Вход

Православен календар

„Дарувай, Господи, на Твоята Църква сила да пребъдва непоколебима от смущенията на ересите во веки веков.”

Канон на утренята, 5-та песен, тропар

Неделя Православна

Как Сергей Худиев чете Златоуст

 


Сергей Худиев

За противоречията. За богоугодния и навременен гняв и неуместната кротост.

Нищо не е в състояние да възпре нашите „църковни либерали“, когато те се лепнат за някоя своя мисъл и започнат да проповядват своята представа за християнството. Наистина нищо. Няма, разбира се, да ги спрат и позоваването на текстове на светите отци, които биват отхвърляни от техните представи. И намек за съмнение няма да се появи, че грешат не светите отци, а самите либерали.

Един скорошен пример:

Дошло му на ум (няма сега да се впускаме в изследване на причините) на Сергей Худиев, автор, мислещ се за православен, да поговори за кротостта и гнева. С какво друго би могъл да започне разговора един православен християнин, ако не със Свещеното Писание. Така прави и Сергей Лвович. Намира няколко текста, въз основа на които провежда изложението си[1]. Получило се е доста стройно и гладко. С изключение на една само неравност: авторът не счел за нужно да прочете, какво са казали по избраната тема светите отци. Тоест пропуснал да се съобрази с 19-то правило на Шестия Вселенски Събор.

„Предстоятелите на църкви са длъжни във всички дни, а най-вече в неделни, да учат целия клир и народа в началата на благочестието, като избират от Божественото писание мисли и разсъждения за истината и в това да се държат в рамките на установените вече граници и предания на богоносните отци; и ако правят тълкувания върху съдържанието на писанието, да го изясняват не иначе, освен както са го изложили светилата и църковните учители в своите творения, задоволявайки се в случая повече с тези творения, отколкото да съставят собствени слова, за да не би, при недостиг на учение в това, да се отклонят от смисъла и съдържанието. Понеже чрез учението на поменатите отци, получавайки познания, кое е добро и какво трябва да избере, а така също, кое не е полезно и от какво трябва да се отвращава, народът насочва живота си към по-добро и не изпада в незнание, а, възприемайки учението, се старае да отбягва злото и подготвя спасението си под заплашващия го страх от наказание.

Забравил е, случва се. А може пък да е сметнал, че правилото не е писано за него, а се отнася само до предстоятелите на църквите, докато самият той може да тълкува Писанието, основавайки се само на собствените си думи, без да обръща внимание на това как тези неща са изложили светилата и учителите на Църквата, защото този въпрос е доста ясен.

Но на уважаемия тълкувател му бе направена забележка[2]. Бе му напомнено, че у св. Иоан Златоуст и у други светии може да се намери пояснение, че  кротостта - задължителна, когато се касае за понасяне на лична обида, в други случаи е неуместна, и по отношение на богохулника е възможно и прилагане на физическо насилие, като това дори може да бъде наречено „освещаване на своята ръка“.

Един православен човек в такъв случай би поблагодарил на събеседника си и би привел своето разбиране в съгласие с разбирането на светите отци. Но Сергей Худиев реши да постъпи иначе (от което стана явно неговото родство с тъй наречените „църковни либерали“, чийто родов признак можем да формулираме така: за тях отците не са пътепоказател, те се оправят сами). Дойде му на ум да изнамери противоречия, например, у св. Иоан Златоуст. Най-вероятно на него изобщо не му е до думите на светител Иоан, но пък е известно, че много от „назадничавите“ членове на Църквата все още се вслушват в думите на светителя повече, отколкото в думите на Худиев и такива като него. Тъй че на такива трябваше да им се покаже, че се заблуждават.

В началото той дава текста на светителя[3]:

„Гневливият мъж е неприятен за околните, неприятен за съседите и ако изпадне в нужда относно средства, няма да му бъде лесно да намери облекчители на бедността. Той е враг едновременно и на съгражданите си, и на пришълците, когато вдига шум и крещи, нанася удари на околните, говори възможни и невъзможни неща. У такъв погледът е помътнен, лицето се подува, езикът неистовства, ръцете леко се повдигат за всевъзможни действия, такъв върши всичко свойствено за човек, обзет от бяс, и ако друг го види в такава ярост, започва да недоумява – демон ли преследва нещастника, или той сам се е увлякъл в такова безумие. Гневът е послушание към демоните, самопроизволно безумие, отсъствие на разум. Раздразнителният е играчка в ръцете на дявола, работилница за демоните, служител, достоен за тяхната злост… Предалите самите себе си на яростта не могат сами себе си да сдържат, но както в лошо време и морска буря, при отсъствие на кормчия, вълните овладяват изоставения кораб и бързо го потапят, така и яростта, точно като буря и обзело душата лошо време, бързо прави от поробения от нея въртоглав безумник“.

