Нравственият монизъм – минало и настояще
В края на ХІХ и началото на ХХ век в руското богословие се заражда мощно идейно течение, поставящо си за цел да „преосмисли” християнството в духа на хуманистичното свободомислие и антихристиянската морална разкрепостеност, като по този начин го „освободи” от „сковаващия” плен на здравословния страх Божий. За тази цел огънят на критиците на Православието и църковността се стоварва върху основния догмат на Православието – догмата за Изкуплението.
Всеки човек, който има известна представа от Православно богословие, знае, че при изложението на този догмат в Свещеното Писание и в творенията на светите отци се използват думи и словосъчетания, които имат подчертано юридически смисъл и звучене: съд, закон, завет, откуп, изкупление, платка, умилостивение, законна клетва, плащане на дълга, унищожаване на беззаконието, възстановяване на правдата и др. Тази понятийна база се явява основното препятствие пред новите богослови и затова те хвърлят всички сили, за да подменят смисъла на тези понятия и да докажат, че в Свещеното Писание и у светите отци, смисълът бил съвсем различен и лишен от всякакъв юридизъм.
Вярно е, че Божествената правда не е същото каквото човешката правда. Но въпреки това Божествената правда съвсем не е неправда, а е свръхправда. Антиюридистите обаче стигат до абсурда, че именно липсата на правда и съд и тяхната практическа отмяна от някаква непозната досега за Православното богословие всепозволяваща и всесъстрадаваща любов, е изключително, есенциално и отличително Божествено качество. Бог, според тази нова богословска концепция, действа единствено движен от любов, но същевременно тази „любов” не Му „позволява” да предприема конкретни действия по отношение на Своето творение: самозабравилият се човек е „осакатил” Бога, като Му е отнел правото да съди; Бог е „лишен” от възможността да се разпорежда с човешката участ, да награждава и наказва, тъй като според това Негово горделиво творение подобни действия са проява на юридизъм.
За утвърждаването на тази извратена представа за Бога и за унищожаване на православния догмат за Изкуплението са се трудили много богослови от руските духовни академии. По-известните от тях са: митр. Антоний Храповицки, митр. Сергий Страгородски, свщмчк. Иларион Троицки, о. П. Я. Светлов, иером. Тарасий Кургански, професорите В. И. Несмелов, М. М. Тареев и др. От богословите от по-ново време под силното влияние на това идейно течение и споделящи много от неговите положения се явяват: преп. Иустин Попович (горещ почитател на Достоевски и митр. Антоний Храповицки), Александър Каломирос, (ненавиждащ понятието „съд Божий”), отричащите вечните мъки митр. Калистос Уеър, митр. Иларион Алфеев и проф. А. И. Осипов; о. Иоан Майендорф, дякон А. Кураев и много други. На практика всички модернисти без изключение приемат идеята, че Бог е само любов, при това любов, която е длъжна да снабдява човека единствено с радости и наслади, и любов, «лишаваща» Бога от Неговата правда, свобода, справедливост, всемогъщество и право на мздовъздаяние спрямо грешниците.
Интересно е, че в потока на това идейно течение биват увлечени богослови и духовници, които за голяма част от вярващите минават за хора с консервативни възгледи, и които, според някои, трудно могат да се квалифицират като модернисти. Сред тях задължително трябва да се посочи архим. Софроний Сахаров, който чрез книгите си и особено чрез литературния си герой Силуан Атонски, проповядва идеите на антиюридизма и адогматизма не само от теоретични позиции, но и от позицията на практикуващ подвижник и съзерцател. Критик на православния възглед за първородния грях и неговите последици се явява и о. Иоан Романидис. От неговите идеи се увличат някои атонски монаси, както и хора, изявяващи се, пак според общоприетото мнение, като привърженици на традиционното богословие: митр. Иеротей Влахос, прот. Георги Металинос. Включвайки в това число богослови като митр. Иоан Зизюлас и Христос Янарас - сами развратители на православното съзнание, едва ли ще изненадаме някого, но тук ги добавяме, за да стане ясно, че гръцкият принос в разпространяването идеите на антиюридизма съвсем не е за подценяване.
