„Православието и разколът са до такава степен противоположни едно на друго, че покровителствайки и защитавайки Православието, естествено трябва да угнетяваме разкола, защото снизхождението към разкола, естествено угнетява Православието.“

Св. Филарет Московски

Близо двадесет години вече разколническата формация на т. нар. „Триадицкий епископ Фотий“ похищава* православни християни от БПЦ, милеещи за чистотата на вярата, като се възползва от някои свои привидни преимущества. Първо, в тази формация се представяха като верни чеда на съвременния чудотворец и защитник на Православието архиепископ Серафим (Соболев) и на неговото духовно чедо архим. Серафим (Алексиев). Второ, предлагаха себе си като една по-добра и по-умерена алтернатива на крайните разколници, които изцяло отхвърлят действието на Божествената благодат в каноничната Църква. Трето, разиграваха театъра на „перфектната църква” с всичките й там реквизити и номера. Но иде краят на всичко това и те вече едва удържат свличащата се от лицето им маска.

На 22 декември т.г. в сайта на Българската Патриаршия се появи статия на свещ. Михаил Ковачев Българската Старостилна Църква осъмна със свой "синод", в която се правят интересни документни разкрития за настоящото положение на Фотиевия разкол, с произтичащите от това изводи и следствия. От статията става известно, че съратниците на Фотий, разколниците от т. нар. Синод на противостоящите, при присъединяването си към други разколници – ИПЦ на архиеп. Калиник, са били принудени да заплатят с известна промяна на еклесиологията, която изповядваха досега и която беше изфабрикувана от покойния им водач Киприян Куцумбас. Новото е, че те вече няма да признават действието на благодатта в т. нар. от тях „официални църкви”, тоест в Христовата, реално съществуваща Една Света Съборна и Апостолска Църква.

Българските пък разколници, последователи на т. нар. епископ Фотий, при своето присъединяване към въпросната ИПЦ, на 18 декември "се събудиха", както пише о. Михаил, с цял синод в състав – Фотий плюс двама „кооптирани“ (фундаментално „каноничен” термин!) епископи (епископ и архиепископ) от синода на митр. Агатангел (Пашковски). (Впрочем така стана и навремето, през 1993 година, когато тогавашните български старостилци една прекрасна утрин, само няколко дни след смъртта на архим. Серафим (Алексиев), осъмнаха с прясно хиротонисан "Триадицкий епископ Фотий", когото познаваха дотогава като Росен Сиромахов, и от обикновени старостилци тутакси се превърнаха в разколници. И както днес, така и тогава, всичко се случи в условията на пълно информационно затъмнение.)

При това положение твърде проблематично е вече за тях, както пише и о. Михаил, запазването на почитанието към архиеп. Серафим (Соболев), защото, както става ясно, от ИПЦ на „архиепископ“ Калиник не приемат светостта на такива светии, понеже това би значело да признаят наличие на благодат в омразните им "официални" църкви. В документ, подписан от ИПЦ на Калиник и Синода на противостоящите се заявява следното: „За новоявените (новопоявилите се) т. нар. светии след схизмата от 1924 г. и починали в общение с икуменистите и сергианите, бе потвърдено, че истинското Православие не приема да ги почита като светии“.

Горните условия изцяло важат за архиепископ Серафим (Соболев), просиял със святост след схизмата и „починал в общение с икуменистите и сергианите”, и който след напускането си на РПЗЦ, се върна към РПЦ–МП. Целият му живот е живо изобличение на горделивия разколнически дух, подвластни на който са били някои архиереи от РПЗЦ, страдащи от мания за свръхправилност, и които след обединението на РПЦ и РПЗЦ се отделиха в незаконни клонинги на РПЗЦ, за да не са в едно с „икуменистите и сергианите”, за каквито считат духовниците във всички поместни канонични църкви. Кой знае защо обаче удобно забравят, че преди обединението РПЗЦ беше в общение със Сръбската и Иерусалимската православни църкви, а по такъв начин и с "икуменистите и сергианите" от останалите поместни църкви, част от които е и РПЦ.