А в следващия си коментар пише[4]:

„У Златоуст има много прекрасни поучения против яростта и гнева, за кротостта и дълготърпението, за любовта, подобни на това, което цитирах в предния си коментар. Но го има и това, което обичат да цитират: „освети ръката си с удар“. Да, този велик Божий човек противоречи сам на себе си и в това няма нищо невероятно. Той е жив човек, който е говорил, намирайки се в различни настроения, обръщайки се към различни аудитории, понякога и той се е поддавал на гнева. Случва се сегиз-тогиз човек да каже нещо, което не отразява същността на неговата личност. И къде е „вътрешният“, автентичният Златоуст в поученията за кротостта, или в тази фраза, която трябва да бъде изровена от огромния обем на неговите писания – „освети ръката си с удар“? Защото да приемем поучението на Златоуст за това, че трябва да осветим ръката си с удар по богохулника, значи да отхвърлим неговите поучения за кротостта и търпението“.

Забавно е как на нашите либерали им се налага да изравят един от най-важните и най-известни текстове на св. Иоан. От какво ли огромно нежелание да познаваш наследството на светителя трябва да си обзет, за да не отвориш да прочетеш поне първата от Беседите за статуите. Но още по-забавно е тяхното разбиране на светоотеческите текстове. Ясно е, разбира се, че и Худиев е „жив човек, говорещ, намирайки се в различно настроение и обръщайки се към различни аудитории и също се поддава на гнева“. Но мъничко внимание се изисква, за да разбереш, че в словата на светителя напълно отсъства връзката гняв – удар. Златоуст говори за друго:

„Като стана дума за хулите, искам да помоля всички вас за една услуга в замяна на тези речи и разсъждения, а именно - да укротявате в града онези, които богохулстват. Ако ти чуеш, че някой на кръстопът или на площада хули Бога, отиди и му направи забележка. И ако е нужно, удари го, не се отказвай [да го сториш], удари го по лицето, разбий му устата, освети ръката си с удар; и ако те обвинят или повлекат на съд, иди.

И ако съдията на съда ти поиска отговор, смело кажи, че той е похулил Царя на ангелите, защото, ако хулещите земния цар трябва да бъдат наказвани, то много повече оскърбяващите Този (Цар).

Публичното оскърбление е един вид престъпление и обвинител може да бъде всеки, който пожелае. Нека научат и иудеи и елини, че християните са пазачи, защитници, управници и учители на града; и нека същото това го научат и разпътниците и развратниците, които именно следва да се боят от Божиите раби, та ако и те поискат някога да кажат нещо подобно, да се оглеждат на всички страни и да треперят дори от сянката си, страхувайки се да не би някой християнин да ги чуе, нападне и пребие.

Ти си слушал какво сторил Иоан, нали?! Той видял тиранина, че престъпил брачните закони, и смело, насред площада, заговорил:
не ти е позволено да водиш жената на Филипа, твоя брат (Марк. 6:18 – слав.). А аз те пращам не при тиранин, не при съдия, и не за противозаконен брак, не за оскърбяване на раб като теб, а те удостоявам да изправиш равен на теб за безчинно оскърбяване на Владиката. Няма ли да е справедливо да ме вземеш за луд, ако ти кажа: наказвай и изправяй царе и съдии, които постъпват противозаконно? Само че Иоан постъпил именно така; следователно това не превишава нашите сили.

Сега поне изправяй било някой раб като теб, било равен на теб, и даже ако трябва да умреш за това, не преставай да вразумяваш брата си. Това ще бъде мъченичество за теб. Нали и Иоан пострадал като мъченик? Нему не заповядали да принесе жертва, нито да се поклони на идола, но той положил главата си за светите закони, когато те били подхвърлени на поругание. Така и ти до смърт се бори за истината, и Господ ще надвие за тебе
[5].

И не ми говори такива безсърдечни думи: какво ме е грижа мене, аз нямам нищо общо с него [кощунника]! Ние нямаме нищо общо само с дявола, а с всички хора имаме много общо. Те имат една и съща природа с нас, населяват една и съща земя, хранят се с една и съща храна, имат един и същи Владика, получили са едни и същи закони, призовани са към едно и също добро, както и ние. Затова няма да говорим, че с тях нямаме нищо общо, понеже това е глас сатанински, дяволска безчовечност. Да не говорим такива неща, а да покажем подобаваща на братя грижа.

