мир (св. Иоан Златоуст, Слово на Евангелие от Матея 35:1), и от Послание 4, 36 към Петър монах на св. Исидор Пелусиот: „Защото, о мъдри, войната тук е богоугодна, а мирът е по-тягостен от непрестанно сражение; както е казано: «завидях на безумните, гледайки добруването на нечестивите» (Пс. 72:3)“.

Идеята, че може да бъде провъзгласено тъждеството, а след това и единството на православните и антихалкидонците, за първи път се появява в началото на ХХ век, още преди да започне движенето за възстановяване на римокатолическата уния и преди да възникне икуменическото движение с неговия протестантски дух на релативизъм и синкретизъм. Не на последно място и благодарение на този протестантски релативизъм и синкретизъм идеята за тъждеството на вярата на православните и антихалкидонците получава широко разпространение вътре в рамките на икуменическото движение. От това време монофизитите биват назовавани антихалкидонци, дохалкидонци, древни източни изповедания и дори „православни на Изтока (ориенталски православни)“. Така били разрушени границите, положени от Бога, а казано е: „Не преместяй стари межди, които са твоите бащи прокарали“ (Притчи 22:28). Така в съзнанието на Църквата били създадени предпоставки монофизитите, които винаги са били неразкаяли се еретици, без обръщане и покаяние да станат сънаследници на Православието. И от самите православни изискват да признаят антихалкидонците за православни.

Бъркотията и неразборията тук превъзхожда всяка възможност за разбиране. Само преди някакви си десет години под „Междуправославна комисия“ или „Православни църкви“ всички подразбираха поместните църкви, съставляващи Едната Съборна Православна Църква, в която първенствуващият по чест престол принадлежи на Константинополската патриаршия. Сега това става твърде неясно, защото по инициатива на икуменистите и по наша също, тоест поради снизходителността на православните, „Междуправославната комисия“ може вече да включва и монофизитските църкви на коптите, сиро-яковитите, арменците, етиопците и пр. Първоучител на религиозния синкретизъм още преди протестантите е римският папа, както виждаме от практиката на римокатолическата уния – там другите изповедания, признавайки главенството на папата, са свободни да запазят своята вяра и дори своите ереси.

Друго пагубно следствие от тази бъркотия се явява и това, че много православни богослови са загубили религиозното си самосъзнание и са притъпили чувствителността на ума си. Това се отнася преди всичко до тези, които по някакъв начин са били свързани със Световния Съвет на Църквите и са били обзети от духа на икуменизма. Това отстъпление на богословските умове произлязло, както се съобщава, „вследствие на обективни богословски изследвания“ и е прикривано зад гръмки имена на видни икуменисти, но то вече е засегнало и умовете на консервативни богослови.

Така например тези участници в междуконфесионалния диалог, които в началото бяха непоколебими в мнението, че общението и обединението с антихалкидонците е възможно само при условие, че те признаят Четвъртия и всички следващи Вселенски Събори, сега вече не са толкова непреклонни. След неофициалната среща с антихалкидонците в Женева, като се убедили, че да се очаква признаване на постановленията на Вселенските Събори от тяхна страна е безсмислено, тези православни богослови призовават да се даде ново тълкувание на решенията на Четвъртия Вселенски Събор с цел антихалкидонците да могат да го приемат.

В действителност става дума не толкова за ново тълкувание на Съборните постановления, колкото за тяхното основно преразглеждане. Та какво ново тълкувание може да се даде например на следното решение на Седмия Вселенски Събор, където за антихалкидонците се казва буквално:

„Изповядваме две природи на Въплътилия се заради нас от Пренепорочната Богородица и Приснодева Мария, признаваме Го за съвършен Бог и съвършен Човек, както и било преди това провъзгласено на събора в Халкидон, а нечестивите съблазнители на царския двор Евтихий, Диоскор и техните съратници Севир, Петър и другите с тях, цялото това нечестиво сборище предаваме на проклятие.“

