Още по въпроса дали е ударил св. Николай плесница на еретика Арий

 

Разлики между свещената кротост и светската толерантност

Очевидно „Православният мир“ и спокойният сън на либералните богослови твърде често биват смущавани от страховития образ на св. Николай Мирликийски Чудотворец, удрящ плесница на еретика Арий на Първия Вселенски Събор. Вместо да си извадят поука от това твърде възпитателно и поучително за всички нас събитие, притеснени от факта, че повечето свещеници се позовават на него в проповедите си, те се втурнаха да доказват, че сказанието за плесницата е неистинно. Ала в своите „богословски“ и „исторически“ анализи всъщност доказаха по безспорен начин неговата… достоверност.

Опитът на дякон Андрей Кураев да заблуди вярващите по отношение на истината бе разкритикуван от прот. Владимир Переслегин в статията Може ли вярващ православен християнин да твърди: «Св. Николай не е удрял плесница на Арий»? След това свещ. Филип Партенов в статията си Добро с кулаками: Ударял ли святитель Николай Ария? се опита да извърти истината и получи отговор пак от о. Владимир. Българският принос в „изясняването“ на този въпрос се състои в една публикация с автор Венцислав Каравълчев в сайта Двери.бг, носеща заглавие  „Св. Николай Мирликийски Чудотворец – познатият и неизвестният“. Сайтът Православие.бг пък се отчете, като публикува превод на статията на о. Филип Партенов.

В словесните си умопостроения и извъртания на истината относно случката с плесницата не е оригинален нито Венцислав Каравълчев, нито свещ. Филип Партенов. В. Каравълчев просто е преписал няколко абзаца от статията на прот. Ливерий Воронов „Правило веры и образ кротости“, като по стар навик пак е пропуснал да посочи първоизточника. Свещ. Филип Партенов също преписва от тази статия, без да добавя нищо ново като аргументация. Затова тук накратко ще разгледаме „първоизвора“ – статията на прот. Ливерий Воронов, но преди това нека видим как о. Владимир Переслегин окачестви подхода на о. Филип Партенов в своята статия-отговор „Агресивната толерантност”:

Снимка: Правмир

Ако отворите статията „Добро с юмруци, или удрял ли е св. Николай Арий?” в „Правмир”, ще получите един визуален десен прав в лицето от неизвестен побойник. Тази картинка всъщност предшества една лъжемисионерска проповед.


Свещ. Филип Партенов

«Доколко е уместно да се проповядва любов при помощта на юмруци?» — пита на либерално-модернисткия сайт нещатният клирик на Корсунска епархия свещеник Филип Партенов. Неуместно е, учи той. И придружава поучението си с примерна илюстрация на това отвратително явление - някакъв скинхед или уличен побойник с изкривена от ненавист физиономия заплашва с юмрук читателите на псевдоправославния сайт.

Тази «неотразима» проповед с десния прав по физиономията на читателя е изцяло манипулативна. Любовта към Христа се обявява за несъвместима с ненавистта към враговете на Христа, което е невярно; а «визуализацията» на това лъжливо твърдение очевидно трябва да покаже несъвместимостта на християнската кротост с удар в лицето на човека, в случая посетителя на сайта «Правмир».

По-нататък авторът безсрамно пренебрегва Преданието на светиите, повтаряйки лъжата на о. Кураев, че свети Николай не може да е зашлевил Арий. Ние вече направихме разбор на този така популярен в съвременната модернистка субкултура артефакт на неверието в Църквата.

„Може ли православен вярващ християнин да твърди, че св. Николай не е ударил плесница на Арий?” — повтаря Партенов нашия въпрос. Отговорът му обаче е противоположен на православния. Твърдението на Партенов не почива на доверие към Преданието, а на вяра в «догмата» на съвременната политкоректност.