Сред онези, светостта на които ще оспори горното заявление, са също архиепископ Иоан (Максимович) Санфранциски и Шанхайски, поменавал руския патриарх и съслужавал с новостилци, както и духовното му чедо иеромонах Серафим (Роуз), който също не се гнусял от евхаристийно общение с духовници от "официалните" църкви. Споменаваме точно тези люде, защото тъкмо с тях отчаяно се стреми да докаже духовното си сродство и приемственост Фотиевият разкол, като за целта издаде и книги с лъжи и небивалици за "еклесиологията" на иером. Серафим Роуз или тази на архиеп. Серафим (Соболев).

В числото на неприетите светии ще влязат и такива, които БПСЦ признаваше, макар да бяха просияли в "официалната" църква, за разлика от старците Порфирий, Паисии и др., които и преди не приемаше. Още помним обаче как в официоза им "Православно слово" (от 1993 г., м. май, бр. 5) под заглавие "Православието отново пролива мъченическата си кръв" излезе материал за убийството на тримата монаси Василий, Трофим и Терапонт от Оптинския манастир, намиращ се под юрисдикцията на РПЦ. В него възторжено се разказваше за светия им живот, за мъченическата им кончина, за чудните божествени знамения на погребението им и т.н. А сега и те ще бъдат отхвърлени и дамгосани като "икуменически и сергиански светци"...

Със съчувствие и учудване отбелязвам факта, че авторът на статията в сайта на Българската Патриаршия изглежда е хранил някакви илюзии по отношение на Синода на противостоящите и Фотиевия разкол и сега при тези техни прояви на пълна безпринципност е силно разочарован. В случая обаче няма нищо изненадващо. Напротив, такива политически маньоври при подобни формации са твърде характерни. Още повече, че тази извратливост на Синода на противостоящите и Фотиевия разкол има дълбоки догматични основи, коренящи се в спомената по-горе

„Еклесиология“ на Киприян Куцумбас

„Това, що тъкмя, по плътски ли тъкмя, та моето "да", "да" да бъде и "не", "не"?“

2 Кор. 1:17

Въпросът, който св. ап. Павел задава в това си послание е риторичен и с очевиден отговор, но да видим как неговите думи се отнасят към изобретението на Киприан Куцумбас.

Еклесиологията е част от догматиката, а догматиката е ясно изповядване на вярата по всеки конкретен въпрос, при строго следване на Христовата заповед: „думата ви да бъде: да, да; не, не (Мат. 5:37). Като да при всички положения си остава да, а не при всички положения си остава не, и никога едното не преминава в другото. Няма развитие на догматите. Няма прогрес от да към не и обратно.

Еклесиологията на Киприан Куцумбас обаче е твърде куриозен вид еклесиология, който представлява опит разбирането за църква да бъде така натъкмено, че "да", "да" да бъде [едновременно] и "не", "не". Тоест да и не при Куцумбас са лишени от еднозначност. И както при Православието има права вяра, която дава като резултат праведни дела, така и при извратливо вероизповедание, каквото е параеклесиологията на Куцумбас, делата са съответни на вярата, тоест лукави.

По-конкретно. Основните термини, използвани от Киприян Куцумбас в неговия „еклесиологичен специалитет“ са „ограждане“, „разграничаване“ и „противостоене“. Те имат чисто идеологическа функция – да прикрият същността на реалното действие – разкол. От написаните от него „Еклесиологически тезиси, или изложение на учението за Църквата за православните противостоящи срещу ереста на икуменизма“ става ясно, че е възможно такова прилагане на 15-то правило на Двукратния събор при което не е налице отделяне в пълен смисъл от реалната Църква, а е налице „ограждане“ или „разграничаване“, след което „противостоене“. Името на неговия „Синод на противостоящите“ е в резултат на презумцията, че те хем са се отделили от икуменистите, хем не са, и бидейки вътре в тяхната църква, така им противостоят. На практика това „ограждане“ и „разграничаване“ си е par excellence отделяне, само че Куцумбас, отделил се, камуфлира като неотделил се или полуотделил се, и продължава да признава действието на благодатта в реалните, исторически засвидетелствани поместни църкви. Това е споменатото по-горе натъкмяване, срещу което пише ап. Павел. Целта е никой, включително и самият Куцумбас, да не е наясно отделил ли се е от каноничната Църква или не. Твърдо да и твърдо не в неговата „еклесиология“ са недопустими и отговорите винаги се движат в сивия спектър.