За нас, православните, постановленията на Вселенските Събори са непроменима истина, изпратена от Светия Дух и възприета за всички векове от съзнанието на нашата Църква. Богословските умувания и софизми само подкопават авторитета на Съборните постановления и приемствеността на църковната традиция. Следва ли православните от двадесети век да възприемат антихалкидонците по-различно от всички поколения православни през предишните петнадесет столетия? Богословието е нещо твърде неудобно за манипулиране с цел осъществяване на лични амбиции. Защото, ако в това здание се разруши само едно нещо, ще рухне цялото здание. Светите отци са го знаели прекрасно и по тази причина като единствен път за примирение с еретиците считали покаянието и приемането им на Православието. Тогава защо да им затваряме този път, като веднага ги сметнем за православни, приемайки ги в оградата на Православната Църква, откъдето те справедливо и по Божествено вдъхновение някога били изгонени от светите отци?!

2. Свети Иоан Дамаскин и антихалкидонците

В продължение на изминалите от времето на Четвъртия Вселенски Събор петнадесет столетия не е имало нито един православен учител или светец, който да е учил, че Православието е същото като вярата на антихалкидонците. Точно обратното, много учители на Православието всячески се стремили да изобличават антихалкидонската ерес и тук можем да споменем такива възвишени умове и толкова изтъкнати авторитети, че твърдението, че те, видите ли, не могли да разберат антихалкидонската аргументация, се оказват просто смешни. Достатъчно ли ще бъде да споменем св. Максим Изповедник, св. Иоан Дамаскин, и Фотий патриарх Константинополски? Достатъчни ли са тези трима велики мъже, които непрестанно се сражавали с антихалкидонците?

Горчивият опит от неотдавнашните междуконфесионални дискусии оставя впечатлението, че на членовете на православните делегации не им достига систематична богословска подготовка, познаване на творенията на светите отци и Съборните постановления. Нашите представители изглеждат така, сякаш не са се учили при православни наставници, а са били възпитавани от икуменическа литература. Няма никакво съмнение, че ако нашите делегати бяха по-добре подготвени в теоретично отношение, тоест, ако по-добре познаваха творенията на светите отци или поне на гореспоменатите, то и резултатите от преговорите биха били други. Защото в творенията на светите отци внимателният читател ще намери описания на всички онези хитрости и маньоври, които антихалкидонците прилагат и до днес. Всичко това по мнението на Православните учители е само нечестност и неискреност с цел да се избегне ясното изповядване на двете природи на нашия Господ Иисус Христос след съединението, както и постановленията на Четвъртия Вселенски Събор.

Странното е, че докато светоотеческата традиция е напълно игнорирана, се очертават нови насоки на богословието и се правят нововъведения по въпроси на вярата. Като аргументация в своя полза те по правило използват отделни произволно извадени от контекста цитати от св. Иоан Дамаскин, които, вън от връзката с основното съдържание на неговите съчинения, могат да създадат илюзията, че св. Иоан е признавал акефалите и яковитите за православни. Използването на св. Иоан Дамаскин не е случайно, защото той самият обладава изключително висок авторитет като систематизатор на православната догматика, и чрез устата на когото е говорила самата Православна Църква. Мнението на авторитет като св. Иоан Дамаскин в полза на уния с антихалкидонците би могло да бъде много съществен аргумент. Ако за това наистина би имало обективни предпоставки и действително имаше основание за такова примирение и цялата история на петнадесет вековното разделение беше само следствие от заблуди и политически интриги в тогавашното време, то за това би имал представа св. Иоан Дамаскин, който познавал ситуацията съвсем отблизо, защото живял далеч от Константинопол на територията на Антиохийската църква, от която отпаднали сиро-яковитите.

Само че в творенията на св. Иоан Дамаскин намираме не оправдание, а съвсем нелицеприятна критика на антихалкидонските ереси. За обединението с антихалкидонците той не вижда никаква друга възможност, освен покаянието и приемането на халкидонското изповедание. Всичко това би могло да послужи като вразумление за някои от нетърпеливите поддръжници на унията и преди всичко за Антиохийската православна църква. Да видим по-подробно какво точно се казва в творенията на преподобния.