Парадоксално, но самият о. Филип се е изказал крайно нелицеприятно и нетолерантно. Предмет на неговото рязко изказване, разбира се, не е Арий и даже не свети Николай Мирликийски, а самият той - свещеник Филип Партенов - със своята вяра в заповедта за правата на човека, издадена от този свят, лежащ в злото. Отец Филип изобличи своето собствено неправославие. Защото това, че св. Николай е зашлевил Арий, е вяра на Църквата, а не предмет на изследване.

Отец Филип Партенов се позовава на статия на отец Ливерий Воронов, противопоставяйки го на свети Димитрий Ростовски. Да се подхвърлят обаче на ревизия и критика Житията на светиите, по които е живяла, живее и ще живее Светата Църква, е най-престъпна дързост! Това е ни повече, ни по-малко реформация и отказ от Православието. Защото дори сам св. Иоан Златоуст е призовавал богохулниците да бъдат зашлевявани, ако не могат да бъдат озаптени с думи.

Нека сега се спрем, както обещахме, на „първоизвора“ – статията на прот. Ливерий Воронов „Правило веры и образ кротости“.

В нея отец протоиереят последователно се стреми да прокара идеята, че кротостта на светителя е отличителна негова черта, а зашлевяването на Арий е несъвместимо с кротостта. С тази невярна теза на практика се изчерпва цялата му аргументация, въпреки че привежда множество житийни и богослужебни текстове, свързани с живота и дейността на светеца, в които се изтъква неговата ревност в защита на вярата, както и неговата кротост - факт, по който никой не спори. По-долу обаче ще видим, че кротостта на светеца по никакъв начин не пречи на пламенната му защита на вярата, стигнала до зашлевяване на богохулника.

Отец Воронов съобщава, че „още в средата на ІХ в. съставителят на една от редакциите на житието на св. Николай отбелязвал, че „такива изображения (на чудото с връщането на омофора) се правят от любителите на благочестието от най-древни времена“. Следователно е налице древно предание, дало основания в иконата на светеца да бъдат изобразявани Христос и Св. Богородица, връщащи знаците на епископското му достойнство.

Отец Ливерий разкрива и обстоятелствата около наказанието на светеца:

„От най-древни времена (sic!) сред вярващите е известно сказанието за това, че св. Николай бил подложен на църковен съд и дори затворен в тъмница за това, че допуснал по отношение на Арий такава постъпка, която била призната от отците на Събора за несъобразна с епископското звание, но след това бил оправдан благодарение на чудесното знамение, указващо на Божието благоволение към него“.

По-нататък отец протоиереят се опитва да ни убеди, че това сказание е възникнало в резултат на някакво недоразумение, неправилен превод, и че било изопачено и повредено, след което впоследствие, през XVI век, било записано така, както е повредено от Петър де Наталибус в латинския «Каталог на светиите» и гръцкия писател Дамаскин Студит, който пише, че е „чул за този епизод от мнозина и мнозина го приемат за достоверно сказание”. Твърдението на о. Воронов, че „разказът на Дамаскин, наред с основното сказание, съдържал и несъмнени признаци за повреда“, обаче е не само спекулативно, но и съвършено несъстоятелно от научна гледна точка. Да се говори за несъмнена повреда може само тогава, когато има как да се сравни повреденият образ с неповредения първообраз. В противен случай не ни остава друго, освен да се движим в областта на догадките и предположенията. Разбираемо е, че о. Воронов е нямал възможност за такова сравнение, защото до ХVІ в. сказанието, според думите на самия протоиерей, не е било записано, а се е предавало от уста на уста, следователно няма как записаното през ХVІ в. да се сравни с устното предание от преди това, освен ако о. Ливерий не е обладавал някакви особени дарби. Тогава на какво основание са тези твърдения за „несъмнени признаци за повреда“?