В своите тезиси Куцумбас пише: „Новостилците подлежат на съд от 1924 г. и трябва да бъдат съдени на основание на Свещените Събори, както поместни, тъй и Вселенски, и особено на основание постановленията от ХVІ век, насочени против тогавашните предложения на папата относно реформата на празничния календар. Затова тези, които се отделят от новостилците на практика прекъсват църковно общение „преди съборно осъждане“, както е предписано в 15-то правило на Двукратния Събор. И тъй, новостилците до сега не са осъдени. Следователно техните тайнства са действителни, но наказанията, налагани от тях на противостоящите, са недействителни и неоснователни“.

Накратко: новостилците не са осъдени съборно, както и новостилието, но кой знае защо противостоящите били в правото си да прекъснат общение, прилагайки 15-то правило. Тайнствата на новостилците са действителни, обаче, наказанията, налагани от тях - не са!

Тази Киприян Куцумбова „еклесиология“ обаче предизвиква напълно основателните критики на крайните разколници, които не признават действието на благодатта в т. нар. от тях „официална” църква. Можем да се съгласим с това, но не защото наистина няма благодат в каноничната Църква, а защото не може да прилагаш правилото и в същото време да твърдиш, че има благодат в Църквата, от която си се отделил. Или разколът е църква, но при това положение каноничната Църква е отпаднала и безблагодатна, или каноничната Църква все още е спасителна и благодатна, но при това положение разколът си е разкол и като такъв – безблагодатен. "Или признайте дървото за добро и плода му за добър, или признайте дървото за лошо и плода му за лош; защото по плода се познава дървото" (Мат. 12:33), казва Господ. И тъй, средно положение няма.

Впрочем ето какво гласи пълният текст на въпросното 15-то правило на Двукратния събор:

„Каквото е определено за презвитери, епископи и митрополити, същото трябва да има още по-голямо значение за патриарси. Затова презвитер, епископ или митрополит, ако се осмели да прекъсне общение с патриарха си и не споменава, според както е определено и установено, името му на божествени служби, а преди съборно решение и окончателното му осъждане произведе разкол, да бъде съвършено изключен от свещенство, ако се докаже тази беззаконна постъпка. Впрочем това е определено и потвърдено относно ония, които само под предлог на някои обвинения отстъпват от предстоятелите си и произвеждат разколи, като рушат единството на църквата. Защото ония, които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори или от отците, т.е. когато той открито проповядва ерес и явно учи това в църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ, а, напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те не са осъдили епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството на църквата, а, обратно, побързали са да освободят църквата от разколи и разцепвания“.

Ясно се вижда от текста, че за прилагащия 15-то правило тези, от които той се е отделил към момента на отделянето, вече са лъжеепископи и лъжеучители. Бидейки такива, те няма как (от негова гледна точка) да принадлежат към Църквата и не са Църквата, следователно и тайнствата им са безблагодатни. Те могат единствено да са лъжецърква, както твърдят разколниците-хардлайнери по отношение на реалната Църква, и точно по тази логика отделянето от еретичестващи епископи, тоест от лъжеепископи, 15-то правило не третира като разкол, защото разкол е отделяне от епископ, а не от лъжеепископ.

Ето с това трябва да са съвсем наясно и всички онези, които си мислят, че спирането на поменаването може да бъде някаква невинна и законна форма на протест. Категорично не! Прилагането на правилото е много тежка, извънредно тежка присъда срещу онези, от които си се отделил, поради това, че според теб всички те са еретици и следователно лъжеепископи, и трябва много добре да помислиш, много внимателно да изучиш правилото, неговото приложение в историята и точната граница, която то поставя, още повече, когато, както повечето разколници правят, се отделяш не от един, а от всички съществуващи епископи на каноничната Църква. Защото грешката тук винаги е фатална, съдбоносна, и защото така определяш отвъдната си участ: „с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш” (Рим. 2:1).