А аз обещавам с пълна увереност и ви гарантирам, че ако всички вие, които присъствате тук, решите да си разпределите грижата за спасението на живеещите в града, то скоро той целият ще се изправи, макар тук да присъства една съвсем малка част от града, най-малка, но само по количество, а по благочестие – най-главна. Да си поделим грижата за спасението на нашите братя.

Достатъчен е един човек само, горящ от ревност, за да се изправи целият народ. А когато налице са не един, и не двама, и не трима, а такова множество, способни да приемат върху себе си грижата за нерадивите, то не поради нещо друго, но заради нашата безгрижност, а не слабост, мнозина погиват и падат духом. Не е ли безразсъдство, когато видим да се бият на площада, да идем и да почнем да ги сдобряваме; но какво говоря - „да се бият”? Та ако видим дори магаре да пада, тогава всички бързаме да протегнем ръка и да го изправим на крака, пък за погиващите братя нехаем!

Богохулникът е като това магаре, което не понесло тежестта на гнева и паднало. Иди при него и го вдигни със слово и дело, с кротост и сила - нека лекарството бъде разнообразно.

И ако така устроим своите дела, че да търсим спасението и на ближните, то скоро ще станем желани и любими и за самите тях, които получават изправление. И – което е най-важно – ще се насладим с бъдещите блага, които дано всички да достигнем по благодатта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос, чрез Когото и с Когото подобава на Отец и Светия Дух слава, власт, чест, сега и винаги, и во веки веков. Амин“
[6].

Ако Худиев наистина би желал да разбере мисълта на св. Иоан за „удара“ в контекста на неговото учение за гнева, а не да говори безсмислици, плод на собствения му мозък, то би следвало да изрови тълкуванието на думите в Евангелието:

„Всеки, който се гневи на брата си без причина, виновен ще бъде пред съда“ (Мат. 5:22). Светителят тълкува думите така:

„С тези слова Той не отхвърля напълно гнева. Първо, защото човек не може да бъде свободен от страсти. Той може да ги удържа, но няма власт съвършено да ги премахне. Второ, защото страстта на гнева може да бъде и полезна, ако само умеем да я ползваме когато трябва. Виж например колко добро донесъл гневът на Павел срещу коринтяните. Той ги избавил от голяма вреда. По същия начин посредством гнева той обърнал и отпадналия галатийски народ, а и много други. Кога е това подходящо време за гнева? Тогава, когато ние не за самите себе си отмъщаваме, но обуздаваме дръзките и връщаме в правия път безгрижните. А кога гневът е неуместен? Тогава, когато ние се гневим, за да отмъстим за самите себе си, което именно и забранява апостол Павел, казвайки: „Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв“ (Рим. 12:19); когато се караме заради пари, което апостолът не позволява, казвайки: „Защо по-добре не си останете обидени? Защо по-добре не претърпите щета?“ (1 Кор. 6:7). Както този последният гняв е излишен, така първият е нужен и полезен.“[7]

Това е. Няма никакво противоречие в словата на светителя! Противоречията са в главите на нашите църковни либерали, а не в словата на светиите. Което винаги може ясно да се види, стига само човек да си даде труд да изследва какво е истинското учение на светиите, а не да възприема за истинно това, което е щукнало в лекомислената му глава. Но за това е необходимо човек да се потруди, пък на мнозина им се иска да подравнят истината по своя си шаблон… Но дверите на покаянието и за „либералите“ са отворени. И е нужно съвсем малко – само смирено да се вслушват не в своето си, а в гласа на Църквата, достигащ до нас чрез устата на светиите.

Благодатный Огонь

Превод: свещ. Божидар Главев

[1] http://sergeyhudiev.livejournal.com/1184399.html

[2] http://sergeyhudiev.livejournal.com/1182350.html?thread=29069966#t29069966

[3] http://sergeyhudiev.livejournal.com/1184020.html

[4] вж. бел. [1] по-горе.

[5] Подвизавай се до смърт за истината - и Господ Бог ще надвие за тебе (Иис. Сир. 4:32).

[6] Святитель Иоанн Златоуст. Беседы о статуях, говоренные к Антиохийскому народу. Беседа 1, ч. 12 // Творения. СПб., 1896. Т. 2. С. 25–26.

[7] Святитель Иоанн Златоуст, Творения, т. 7, кн. 1, Толкование на святого Матфея Евангелиста, Беседа 16.
 

Други статии от същия раздел:

module-template14.jpg

 

 

Видеоколекция

2018 04 08 15 38 03
О.  Даниил Сисоев:
В един Бог ли вярват
християните и мюсюлманите

Модернисти