„Твърдението за плесницата, пише той, не може да бъде признато за истинно преди всичко за това, че стои в рязко противоречие с безупречния нравствен облик на великия Светител, за когото, заедно с преосвещения Инокентий, архиепископ Херсонски, можем без преувеличение да кажем, че „ако св. Николай би бил уверен във възможността с цената на собственото си спасение да избави от вечна погибел всички ариани, то без съмнение подобно на Моисей и Павел, той би се съгласил сам да бъде изличен от книгата на вечния живот, само и само в нея да бъдат вписани имената на тези заблудени люде“.

Тук обаче е налице стопроцентово потвърждение на сказанието за плесницата, което изцяло се съчетава с гореказаното. Видно е, че св. Николай бил готов даже да извърши грях (като според светите Иоан Златоуст и Иосиф Волоцки такава вразумителна плесница дори не е грях) или да претърпи наказание, бил е съгласен „сам да бъде изличен от книгата на вечния живот, само и само в нея да бъдат вписани имената на тези заблудени люде“, каквито били Арий и поддръжниците му. Значи неговата плесница в случая се явява саможертва, свещена ревност, личен подвиг в защита на вярата, полезно средство за вразумяване на кощунника, а не както си мислят либералните богослови, проява на лична вражда или раздразнителност, в каквито случаи една плесница, разбира се, несъмнено би била грях. Св. Иоан Златоуст приема плесницата като добро средство за вразумяване на кощунника, а какъв по-голям кощунник от еретика?!

Отец Ливерий продължава упорито да внушава, че „твърдението, че [св. Николай] ударил плесница на Арий внася в сказанието въпиющо вътрешно противоречие. На практика ако св. Николай действително би си позволил да удари Арий по бузата, то не би могло и дума да става за реабилитация“, защото това щяло да противоречи на 27-мо апостолско правило.

По-горе имахме „несъмнени признаци за повреда“, а тук – „въпиющо противоречие“. Явно чрез гръмко звучащи словосъчетания отец протоиереят се стреми да компенсира липсата на убедителна аргументация. Къде е тук „въпиющото противоречие“? Ако действително имало шамар и дума не можело да става за реабилитация, според о. Ливерий. Но самите отци не са и мислели да реабилитират светителя, докато по чудесен свръхестествен начин не били подтикнати да го сторят. При това положение естествената логика, по която върви о. Ливерий, спира да важи, защото в случая са налице извънредни обстоятелства. Налице е Божествена намеса, тъй че какво тук значи „не би могло и дума да става за реабилитация“. Интересно как си представя о. Ливерий, че би трябвало отците да реагират на чудото? Да влязат в спор с Господа и Света Богородица, сочейки с пръст 27-мо правило и настоявайки: „И дума да не става!“?!

Всъщност целият проблем е в това, че о. Воронов тълкува съвсем произволно въпросното 27-мо апостолско правило, което гласи: „Заповядваме да бъде низвергнат от свещен чин епископ, презвитер или дякон, който бие съгрешили верни или досадили неверни, и с това иска да заплашва други, понеже Господ на нищо такова не ни е учил, а напротив, Сам, бидейки удрян, не е нанасял удари, бидейки укоряван, не отвръщал с укор, страдайки, не заплашвал (1 Петър 2:23)“.

Нека помислим сега. Да не би св. Иоан Златоуст да проповядва дръзко нарушение на апостолското правило, заявявайки категорично: „Ако ти чуеш, че някой на кръстопът или на площада хули Бога, отиди и му направи забележка. И ако е нужно, удари го, не се отказвай [да го сториш], удари го по лицето, разбий му устата, освети ръката си с удар“. Вижда се, че според светителя богохулникът заслужава шамар. Бил ли е Арий богохулник? Бил е. Тогава кой бърка – св. Иоан Златоуст, апостолите или о. Ливерий Воронов? Абсурден въпрос, разбира се. Противоречието отново е само в главата на либералния мислител, защото е забравил и случката, в която Сам Господ Иисус Христос изгонва търговците от храма с „бич от върви”! Когато Спасителят бил обиждан, Той търпял и понасял, но когато видял кощунство – оскверняване на Божия дом, тогава проявил свещена ревност, към каквото ни призовава и свети Иоан Златоуст. Това правило важи и за всеки вярващ. Можем да претърпяваме лични обиди, но бъде ли похулен Бог, бъде ли похулена Църквата, бъде ли похулена вярата – ние имаме право на свещена ревност. Точно така и трябва да се разбира 27-мо апостолско правило. И затова не би трябвало да бъде прилагано в случая с плесницата по бузата на Арий, защото то касае само случаи на лично отмъщение за нанесена обида или досаждение.