Ето тази сериозност на избора Куцумбас се опитва да „преодолее“ с една еклесиология-фикция, според която тази, от която се е отделил, продължава да си е църква, само че „болна църква“, както пише в „Еклесиологически тезиси“, докато той самият, разбира се, е здрав. И според него може да се приеме действието на благодатта в такава Църква до провеждането на събор, на който ще бъдат осъдени икуменистите. Явно Куцумбас се е надявал на провеждането на друг събор, на който икуменистите да бъдат осъдени, защото не признава събора на РПЗЦ, анатемосал икуменизма през 1983 г. След всичко казано дотук обаче става ясно едно: че е прибързал с прилагането на правилото, защото в него категорично е заявено, че можеш да се отделиш от епископ или епископи, които „открито проповядват ерес и явно учат това в църквата“, при това ерес, която е „осъдена от светите събори или от отците“.

Тогава, ако последователите на Куцумбас са се отделили от епископи, които открито в църква проповядват осъдена от светите събори или от отците ерес, за какво им е да очакват някакъв бъдещ събор, на който тази ерес или проповядващите я пак да бъдат осъдени? Ако пък нещо от горното не достига като основание, тогава излиза, че Куцумбас, както и останалите разколници се оказват нарушители на 15-то правило и попадат под ударите на неговата първа част. Точно шикалкавенето на Куцумбас ясно показва грешката, която допускат всички разколници-антиикуменисти без изключение. Те прилагат 15-то правило, без да са налице всички основания, описани в него, тоест те са тези, които го нарушават. И после неизбежно се изправят пред дилемата или сами да хвърлят прах в очите си, приписвайки на законните архиереи недостигащото (например, ерес, осъдена от съборите и отците) според правилото, както правят хардлайнерите, или да хвърлят прах в очите на адептите си, че са се отделили, ама не съвсем - само с единия крак, както правят представителите на мейнстрийма в лицето на киприянитите.

Може би тук е мястото да кажем, че т. нар. Триадицкий епископ Фотий е изразявал на моменти по-различен възглед от този на Киприян Куцумбас. Относно наличието на благодат в каноничната Църква е добре известен следният негов „бисер”: „Ние не можем да твърдим, че в официалната църква няма благодат, но още по-малко можем да твърдим, че има“. Ученикът надминал учителя. Докато при Куцумбас вероятността да има благодат в каноничната Църква е ясно заявена, то при „епископ Фотий“ тази вероятност вече е по-малка от вероятността да няма. Общото място в заявленията и на двамата обаче е: „Не можем да твърдим“. Прагматично, но антидогматично. Символ веруюто на такива „изповедници“ би трябвало да започва с „Не вярвам в...“.

Впрочем еклесиологията на Киприан Куцумбас почти дословно копира еклесиологията на видния икуменист прот. Георги Флоровски. И при Флоровски се лансира идеята за неясни граници на Църквата – мистични (колко удобно) граници, които надхвърлят каноничните. Мистични граници, които очевидно могат да регистрират само антените на опитни харизматици като Флоровски и Куцумбас. Еклесиология с определен икуменически привкус. Твърде екстравагантен вариант на противостоене срещу икуменизма: „Да ударим по икуменизма с… икуменизъм“.

Практически проявления на новоизмислената еклесиология

Още преди 20-тина години, когато имахме възможността по-отблизо да опознаем методите на Фотиевите разколници, ни направи впечатление, че тази безпринципна хамелеонска еклесиология е „дълбоко мистична“, неустановена, променлива, гъвкава и приспособима към всеки отделен случай. На простичкия въпрос: могат ли да се посещават храмовете на Българската патриаршия имаше три възможни отговора. Ако за пръв път си отишъл при тях – отговор: „Да, няма проблем.” Ако започнеш да честиш – отговор: „Е, може, но до време, ще те уведомим до кога.” Ако пък покажеш ясно, че си хлътнал достатъчно – „Приеми, чадо, твърда храна: не, не може, ще идваш само при нас.” Такива са плодовете на това изобретение на Куцумбас, на тази негова ситуационна еклесиология. Това е псевдоизповедание, което бе създадено с цел да позволи на разколниците да привличат адепти, без тези адепти да са наясно, че на практика се отделят от каноничната църква. От хора, завръщащи се обратно в нея всеки път чуваме едно и също нещо: „Ние не знаехме, че сме били отделно от БПЦ”. Ето така по селски хитро и постепенно беше обезкървявана БПЦ и нейните чеда са били измъквани от каноничната църква като риби, захапали стръвта.