Известни са три основни негови трактата против монофизитите. Първият е наречен „За сложността на природата или против акефалите“ [Migne. 95, 112-125]. Вторият е по-обширен, написан е по указание на Антиохийския патриарх Петър и е наречен „Изложение от лицето на Петър, светейшият архиепископ Антиохийски до яковитския епископ на град Дарая [94, 1436-1501]. Третият е „Послание до Иоан архимандрит за Трисветата песен“ [95, 21-61] и разглежда въпроса за пеенето на Трисветата песен и за това, че монофизитите отнасят Трисветата песен обикновено само към Христос, за да оправдаят добавката на теопасхитите - „разпнат за нас“.

Според св. Иоан Дамаскин този, който ограничава песента само до едното Лице на Пресветата Троица, става „съучастник в простащината и тъпотата на Тепавичаря“ и допринася за „погрома, злостно прокарван от Тепавичаря и унищожаващ всички и всичко“. Под „Тепавичаря” се има предвид Александрийския патриарх Петър Гнафей, който направил добавката към Трисветата песен [95, 24, 57].

В друг свой труд, този път насочен срещу монотелитите, св. Иоан полемизира също и с монофизитите. Той е озаглавен „Относно двете воли и енергии и другите природни свойства на Христос, във връзка с двете Негови природи и едната Негова ипостас“ [95, 128-185]. Освен това трябва да споменем също съчиненията „Кратко изложение за ересите, техните начала и причини“ [94, 677-780], и „Точно изложение на православната вяра“ [94, 789-1228], които заедно с трактата „Философски глави“ съставляват капиталния труд „Източник на знанието“.

Антихалкидонците откъсват от съчинението на св. Иоан Дамаскин „За ересите“ любимия си цитат, че монофизитите „по причина на постановеното в Халкидон се отделили от Православната Църква, а във всичко останало си останали православни“. Те привеждат този цитат обикновено без връзка с останалото съдържание, но ние, за да внесем яснота ще приведем целия пасаж. И тъй, ето какво четем у св. Иоан Дамаскин [94, 741-744]:

„Египтяните са схизматици, те са и монофизити и под предлог на постановеното в Халкидон, те се отделили от Православната Църква. Наричат се египтяни, защото за пръв път тази ерес се появила в Египет при управлението на Маркиан и Валентиниан. Във всичко останало те останали православни. Тъй като гореспоменатите били привързани към александриеца Диоскор, отлъчен на събора в Халкидон заради опита да защити учението на Евтихий, опълчили се срещу Събора и изфабрикували множество обвинения срещу отците. Тук ще разгледаме тези обвинения и ще ги опровергаем, показвайки колко груби и глупави са те. Техните водачи били Теодосий от Александрия, от който произхождат теодосианите, и Яков (Барадей) от Сирия, от който произхождат яковитите. Техни съмишленици и съратници били Севир, разтлител от Антиохия и Иоан (Филопон) Тритеитът и празнословецът. Те отхвърляли тайната на нашето общо спасение. Написали много неща против боговдъхновеното учение на шестстотин и тридесетте отци от Халкидон и заложили множество капани и примки (Пс. 139:6) за онези, които могли да бъдат увлечени в тяхната гибелна ерес. ... Дори да учат, че има две природи, те внасят объркване в тайната на Боговъплъщението. Сметнахме за необходимо да опишем накратко тяхното нечестие, добавяйки кратки коментари с цел опровергаване на тяхната безбожна и мерзка ерес. Сега няма да се спирам на учението или по-скоро на пустословието на техния герой Иоан, с когото те много се гордеят.“

Веднага трябва да отбележим, че св. Иоан Дамаскин еднозначно определя антихалкидонците като еретици. Дори поредният номер (83) в списъка на ересите свидетелства колко са далеч от Православието. Освен това нататък в текста той ги нарича монофизити: „Египтяните са схизматици, те са и монофизити“. А в съвременната икуменическа литература на толкова много места се говори, че те не са монофизити, че има сериозна опасност самият този термин да излезе от употреба.