Хубава илюстрация на гореказаното е налице и в един случай от нашето съвремие, когато архим. Иоан Крестянкин прощава на свое духовно чедо-иеромонах физическа разправа с кощунници в Божия дом*.

Тълкуванието на правилото също потвърждава казаното от нас: Зонара пише, че „настоящето правило забранява на епископите и другите да бият съгрешилите против тях“, тоест нанасящите им лична обида, „защото те са длъжни да изобличават другите, вършещи несправедливост и да защитават обижданите, както и Тимотей и великият Павел заповядват съгрешаващите да бъдат изобличавани, та и другите да имат страх (1 Тим. 5:20), а за себе си да отмъщават (к. м.) им е забранено“. И сега, забележете в какво се състои подражанието на Господа: „Те са длъжни да бъдат подражатели на Господа, Който, когато Сам бил подиграван, макар и да можел да въздаде, не въздал, но се молел за тях. А занимаващите се с търговия в храма, като съгрешаващи срещу божественото, изгонил от там с удари с бич.“ Значи подражанието на Господа се състои както в понасянето на лични обиди, така и в проявата на свещена ревност спрямо кощунниците и богохулниците. Впрочем останалите тълкуватели на правилото също не пропускат да споменат случая с изгонването на търговците от храма.

Всъщност случаят с плесницата по бузата на Арий е ярко свидетелство как на Вселенския Събор действа Светият Дух и как Сам Господ ръководи участниците в Събора. И когато отците по човешка преценка прилагат въпросното 27-мо правило, биват изправени и вразумени от Самия Бог.

Нелепо е и твърдението на о. Воронов, че светецът бил хвърлен в тъмница поради обвинението на Евсевий Никомидийски и други ариански епископи за проявената от Мирликийския светител «ревност». Макар те да са скърцали със зъби срещу него, все пак нищо не потвърждава това твърдение и то си остава както предположение, непочиващо на никакви доказателства, така и опит да се намери друго обяснение за затварянето на св. Николай, като се игнорира това за плесницата.

Нелепо е и предположението, че той дотолкова ги е ядосал, че те решили да приложат 55-то апостолско правило, което впрочем гласи: „Клирик, който наскърби епископ, да се низвергне, понеже е казано: “началника на твоя народ да не злословиш” (Деян. 23:5).” Арий е бил презвитер (т.е. клирик), а св. Николай – епископ. В единоборството между двамата това правило не важи. А дори да допуснем, че светецът се е държал грубо към еретичестващите епископи, тогава това правило пак не може да бъде приложено, защото св. Николай не е бил по-низшестоящ от тях.

След всички свидетелства представени от о. Ливерий Воронов можем да заключим, че сказанието за ударената от св. Николай плесница на Арий е ясно и безспорно засвидетелствана част от Преданието. За вярващия това и без „помощта” на о. Ливерий е ясно, но се надяваме да е станало ясно и за нуждаещите се от научни доказателства. Нещо повече, самият протоиерей заявява, че „дълго време Църквата не искала да дава повод на ония, които търсят повод (2 Кор. 11:12) за клевети и злословия, защото винаги можело да се намерят недостойни хора, които да очернят или св. Николай, обвинявайки го в излишна ревност, или никейските отци, които първо го осъдили, а после оправдали, приписвайки им по този начин «снизходителност» към действията на техния събрат. И макар че през VІІІ век все още да спазвала мълчание, то през ІХ век Църквата намерила за благовременно да наруши своето мълчание.”

