Против разкола
Вредата от разделенията в Църквата не е по-малка от тази, която й причиняват враговете й, а дори доста по-голяма. Във втория случай нейната слава заблестява още по-силно, докато в първия тя сама уврежда себе си пред лицето на враговете, когато против нея воюват собствените й чеда. А това е така, защото при тях (враговете) като силно доказателство за лъжовност се смята именно това, когато родилите се в Църквата, тези, които са възпитани в лоното й и добре са познали нейните тайни, изведнъж се изменят и въстават срещу нея като врагове.
Казаното от мен е насочено срещу онези, които без разлика се присъединяват към хора, отделили се от Църквата. Ако тези последните държат противни на нашите догмати, то заради самото това не трябва да имаме с тях общение. Ако те мислят еднакво с нас, то още повече би трябвало да ги избягваме. Защо?
Защото това е недъгът на любоначалието. Не знаете ли какво се случи с Корей, Датан и Авирон (вж. Числ. гл. 16)? Но само те ли претърпели наказание? Не загинали ли с тях и техните съучастници?! Но какво говориш ти, че „те имат същата вяра и също са православни“? Ако е така, защо не са с нас? „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението“ (Еф. 4:5). Ако при тях е добро, то при нас е лошо; а ако при нас е добро, то при тях е лошо. „Младенци, казва апостолът, люлеени и увличани от всеки вятър“ (Еф. 4:14).
Кажи ми, нима вие смятате за достатъчно това, че тях ги наричат православни, след като е оскъдняла и прекратена благодатта на ръкоположението у тях? И каква е ползата от всичко останало, ако тази последната липсва у тях? Трябва еднакво да стоим както за вярата, така и за нея (благодатта на свещенството). А ако на всеки е позволено по древната пословица, да напълня ръцете си и да бъде свещеник, то нека пристъпят всички и тогава ще се окаже, че напразно е устроен този жертвеник, напразно е устроен и църковният чин и ликът на иереите, тогава да съборим и унищожим всичко това. Това, казват, не трябва да го има. Но не вие ли вършите това, а после казвате, не трябва да бъде така?
Какво още говориш ти: не трябва да бъде така, след като на дело е точно така? Казвам го и свидетелствам, имайки пред вид не своята изгода, а вашето спасение. Ако някой гледа на това дело равнодушно и с безразличие, такъв нека по-внимателно да се вгледа. Ако сам не го е грижа за това, то нас ни е грижа. „Аз насадих, казва апостолът, Аполос полива, ала Бог направи да израсте“ (Кор. 3:6).
Как ще понесем насмешката на езичниците? Ако те ни корят за ересите, какво ли ще кажат за разколите? Ако казват, че у тях има едни догмати, едни тайнства, то защо при тях един предстоятел на църквата напада срещу друга църква? Вижте, казват, при християните всичко е изпълнено с тщеславие, и с любоначалие, и с измама. Отнемете от тях народа, пресечете болестта, тоест развращението на народа, и от тях няма да остане нищо. Искате ли да ви кажа какво говорят те за нашия град, как ни корят за лекомислието? У тях, казват, всеки, който само пожелае, може да намери хора без твърди правила, и никога такива хора при тях не са в недостиг. Какво посмешище! Какъв срам!
Но ето и още нещо достойно за присмех и служещо за наша посрама. Ако при нас някой бъде изобличен в най-срамни дела и пожелаят да му наложат епитимия, много се безпокоят и се боят, защото, казват, той може да се отдели от нас и да се присъедини към другите. Нека се отделя, ако ще и хиляди пъти, и нека се присъедини към тях; аз говоря не само за съгрешилите, но дори и за този, който изобщо е безгрешен – ако иска да се отдели, нека се отдели. Макар че аз се опечалявам и страдам, огорчавам се и вътрешно се измъчвам, като че се лишавам от свой собствен член, но се огорчавам не тъй, че да съществува опасност всичко това да ме принуди да направя нещо, което не трябва.