А сега стигаме до сакраменталната фраза: „Под предлог на постановеното в Халкидон се отделили от Православната Църква… Във всичко останало те останали православни“. От първата част можем да разберем, че става дума за разкол и за схизматици, непринадлежащи към Православната Църква и намиращи се несъмнено вън от нейните предели. Причината за техния разрив с нея се заключава несъмнено в догматичното разногласие, а не в политическите мотиви, каквото „откритие“ много днешни богослови и историци се насилват да правят, следвайки небогословски метод, който е напълно чужд на патристичната методология и съзнанието на Църквата. „Под предлог на постановеното в Халкидон“. Съзнателно употребявайки израза „под предлог“, св. Иоан Дамаскин по този начин увеличава тежестта на вината на антихалкидонците и от друга страна увеличава авторитета на Четвъртия Халкидонски Вселенски Събор. С други думи халкидонската вяра е дотолкова ясна и прозрачна, че няма необходимост да се правят интерпретации и разяснения, каквито правят участниците в диалозите днес. Отхвърлянето решенията на Събора за тях е претекст за отделяне и схизма. Натам ги води това, че тяхната вяра се различава от Халкидонското вероопределение.

А какъв е смисълът на следващата част от фразата „във всичко останало те останали православни“ която се ползва като повод за внасяне на объркване? Св. Иоан Дамаскин тук на голямата богословска грешка - отхвърлянето на Халкидон, която автоматично поставя антихалкидонците вън от Църквата, противопоставя това, че по въпросите на църковния живот, по други верови въпроси на учението и литургичните обичаи и практики останали православни в смисъл, че по тези въпроси те били в съгласие със Съборната Православна Църква. За всички е разбираемо, че единството на църквите предполага една вяра, един култ и една йерархия. Особено когато се касае за свързаността и съчетанието на вътрешните връзки във вярата - „който повреди една малка част, поврежда цялото“. Разбира се, че постановеното от Халкидонския Събор, че в лицето на Христос двете природи [божествена и човешка] се съединили в едно Лице и една Ипостас, е фундаментална богословска истина. Отхвърлящите я незабавно се превръщат в еретици, пък дори и „във всичко останало да са останали православни“. Такава е позицията на св. Иоан Дамаскин и потвърждение за това намираме и на други места в цитираната глава. Преди да продължим тяхното разглеждане, във връзка с гореказаното ще отбележим, че казаното по адрес на антихалкидонците може да се отнесе и към арианите и иконоборците по аналогична логика. Тоест арианите се отделили „под предлог на решенията на Първия Вселенски Събор“, а иконоборците „под предлог на решенията на Седмия Вселенски Събор“, а във всичко останало останали православни. Разсъждавайки така и знаейки защо биват отхвърляни еретиците, ще започнем ли да ги приемаме като православни, заличавайки границите „от века положени от отците“? Ще започнем ли умишлено да внасяме разрив в живото тяло на нашата Църква, още повече, когато виждаме цялата неискреност на тяхното „разкаяние“?

Продължавайки нашето изследване, ще открием много интересни неща. Антихалкидонците много почитат Диоскор, който бил низвергнат от събора в Халкидон заради защитата на учението на Евтихий. Заради Диоскор те много пъти упреквали Събора, само че техните упреци били отхвърлени от отците, които показали „тяхната мерзост и пустословие“. Св. Иоан Дамаскин привежда имената на ересеначалниците: Теодосий александриеца, от когото водят началото си теодосианите, и сириеца Яков, от когото произлезли яковитите. После съратниците им Севир - разтлителят на антиохийците, и Иоан (Филопон) Тритеитът, които в своето учение отхвърляли тайната на спасението. Те написали много неща „против боговдъхновеното учение на шестстотин и тридесетте съборни отци”, завлекли много души „в своята страшна ерес” и така ги погубили. Кратко описание на тяхното нечестиво учение и коментари по този повод били направени с цел опровержение на тяхната „безбожна и мерзостна” ерес.