Като илюстрация на използваните методи, ще споделя, че в онези години при беседи с княжевски старостилци чувах заявления, че в храма им в Бъкстон поменавали патриарх Максим. Това или е било лъжа, или пък на службите се е провеждал някакъв литургически камуфлаж. След началото на нашите публикации срещу княжевския разкол обаче наистина се оказа, че е имало много хора, които са били заблуждавани, че това всъщност не е разкол, а някакво старостилно звено към Българската патриаршия, а истината са научили едва от нашите публикации в сайта. Тоест отново виждаме, че отличителни качества на тази изкуствено създадена „еклесиология“ са гъвкавостта, мимикрията, лъжата. Използваните методи пък са изцяло сектантски.

Още един пример за княжевско лукавство. Едва ли има човек, чиито уши да не са проглушени от гръмките им заявления: „Ние сме най-верните чеда на архиепископ Серафим (Соболев)“. В последните години те като че поутихнаха, но преди време лъжецърквата на Фотий дори не се посвени да си послужи с неговата канонизация, като инструмент за печелене на популярност и придаване на законен статут. След като през 2006 г. Руската Православна Задгранична Църква обаче прекрати общението си с българските и румънските старостилци, а през 2007 г. за ужас на последните се присъедини към Московската Патриаршия, трупата на Фотий се оказа в общение с една твърде одиозна личност, отлюспила се от РПЗЦ и създала после РПЗЦ (Аг) – „митрополит“ Агатангел (Пашковски). Още тогава архиеп. Серафим бе окончателно захвърлен, заедно с книгите си. Почит на думи и за пред хората остана, разбира се, но на практика архиеп. Серафим бе набързо прежален от тях и това неизбежно бе предопределено от връзката им с Агатангел (Пашковски), която продължава и днес, защото ето кой е всъщност той:

Ще започнем от вероизповеданието, ще споменем и делата, произтичащи от вярата. Агатангел (Пашковски) е човек, който точно както е упоменато в 15-то правило "открито е проповядвал ерес и явно учил това в църквата", за разлика от онези, от които се е отделил княжево-бъкстонският колектив на Фотий – архиереите на БПЦ – и за които такива обвинения биха били твърде пресилени. Пашковски изповядва, проповядва и защитава именно ереста, на борбата с която архиеп. Серафим (Соболев) е посветил години от своя живот. Тази ерес е най-известна като „кръстоборческа“. Митрополит Антоний Храповицки е сред най-известните представители на това течение в богословието, което напоследък придоби гражданственост и като „нравствен монизъм“. Агатангел (Пашковски) пък е писал специално произведение в защита на ереста на митр. Антоний. Произведението на Пашковски - тук, критика на въпросното произведение - тук. (Да се чуди човек защо им трябваше на християните от БПЦ да бягат в БПСЦ, като там отстъплението не само не е по-малко, но дори е по-голямо?! Кой там е написал и един ред срещу тази ерес, за разлика от "официалните" църкви, в които и до сега тя бива критикувана?!)

Какви тогава са критериите за установяване и прекъсване на общение за Фотиевата групировка? Защо са прекъснали общение с предполагаеми икуменисти, а се намират в общение с откровен еретик? Вече стана безпределно ясно защо при немалката си книгоиздателска дейност те така и не издадоха книгата на архиеп. Серафим (Соболев) „Изопачаване на Православната Истина в руската богословска мисъл“. Просто в нея той подлага на критичен разбор въпросната ерес. Ереста, която Агатангел (Пашковски) защитава.

А какви са делата на Пашковски? При такава вяра - какви да са? „Достойни“, разбира се. От биографията му ще споменем само върха на айсберга, а именно, че поддържа връзки с американските тайни служби, че е напълно безпринципен в прилагането на каноните, че приема под омофора си законно наказани за груби нарушения и аморално поведение духовници от Одеската епархия на УПЦ МП, че е отявлен русофоб и американофил, деен участник в събитията на Майдана на страната на протестиращите и разколниците, и т.н и т.н.