И така, аз говоря и свидетелствам, че да произвеждаш разделение в Църквата не е по-малко зло от това да паднеш в ерес. Кажи ми: ако поданикът на някой цар, дори без да се предаде във властта на друг цар, вземе в ръцете си порфирата на царя и я разкъса на няколко части, по-малко ли ще бъде наказан от оногова, който се е предал на друг цар? А какво би било, ако след всичко това той хване царя за гърлото, заколи го и разсече на части неговото тяло? На какво наказание би трябвало да бъде подложен, за да заплати, както се полага? Ако този, който така би постъпил с царя, който по отношение на Бога е също такъв раб, както и него самия, е извършил престъпление, превишаващо всяко възможно наказание, то каква геена заслужава онзи, който заколва Самия Христос и Го разсича на части? Дали такава, с каквато заплашват нас?
Ако искаш да отмъстиш на нас, то аз ще ти покажа начин, как можеш да отмъстиш без вреда за себе си, или по-точно, не без вреда, а поне с по-малка вреда: удари ме по лицето, оплюй ме публично, нанеси ми рани.
Потръпваш, като слушаш това? Когато аз казвам: удари ме, ти потръпваш, а в същото време разкъсваш своя Владика, без да ти мигне окото? Разкъсваш Владиката на части и не потръпваш? Църквата - това е дом на Отца: „Едно тяло и един дух“. Но ако искаш да отмъстиш на мен, то срещу мен и въставай. Защо вместо на мен мъстиш на Христа? Или по-точно, защо нанасяш удари по гвоздеите? И въобще да се отмъщава при всички положения е осъдително.
Да нанесеш обида на някой друг, вместо на виновния, е много по-лошо. Претърпял си обида от нас? И защо в такъв случай огорчаваш този, който никакво зло не ти е сторил? Това е крайно безразсъдно. Ето какво ще кажа по този повод, без да се шегувам и не просто така, а точно както го мисля и чувствам. Аз бих желал, щото всеки, който заедно с вас питае към нас неприязън и поради това сам си вреди, отделяйки се от нас и отивайки при другите, да ни нанесе удар по лицето и като ни разсъблече, да ни бичува без жалост, независимо от това справедливо или несправедливо сме обвинени, и по-добре върху нас да излее гнева си, отколкото да се решава на това, на което се решава сега. Ако това би се случило, то не би било нещо кой знае колко важно, защото би пострадал в такъв случай нищожен човек, нямащ никаква цена. От друга страна, претърпявайки от вас обида или безчестие, бих се помолил за вас на Бога и Той би ви простил греховете, не защото аз имам такова голямо дръзновение, а защото, когато човек, комуто е нанесена обида, се моли за обидилия го, той получава по този начин велико дръзновение. „Ако човек съгреши против човека“, е казано „ще се помолят Богу за него“ (1 Цар. 2:25). Ако аз не бих могъл да го направя, то бих помолил други свети мъже и те биха го направили. А сега кого да помолим, след като оскърбихме Бога?
Тъй като всички вие сте големи хора и можете да давате отчет за своите постъпки, то аз ви моля, когато цялата вина възлагате върху нас, да не считате за невинни и себе си и по такъв начин, самоизмамвайки се, да не си навредите напразно. Ние ще дадем отговор за вашите души, но само тогава, когато от наша страна нещо е пропуснато, когато не сме ви молили, не сме ви увещавали, не сме свидетелствали срещу вас. След всичко това, позволете и на мен да кажа: „Чист съм от кръвта на всички“ (Деян. 20:26) и „ще избави“ Бог душата ми (2 Тим. 4:18).
Кажете каквото искате, посочете справедлива причина, поради която вие отстъпвате и аз ще се оправдавам. Но вие нищо не казвате. Затова аз моля и вас самите твърдо да останете тук и отделилите се да доведете обратно, за да можем заедно да отправим единодушна благодарност към Бога, Комуто слава во веки. Амин.
Свт. Иоанн Златоуст, Толкование на Послание к ефесянам, Беседа 11.
Превод: свещ. Божидар Главев