Не по-малко интересно е положението при разколническите старостилни и антиикуменически групировки. За всички тях това ново идейно течение, получило названието нравствен монизъм от самия си изразител и разпространител - митр. Антоний Храповицки, се явява неустоимо изкушение. Повечето такива групировки са под огромното обаяние на мастития митрополит, когото считат за светец, а останалите пък горещо прегръщат споделяната от него и от последователите му идея за "борба със схоластиката", виждайки в примитивния й антизападнически патос възможност за демонстрация на твърдост и безкомпромисност в изповеданието на вярата. Колкото по-антикатолическо, мислят те, толкова по-православно! Само че това, което пропускат да забележат, е, че "борбата със схоластиката" всъщност е оригинален протестантски патент. Просто върху нравствения монизъм стои етикетът-уловка: „завръщане към светите отци”. Това обаче не е никакво връщане към светите отци, а нов, грубо тенденциозен прочит на светоотеческото наследство.
Ала абсурдът при разколниците-антиикуменисти идва най-вече оттам, че, обвинявайки т. нар. от тях „официални църкви” в сергианство, точно те самите се оказват истински сергиани, защото изповядват ереста, която е изповядвал и самият митр. Сергий Страгородски – нравствения монизъм. И така "великите борци за чистотата на вярата" се оказват на практика отстъпленци и предатели, без сами да си дават сметка за това. Разбира се, те са такива, дори само защото са разкъсали Тялото Христово, но се вижда как разколът води не просто до догматически отклонения и нововъведения, а до пълна дезориентация и липса на каквато и да била представа за това що е Православие. До което впрочем и модернизмът води своите адепти.
Към това нерадостно описание на съвременното положение като че ли няма какво повече да се добави. Уви, съвсем не е така. Заразени от новото идейно течение се оказват нашумели напоследък модни гръцки проповедници и дори монаси-светогорци, които сред голяма част от вярващите са с авторитет на „духоносни и благодатни старци”, и които чрез подкупващо сладкодумие и простодушие изграждат у християните една принизена и профанизирана представа за Бога и духовния свят. Писанията на тези проповедници поради своята достъпност и лесносмилаемост са предпочитано занимателно четиво за плашещите се от духовно-интелектуален труд съвременни християни.
Обединяващ фактор в цялото това пъстро и нееднородно общество се явява вездесъщият антиюридизъм, владеещ умовете и сърцата на едно огромно мнозинство мислители от църковните среди. Този обзор показва, че за православното съзнание ереста на нравствения монизъм чрез своите проявления антиюридизъм, аморализъм и адогматизъм, се оказва далеч по-страшна и с по-голям поразяващ ефект от ереста на икуменизма. Не че икуменизмът е нещо по-добро - в никакъв случай!, но той вече е разпознаваем и като доктрина, и като проявление, достатъчно добре е изследван и анализиран, лесно откриваем е, познати са неговите представители, организациите, които го развъждат, форумите, на които се пропагандира, и всичко това допринася за бързото му идентифициране.
Не така стоят нещата обаче с нравствения монизъм, който е по-фин, поразява в дълбочина, не е институционализиран и по тази причина е по-трудно откриваем. Затова и пораженията от него са така тежки, с широк обсег на действие. Много от неговите изразители са изявени антиикуменисти: митр. Антоний Хриповицки, свщмчк. Иларион Троицки, преп. Иустин Попович, прот. Георги Металинос, Лимасолски митрополит Атанасий и др., което поставя допълнителни затруднения в изобличаването му, тъй като за много хора тези личности са борци за чистотата на вярата. Но от историята на Църквата знаем, че отхвърлянето на една ерес и борбата с нея не имунизира поборниците срещу нея против изпадане в друга ерес.
И така, като че ли в колекцията от ловни трофеи на нравствения монизъм не липсва почти нищо. И мастити архиереи, и академични богослови, и новоканонизирани светии, и зилоти антиикуменисти, и старци, нарочени за благодатни и духоносни, и витийстващи иереи, и подвижници-светогорци. При това положение самопонятно е, че трудовете, в които тази ерес се подлага на анализ и изобличение, са изключително ценни и от огромна важност за Православното богословие. За съжаление обаче те съвсем не са многобройни, а са и непознати на българския читател. Ще посочим творенията в тази посока на двама прекрасни и наистина духоносни руски архиереи – архиепископите Теофан Полтавски и Серафим Соболев. Те подлагат основополагащия за нравствения монизъм труд „Догматът за Изкуплението” на митр. Антоний Храповицки на щателен анализ и критика от гледна точка на православното светоотеческо богословие. Но на светоотеческото богословие, което стои в традицията на отците, а не организира лутеро-калвинистки походи за връщане към нея, прегазвайки и потъпквайки при тези походи именно цялата светоотеческа традиция, отляна в трудовете на близки до нашето време свети отци.