Ето това им е синовната любов и признателност на княжевските духовни бракониери – не към архиеп. Серафим, а към бащата на лъжата и неговите чеда като Куцумбас и Пашковски, които в своето „вероизповедание“ са водени винаги от политически и конюнктурни, а не от духовни съображения. Тази забележка няма как да не се отнесе и към всички онези, които в по-голяма или по-малка степен им симпатизират.

Е, дойде краят на тази многогодишна мимикрия и вече стана ясно, че няма добри и лоши разколници, но че всички са еднакви. Във всеки един момент могат да ни изненадат с нов вариант на изповедание и произтичащото от него ново поведение, като, разбира се, е възможен и обратният вариант – промяната на вероизповеданието, вследствие промяна в поведението или обстоятелствата. И слава на Бога, за това, че им сваля маските, защото най-неразумното нещо, което можем да направим сега, пред лицето на настъпващото отстъпление, е да започнем трескаво да търсим резервни изходи и алтернативи, подготвяйки прибързаното си и ненавременно напускане на каноничната църква и излизане в разкол, което е равносилно на вечна гибел.

Пиша това, защото в БПЦ има духовници - бивши старостилци, които гледат на Фотиевия разкол като на „благодатен”, пробутвайки очевидната лъжа, че той не бил „паралелна структура на каноничната йерархия” (интересно каква е при наличие на епископ, а сега вече и на цял синод!), и разсъждават по следния начин: Да не прекъсваме съвсем, казват, връзките с Фотиевата „общност”, че като дойде отстъплението да има къде да се денем. На какво да оприличим позицията на такива хора? Те приличат на жена, която след като се е омъжила, за всеки случай запазва връзките с предишните си любовници, за да има при кого да отиде, ако законният й мъж не опази съпружеската вярност. Но една евентуална изневяра на законния мъж, няма да направи законни предишните й незаконни връзки. Ако законната йерархия отстъпи на даден етап в бъдеще, това по никакъв начин няма как да узакони постфактум днешните разколи, нито да влее постфактум в изсъхналия им труп живителните сили на Божията благодат.

Най-благоразумно би било такива люде да затрупат тайните тунели, водещи до леговищата на душегубците, а не да кроят планове в кой точно момент да пропълзят обратно при тях. Защото такова поведение, освен че е недостойно и лукаво, е непочтено и срамно, и така се компрометира самата идея за защита чистотата на вярата в каноничната църква. Защото, ако наистина допускаш, че при разколниците също е Църква и че там също има благодат, тогава кое, освен заплатата или страхът да не си усложниш излишно живота, те задържа в каноничната Църква? Дори да твърдиш, че и в нашата Църква има благодат, то след като у разколниците, освен благодат, има и стар календар, и изрядно външно благочестие, и дисциплина, и прочее положителни неща, тогава ти си най-окаян двуличник, щом продължаваш да стоиш в каноничната църква. Единствено твърдото изповедание, че разколът не е Църква и поради това там не може да има благодат дава непоклатна и здрава основа на стоенето ни в БПЦ и борбата против отстъплението. Останалото е от лукавия и служи за съблазън на верните, които безотговорно подвеждаш да напуснат Христовата църква, предлагайки им неин лъскав сурогат.

Днес всички се надпреварват да цитират думите на св. Марк Ефески „няма нищо средно между Истината и лъжата“, но ако искаме да го следваме в пълнота, а не половинчато, трябва ясно да кажем следното: както няма нищо средно между Православието и ереста, така няма нищо средно между Църквата и разкола.

* Тук могат да се отнесат за разколниците следните Христови думи: „Истина, истина ви казвам: който не влиза през вратата в овчата кошара, а прескача отдругаде, той е крадец и разбойник ... Крадецът дохожда, само за да открадне, убие и погуби ... а наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците” (Иоан 10:1, 10, 12).

На практика това е историята на всеки разкол: когато такива пастири-наемници видят, че вълкът иде, бягат позорно от овчата кошара, оставяйки овците на „милостта” на вълка, а сетне пък започват да крадат, прескачайки законната църковна ограда, от същите тези овци, които преди това са изоставили на вълчия произвол.