Ако преведем гореказаното на съвременен богословски език, това означава следното: св. Иоан Дамаскин не се съмнява в справедливостта на осъждането на Диоскор, който бива оправдаван от много от православните, тъй като той самият не бил отпаднал, а само оправдавал Евтихий. „Не заради вярата бил осъден Диоскор“, казал някога патриарх Анатолий и тези негови думи станаха хит на междуконфесионалния диалог, както и гореспоменатото изказване „във всичко останало те останали православни“. Но това означава не че Диоскор бил признаван за православен, а само, че бидейки призван на Събора, той не се явил и за това канонично нарушение, „а не за вярата“, той бил отлъчен. Църковният историк Леонтий по този повод отбелязва: „Ако би се явил, то би бил отлъчен заради ерес, защото бил еретик“.

Упреците на антихалкидонците по адрес на Събора в Халкидон незабавно биват отхвърлени от св. Иоан Дамаскин като безпочвени. В процеса на днешния междуконфесионален диалог православните, признавайки частично позицията на антихалкидонците, се стремят, изхождайки от такава позиция да оправдаят Халкидонския Събор. Особено забележителна е ненавистта на антихалкидонците към римския папа Лъв, който според тях бил увлякъл Събора със своите несторианстващи разсъждения и върху когото лежала цялата отговорност за разкола на Източната църква. Като резултат от неприкритата ненавист към св. Лъв се явява и стремежът всячески да се подчертава „кирилския произход“ на съборното определение, като се отрича причастността на св. Лъв към него. Така се опитват да направят решенията на Събора по-приемливи за антихалкидонците.

Всичко гореописано представлява първият в историята случай, когато Православната Църква отхвърля собствените си учители в угода на еретиците. Твърдението, че мненията на св. Лъв се отнасят до отношенията между антихалкидонците и римокатолиците и не касаят православните са безпочвени, защото св. Лъв принадлежи към Православната Съборна Църква, такава, каквато тя е била до началото на всички разколи.

За св. Иоан Дамаскин откъсването от Църквата означава преди всичко лишаване от възможността за спасение. Антихалкидонците в своето учение отхвърлят „тайната на нашето общо спасение”. Бидейки привързани към тази ерес, те с това сами себе си увреждат и се лишават от спасение. Всички ние признаваме, че цел и смисъл на учението на светите отци е било обезпечаването на възможността за спасение, а не впускането във филологически или други издирвания. Те се борили не да възтържествува нечие мнение, а за да могат хората да се спасяват. Икуменистите са склонни да мислят, че във всяка отделна църква може да има спасение чрез тази църква, а различията във вярата не са нищо повече от различия в богословската терминология. Както е казано в протоколите на диалога – нека антихалкидонците се придържат към своята традиционна кирилска терминология за едната природа на въплътилото се Слово, а православните нека се придържат към своята терминология за Неговите две природи. По мнението на икуменистите всичко това няма никакво значение във връзка с тайната на спасението, а св. Иоан Дамаскин и другите свети отци, които виждали в това тежка ерес [вж. службата на св. Лъв папа Римски от 18 февруари], са се заблуждавали. Този извод черно на бяло е записан в протокола на диалога: „Днес е съвсем ясно, че двете християнски семейства винаги са съхранявали чиста православна христология и непрекъснатост на апостолското предание, използвайки просто христологичната терминология по различни начини“ (Протоколи от заседанията на Смесената богословска комисия, Женева, 1990, септември).

Заключение

Ние изследвахме текстовете на полемическите творения на св. Иоан Дамаскин против монофизитите, за да се убедим, че те съвсем не потвърждават тяхното православие. Всичко това може достатъчно добре да се види от неговото съчинение „Против ересите“. Всичко изложено в съчиненията му по този въпрос може да се разбере и от този кратък откъс, където несъмнено се осъжда безбожната и мерзка ерес на монофизитите, съучастващите на която губят спасението си. Вследствие на това става ясно колко православни се явяват тъй наречените „православни на Изтока“ и какви надежди можем да храним за тяхното обединение с Православната Църква.

“St. John of Damascus and the ‘Orthodoxy’ of the Non-Chalcedonians” by Protopresbyter Theodore Zisis, Professor at the University of Thessaloniki from Gregorios ho Palamas, no. 744 (September-October, 1992), pp. 1133-1144.

Превод: свещ. Божидар Главев