***

В своите чудотворни действия и днес свети Николай продължава ревностно да защитава вярата, макар да е преминал в покоя на небесния мир. Наред със случаите на помощ и милосърдие от негова страна, съвсем не са малко случаите, в които е проявявал особена строгост по отношение на кощунниците. Да припомним например стоенето на Зоя, когато девойката Зоя била вразумена доста строго за проявеното от нея кощунство, за което дори заплатила с живота си. Или пък следния случай разказан от м. Мария от Хелзинки: „В празника на св. Николай една млада жена перяла на двора. Дядо й, бивш регент на църковния хор, я помолил да спре с прането, като я предупредил, че св. Николай може и да наказва. Тя дръзко и с насмешка отвърнала: „Какво пък толкова ще стане!” Не след дълго жената започнала да търси своя тригодишен син. Скоро го намерили удавен в ямата, където се изливала водата след прането“.**

Друг случай. В храма на св. Николай в Калининград над входа висяла икона на светителя. Веднъж късно вечерта покрай храма минавали няколко подпийнали младежи. Те решили да снемат иконата на светителя, която се намирала не много нависоко, и един от тях пробол очите му. След няколко дни при един от свещениците на храма дотичала ридаеща жена и започнала да проси прошка за своя син. Оказало се, че това е майката на момчето, което осквернило иконата и което веднага след случилото се ослепяло...***

В България също има случаи, когато кощунници са били грозно наказвани от свети Николай. Архиепископ Серафим (Соболев) разказва, че в село Тополница, близо до гр. Дупница, има старинна църква, посветена на св. Николай. Отвън, високо над входа на храма, стои голяма икона на светеца. И ето че двама младежи от селото, родни братя, решили да извършат злодеяние. През нощта те поставили стълба пред иконата. По-големият брат се качил на нея и избол очите от лика на св. Николай, а по-малкият брат през това време държал стълбата с двете си ръце. На другия ден те отишли да работят в полето. По пътя намерили малка неизбухнала бомба и започнали да я отварят. Бомбата се взривила и на по-големия брат изтекли двете очи, а на по-малкия били откъснати китките на двете ръце, с които държал стълбата. Цялото село било дълбоко потресено от това страшно наказание на подигралите се с образа на светителя чудотворец.****

Несъмнено и за такива случаи прот. Ливерий Воронов и подобни нему биха се изказали „научно” и „компетентно“, като биха заявили, че те „въпиющо противоречат“ на кротостта на светителя. Но това е защото бъркат кротостта с топлохладността. В своята статия о. Ливерий сравнява св. Николай с пророк Моисей, който бил готов сам да бъде изличен от книгата на вечния живот, стига в нея да бъдат вписани имената на заблудените люде. Ще припомним обаче, че в Библията и за него е писано, че „беше най-кроткият човек между всички човеци на земята“ (Чис. 12:3). Но когато слезе от планината със скрижалите на завета и видя, че неговият народ бе започнал да се покланя на златния идол вместо на своя Бог, „пламна от гняв и хвърли от ръцете си плочите, та ги строши под планината; и грабна телеца, който бяха направили, изгори го в огъня и стри на прах“ (Изх. 32:19-20).

Така постъпил Моисей, наричан „най-кроткият между всички човеци на земята”. Така постъпил и „образецът на кротостта” - св. Николай Мирликийски Чудотворец, зашлевявайки богохулстващия Арий.

*http://budiveren.com/index.php?option=com_content&view=article&id=123:2010-04-17-21-45-37&catid=39:2010-02-12-19-17-47&Itemid=75

** http://www.nikola-ygodnik.narod.ru/Chudesa_079.html

*** http://www.privatelife.ru/2004/tv04/n9/2.html

**** Архиепископ Серафим (Соболев), Проповеди, том ІІ, София, 2000, с. 170.